О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№278
гр.София, 09.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2766 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба от Х. С. Ф. и М. Б. Ф., чрез процесуалния им представител адв.Г., срещу въззивно решение от 01.03.2019г., постановено по в.гр.д.№1688/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 21.12.2017г. по гр.д.№15059/2014г. на Софийски градски съд за уважаване на предявения от М. С. Г. и П. Б. Г. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Касаторите считат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил общ отговор от ответниците по жалбата М. С. Г. и П. Б. Г., чрез процесуалния им представител адв. В., в койтото оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е обявен за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД договор за покупко–продажба на недвижим имот, извършен с н. а № 164/1999 г., с който М. С. Г. и П. Б. Г. са продали на Х. С. Ф., чрез неговия пълномощник С. Х. Ф., дворно място, находящо се в [населено място],[жк]с площ 1610,81 кв.м. с планоснимачен № 855, кв. 14 по плана на [населено място], подробно описан, ведно с изградената върху него постройка – склад за хранителни стоки, който имот е част от поземлен имот с кадастрален идентификатор … и с площ от 2781 кв.м. по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-61/27.09.2010 г. на изп. директор на АГКК.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, с който ищците са поискали да се обяви за нищожен договора за покупко продажба от 29.11.1999 г., извършен с нотариален акт, с който е прехвърлено правото на собственост върху земята, с площ от 1610,81 кв.м. и стопанската сграда, посочена като склад за хранителни стоки, която представлява четири самостоятелно обособени, но конструктивно свързани сгради, отразени в плана с площ 300 кв.м., за сумата от 19 000 лв. при данъчна оценка в размер на сумата от 73 317,10 лв.
Установено е, че в един и същи ден са сключени три договора:
договор за заем с краен срок за изпълнение на задълженията на заемополучателите – 22.05.2000г.; процесният договор, извършен с нотариален акт, с който е прехвърлено правото на собственост върху недвижим имот, при което насрещните престации са очевидно нееквивалентни спрямо данъчната оценка на имота в деня на продажбата и пазарната стойност /75 668,43лв. и представляваща сбор на пазарната стойност на земята от 18 758,43лв. и тази на сградата от 56 910 лв./, според заключението на тройната техническа експертиза, което съдът е кредитирал;
предварителен договор за обратното изкупуване на имота, предмет на договора за продажба с краен срок за сключване на окончателния договор – 22.05.2000г.
Въззивният съд е обосновал извод за функционална връзка между договорите, обсъждайки съществените елементи от съдържанието на всеки един от договорите, както и всичките им уговорки в тяхната взаимната връзка и целта на всеки един от договорите. Изложил е съображения, че водещ е договорът за заем, а договорът за продажбата на недвижимия имот е сключен с цел да обезпечи изпълнението на задълженията от страна на заемополучателите и предварително да се удовлетвори кредитора по договора за заем по начин, който е различен от предвидения в закона и противен на закона – чл. 152 ЗЗД; че предварителният договор за продажба на недвижимия имот, макар и да е материализиран в друг писмен документ по своето естество е уговорка за обратно изкупуване пряко свързана със съдържанието на договора за продажба, който е извършен с нотариалния акт.
Въззивният съд е приел, че очевидно нееквивалентните насрещни престации по договора за продажба, уговорката за обратно изкупуване, материализирана в предварителния договор и предварително уговорения начин за удовлетворяване на заемодателя по начин, който законът забранява обоснова извода на настоящия състав за нищожност на договора за продажба, поради противоречието му с добрите нрави.
Настоящият съдебен състав не намира да е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на някое от основанията по чл.280, ал.2 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, че съдът се е произнесъл по недопустим иск, с доводи, че спорът е разрешен с влязло в сила решение по гр.д.№241/2003г. на Софийски градски съд, заведено от ищците, по което са отхвърлени предявените исковете с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Настоящото дело е образувано по иск с друго правно основание – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и по него е постановен съответно диспозитив. Различието е в диспозитивите относно несъществуването на субективното гражданско право. Не е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. Неосновални са и доводите на касатора, че решението е постановено по отрицателен установителен иск, от завеждането на който ищецът няма правен интерес. Нищожната сделка смущава правното положение на ищеца, поради което има правен интерес от установяването. Неправилно е разбирането на касатора, че за отрицателните установителни искове за нищожност на сделки намират приложение разрешенията на ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, т.1, тъй като с него се дава отговор на поставения в него въпрос относно предпоставките за допустимост на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, какъвто не е настоящият случай. Неоснователни са доводите на касатора че „решението на САС е нищожно, евентуално недопустимо, както и е очевидно неправилно, тъй като е лишено от каквито и да е мотиви по предмета на делото“.
В случая тезата на касаторите за липса на мотиви не може да бъде споделена. Софийски апелативен съд е извършил подробен и цялостен анализ на наведените от страните доводи и съображения, изследвал е доказателствата, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, обосновал е изводите си. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че решението е постановено по непредявен иск. В практиката на ВКС се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т.е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Въззивният съд в съответствие с принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмета на делото, за който е бил сезиран; определил е предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, поради което не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че решението е постановено по непредявен иск. Настоящият съдебен състав не намира обжалваното решение да е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи следните въпроси: 1 „При отхвърлен отрицателен установителен иск за нищожност по реда на чл.26 ЗЗД на договор за продажба на имот, допустим ли е нов иск за нищожност на същата сделка отново по чл.26 ЗЗД между същите страни“; 2“Следва ли въззивното решение да съдържа собствени мотиви и представлява ли процесуално нарушение липсата на мотиви в решението на въззивния съд, в т.ч. както по възраженията на въззивника, така и по събраните доказателства и фактическа обстановка; следва ли въззивният съд да изложи свои изводи, както и правни и фактически съображения, въз основа на които стига до крайния извод“; 3“От какво предпоставки зависи изводът за нищожност поради нееквивалентност на престациите на сделка с недвижим имот в хипотезата на чл.26 ЗЗД – противоречие с добрите нрави; Какви са критериите за нееквивалентност на престациите, за да е налице извод на противоречие с добрите нрави до степен на нищожност и нищожна ли е сделка само защото цената й е уговорена под приетата от съда пазарна стойност“ Във всички случаи ли и налице нееквивалентност на престациите по сделка с недвижим имот ако договорена цена се отклонява от възприетата от съда пазарна стойност; Следва ли да се уважи иск за нищожност на договор за продажба на имот поради противоречие с добрите нрави при положение, че ищците сочат като причина за нееквивалентност на престацията наличието на крайна нужда; Следва ли съдът да формира собствени изводи за наличие на такава нееквивалентност и противоречие с добрите нрави и да обоснове наличието й в мотиви въз основа събрани по делото доказателства; Представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила отказът на съда да допусне събиране на гласни доказателства за установяване на обстоятелствата, които са совели до сключване на сделката при уговорените условия и действителната воля на страните; 4“може ли да се направи извод за периода на построяване на сграда единствено по възприети от вещите лица частни документи, съставени едностранно от ищеца, без достоверна дата и без същите да са представени по делото и да са възприети от съда, а само от вещите лица, изготвили експертизата; Следва ли да се кредитира заключение на експертиза относно датата на построяване на сграда, ако изводите на експертизата почиват на частни документи, съставени от едната от страните и необвързващи другата страна, които не са представенеи по делото и чиято проверка не е възложена от съда; Представлява ли нарушение на процесуалните правила кредитирането на експертиза, коуто е дала отговори по въпроси, непоставени като задачи и е рабопила по частни документи, ненамиращи се по делото, чиято проверка не е възложена от съда; Представлява ли такава експертиза годно доказателствено средство; Следва ли съдът да кретира правни и логически изводи, съдържащи се в заключението на експертизата, за които не са нужни специални знания“; 5“При възприемане на съдебно-техническа експертиза, следва ли съдът да кредитира варианта на оценка, дадена без съобразяване на градоустройствения статут на оценяваните сгради или следва да даде предимство на оценката, изготвена при съобразяването на този статут; Следва ли незаконното строителство да се оценява и взема предвид при определяне на пазарната цена при иск за установяване нищожност на сделката за продажба на недвижими имоти, без да се държи сметка за възможността за премахването му; Следва ли съдът да изложи правни съображения кое от представените по делото заключения, съдържащи противоречиви становища, възприема и защо“.
По първия от поставените от касаторите въпроси не е налице поддържаното от тях противоречие на въззивното решение с ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, решение по т.д.№133/2011г. на ВКС, ІІт.о.; решение по гр.д.№4741/2015г. на ВКС, ІІг.о. и решение по гр.д.№2488/2013г. на ВКС, ІVг.о. С посочените решения не е разрешен поставения от касаторите въпрос. Както се посочи по-горе, с ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, е даден отговор на поставени въпроси относно предпоставките за допустимост на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, какъвто не е настоящият случай. Първото от приложените от касаторите решения на ВКС се отнася до отрицателния установителен иск, с който длъжникът отрича изпълняемото право и поради това трябва да изчерпи всички свои възражения срещу него. Второто от приложените от касаторите решения на ВКС се отнася до отрицателен установителен иск за собственост или вещни права и формираната сила на пресъдено нещо при отхвърлянето му, че именно ответникът по този иск е носител на тези права и зачитане на тези права в последвако производство за съдебна делба между същите страни. Третото от приложените от касаторите решения на ВКС се отнася до иск с правно основание чл.59 ЗЗД и до преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, което се изразява в невъзможността съществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент.
По втория от поставените от касаторите въпроси не е налице соченото от касаторите противоречие на въззивното решение с ППВС №1/1953г. за формата и съдържанието на решението и присъдата /относно приетото в него, че във второинстанционното решение трубва непременно да бъде указано с какви конкретни данни се опровергават доводите на жалбата или протеста, подкрепени от съответните материали по делото/; ППВС №7/1065г. за обобщаване практиката по някои въпроси на второинстнационното производство/относно приетото в него, че второинстанционният съд е длъжен да обсъди всички основания за отмяна, посочени от страните, а така също да изтъкне, че е извършил служебно проверка на правилността на обжалваното решение/; ППВС №1/1985г. по някои въпроси за правомощията на втората инстанция по граждански дела/относно приетото с него, че мотивите обосновават диспозитива на решението и затова той трубва да бъде логически извод от тях/; ТР №1 от 04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС/относно приетото в него, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност/; решение по гр.д.№708/1968г., ІІг.о. /относно приетото в него, че не означава мотивиране на съдебния акт и всъщност е липса на мотиви общата фраза, че искът следва изцяло или отчасти да се уважи или отхвърли, без да се излагат каквито и да било съображения за този краен извод на съда/; решение по гр.д.№4265/2014г. на ІVг.о. /относно приетото с него, че съдът следва да отрази в мотивите си преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връчка с тези факти, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени/; решение по гр.д.№1413/2009г. на ІVг.о. /относно приетото с него, че въззивният съд решава спора по същество, като потвърждава първоинстанционното решение, и в този случай е длъжен да мотивира своето решение/; решение по гр.д.№795/2014г. на ІVг.о. /че мотивите на въззивното решение следва да съдържат преценка на всички доказателства по делото, а не избирателно на някои от тях/; решение по т.д.№3747/2013г. на ІІт.о. /че въззивният съд всякога – и когато препраща към мотивите на първата инстанция, дължи изрично произнасяне по спорния предмет на делото, извършвайки самостоятелна преценка какато на събрания и относим към спора доказателствен материал, така и на доводите и възраженията, въведени от страните/. Настоящият касационен състав не намира да е налице твърдяното от касаторите противоречие на въззивното решение с посочената съдебна практика, а намира, че въззивното решение е мотивирано в съответствие с нея. Софийски апелативен съд е извършил подробен и цялостен анализ на наведените от страните доводи и съображения, изследвал е доказателствата, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, обосновал е изводите си. Несъгласието на касаторите с изводите на съда не обосноват достъп до касационно обжалване.
По групираните в т.3 въпроси от касаторите не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По последния въпрос от тази група въпроси касаторите не сочат практика на ВКС, на която счита, че въззивното решение противоречи. Според касаторите въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№4277/2008г. на ІVг.о. /че неравностойността в престациите би следвало да е такава, че пректичски да е сведена до липса на престация/; решение по гр.д.№2419/2015г. на ІІІг.о. /че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави; че следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл.33 ЗЗД; че при най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева и тогава ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави; в конкретния случай е прието, че покупко-продажбата на апартамент на цена два пъти и половина по-ниска от пазарната стойност на вещта не води до нищожност на сделката на това основание/; решение по гр.д.№2635/2017г. на ІVг.о./че договорената продажна цена дори да сочи на сериозни отклонения от стойността по данъчна оценка или средна пазарна цена, не може да обуслови еднозначно извод за нарушение на добрите нрави без да се обсъди в контекста на доказателствата по делото и без извличане на действителната воля на страните по конкретния договор“; решение по гр.д.№485/2011г. на Іг.о. /съдът не приема, че сделката е нищожна поради нееквивалентност и накърняване на добрите нрави,т.к. съотношението е по-малко от 1 към 4 и при определяне на пазарната оценка не ид.част от дворно място не е съобразено търсенето и предлагането само на ид.част от имот/; по гр.д.№4035/2017г. на ІІг.о./че договорената цена е по-висока от данъчната обенка на имуществото и значително по-ниска от средната му пазарна цена, което не обосновава нееквивалентност на престациите по договора за покупко-продажба, която да представлява основание за нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави/; решение по гр.д.№485/2011г. на ВКС/при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява не само уговорените насрещни престации, отразени в нот. акт, а следва волята на страните да се тълкува за изясняване на действителните им отношения, целящи постигане на допустим от закона правен интерес/. „Добрите нрави“ са правно понятие, чийто общ смисъл отразява установените морални възгледи на обществото на определен етап от неговото кулкурно развитие, които са критерии за неправомерно поведение /Относно основанията за нищоност на сделките, П. М., Гражданско право, Обща част, томІІ, С.1996, с.146/. Откриване на отклонение в конкретната правна сделка невинаги може да се изведе от нейното съдържание; често то се изразява в конкретно извънпроцесуално поведение – действиея или бездействия, както и волеизявления на страните. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил и приел за установени такива релевантни за нищожността обстоятелства. Касаторът се е позовал на практика на ВКС, в която нищожността се проявява чрез нееквивалентност на престациите и тя е преценявана за да се приеме дали дали в кинкретните случаи е налице отклонение от правилата на морала и да се обоснове нищожност на сделката, но не е обсъждано дали нищожността се проявява чрез други юридически факти, каквито страната е посочила по конкретното дело, преценявани в обжалваното въззивно решение. Поради това не може да се приеме, че въззивното решение е постановено в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС.
Четвъртата група въпроси, поставени от касаторите, не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси предпоставят в себе си да са допуснати посочените в тях нарушения при изготвяне, приемане и преценка на експертното становище. Въззивният съд е приел, че описаната в нотариалния акт постройка „склад за хранителни стоки“ е отразена в регулационния план от 1976 г., което обосновава извод, че е построена преди влизането на плана в сила;
процесната сграда включва четири конструктивно свързани и обособени сгради, които са отразени в АГКК с идентификатори: …, представляваща основната сграда /бивш склад за хранителни стоки/, вписана като промишлена сграда;
…, представляваща надстройка над бивш склад за хранителни стоки; …, представляваща пристройка;
…, представляваща бивша портиерна. Експертното становище по делото е в същата насока: че се касае за една обща сграда, която е била продадена като такава, което не се променя от обстоятелството, че има няколко полета с различна ограждаща конструкция.
По петата група от въпроси неоснователно се сочи от касаторите противоречие на въззивното решение с ППВС №6/1974г. по някои въпроси относно подобренията върху недвижим чужд имот /каквито въпроси не са разрешавани и не са относими към конкретния спор, за изясняване на който е взето екпертно становище за установяване на средните пазарни цени на закупен застроен недвижим имот, а отделно от това, дори и да се приеме за приложимо даденото там разрешение, по настоящото дело няма твърдения и данни постройките да подлежат на премахване/; на решение по гр.д.№4269/2016г. на ІІІг.о./по което също се претендира подобрение върху чужд недвижим имот, какъвто не е настоящия спор/. В посочената съдебна практика не са разрешени поставените от касаторите въпроси, а са разрешение въпроси, които са неотносими към настоящия правен спор. Неоснователни са и доводите на касаторите, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№5641/2007г. на ІІг.о. /че само по себе си наличието на различие в мненията на експертите относно идентичността на процесния имот, не обуславя извода за липса на идентичност, а този извод следва да бъде мотивиран, като се посочат правнтие съоображения на съда, поради които е възприето заключението/. В случая от изготвените варианти въззивният съд е възприел варианта на експертното заключение, в което при определяне на пазарната цена на процесния застроен имот се включна и оценка на сградата, за която както се посочи по-горе съдът е изложил съображения, че е била изградена и е предмет на атакуваната по делото сделка.
Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.03.2019г., постановено по в.гр.д.№1688/2018г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: