4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
гр.София,10 юли 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 30.05.18 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №684/18 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на ищеца А. А. и на ответника Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №1779/17 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен за сумата от 6000 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лв. искът на Ат. А. срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ – за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.321 НК, по което ищецът е оправдан с вл. в сила присъда.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, касаторът – ищец Ат. А. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС по въпросите от предмета на спора: Относно приложението на чл.52 ЗЗД и за задължението на съда да анализира правилно събраните по делото доказателства, имащи съществено значение за определяне на размера на обезщетението и връзката им с повдигнатото обвинение; За определянето на приблизително идентични по размер обезщетения в идентични хипотези и /за сходни/ вреди; За задължението да се вземат предвид всички факти и обстоятелства, относими към правилното разрешаване на спора и определянето на справедливо обезщетение. Във връзка с последното, според касатора, не са отчетени чистото му съдебно минало, пораженията от обвинението върху доброто му име и професионална реализация и върху семейството му, изживеният стрес и трайните последици на обвинението върху здравето и поведението му.
За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен, касаторът – ответник по иска Прокуратура на РБ се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС по процесуалния въпрос: При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност от държавата по чл.2 ЗОДОВ, задължен ли е възивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за размера на тези вреди? и по материалноправния въпрос: При определяне на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата? Според касатора обжалваното решение е и очевидно неправилно по отношение на определения размер на обезщетението, който не съответства на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД.
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
За да уважи иска в посочения размер, въззивният съд е приел, че ищецът е доказал твърдените в исковата молба предпоставки на деликтната отговорност – незаконно обвинение и претърпени в пряка причинно-следствена връзка с него неимуществени вреди. Определил е размера на обезщетението за тях, като е отчел характера на престъплението, за което е бил обвинен ищецът, продължилото три години и десет месеца наказателно преследване и извършените с участието на ищеца процесуални действия, взетата мярка за неотклонение – парична гаранция в размер на 5 000 лв., личността, средата и възрастта на увредения ищец, неговото положение в обществото и отражението на обвинението върху семейния, обществения и професионалния му живот и върху бита и обичайната му среда въобще. В тази връзка е посочено, че от извършеното в дома на ищеца претърсване в присъствието на домашните му и още „около 10 човека” – според св. А., ищецът изпаднал в шок, бил неадекватен. От заключението на експертите- психиатри се установява, че изживеният от ищеца стрес от наказателното производство все още се преживява и доминира в съзнанието му. И до днес са налице клинични симптоми на смесено – тревожно – депресивно разстройство, което макар и с намалена интензивност, все още не е преодоляно. Постоянното стресово състояние пречело на ищеца да работи и да общува пълноценно с близките си, отдалечил се от тях, разделил се временно със съпругата си, не поддържал връзка с приятелите си, изпитвал физиологично неразположение, болки и проблеми с паметта от психо-соматичен характер. От друга страна липсват данни наказателното производство да се отразило трайно негативно върху авторитета и доброто име на ищеца в обществото, да е повлияло зле на бизнеса му, още повече, че определената за ищеца мярка за неотклонение „парична гаранция” е ограничила в минимална степен правната му сфера.
Тези изводи на въззивния съд не противоречат на практиката на ВКС по поставените от касатора –ищец правни въпроси: относимите към размера на обезвредата конкретни обстоятелства на случая, с които се обосновава критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД /ППВС №4/68 г. и цитираните в изложението на касатора решения по чл.290 ГПК/ са установени и обсъдени от въззивния съд. Обезщетението е определено по размер с отчитане на тежестта на повдигнатото обвинение, периода на наказателно преследване и вида и изражението на претърпените във връзка с него от ищеца морални вреди. Подобни по размер обезщетения са присъдени в подобни случаи на неосъждани лица – напр. по гр.д. №5257/15 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №300/17 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №527/15 г. на четвърто г.о. на ВКС и др.
Не се установява противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС и по поставените от касатора – ответник по иска въпроси: при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е посочил конкретните обстоятелства на случая и въз основа на тях, в съответствие с ППВС №4/68 г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, е определил обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Имплицитно при определяне на паричната стойност на обезщетението за отчетени общата икономическа среда и жизнения стандарт към момента/ в случая през периода/ на настъпване на вредите, както и общественото разбиране за справедливост – р. по гр.д. №85/12 г. и по гр.д. №593/10 г. на четвърто г.о. на ВКС. В първото от цитираните решения на ВКС е посочено още, че унификация и уравниловка при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е невъзможна, поради което законодателят не е заложил други техники за определяне на размера на обезщетението за морални вреди – фиксирани суми, минимален и максимален размер, процент и пр. Липсата на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД изключва и мотивираната с нарушение на тази разпоредба очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2 ГПК.
Не са налице основания за допускане на обжалването по жалбите и на двете страни, поради което ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №1779/17 г. от 19.10.17 г. по жалбите на А. А. и на Прокуратура на РБ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: