1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
гр.София, 08.01.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тридесети първи октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №2313 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. П. Д. от [населено място], чрез назначения й служебен адвокат К., срещу решение от 27.02.2018г., постановено по в.гр.д.№240/2017г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 28.03.2017г. по гр.д.№72/2016г. на Габровски окръжен съд за поставяне на Д. П. Д. под ограничено запрещение по молба на зам.окръжния прокурор на Окръжна прокуратура-Габрово, на основание чл.5, ал.2 ЗЛС.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от Прокуратура на Република България.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за поставяне на Д. П. Д. под ограничено запрещение по молба на зам.окръжния прокурор на Окръжна прокуратура-Габрово, на основание чл.5, ал.2 ЗЛС.
Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.5 ЗЛС – Д. П. Д. страда от душевна болест /параноидна шизофрения /, която не й позволява да се грижи адекватно за своите работи, поради което следва да бъде поставена под ограничено запрещение.
Касаторът сочи в изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, по въпроса: „по прилагането на чл.12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания“, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №226 от 31.10.2016г. по гр.д.№4922/2015г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието, че: „защита на увреденото лице ще се даде, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на лицето, а следва да се цели недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение, или на трети лица, или на обществото, поради което чл. 5 от Закона за лицата и семейството е приложим дори и при действието на КПХУ, но правилата му следва да се тълкуват стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания“. Поставеният от касатора правен въпрос не е разрешен с обжалваното въззивно решение и не е бил поставен за разрешаване, поради което не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това, в Становище по конституционно дело № 10/2014 г. на Конституционния съд на Република България, Върховният касационен съд е изразил становище, че поставянето под запрещение на лицето по чл.5, ал.2 ЗЛС и приравняването му с недееспособния на основание влязло в сила съдебно решение е предприета от държавата мярка в негова защита и подкрепа по смисъла на чл.4 КПХУ; че тя признава дееспособността на това лице и чрез приравняването на неговите правни действия с тези на непълнолетните и допускането на възможността да участва в гражданския оборот, подпомогнато от дееспособно физическо лице, го равнопоставя с останалите пълнолетни лица и че следователно правният режим, който се оспорва, е в съответствие с КПХУ, включително с принципите в чл.3 КПХУ, и след ратифицирането на КПХУ, нейното обнародване и влизане в сила, той остава годен регулатор на тази група обществени отношения като част от вътрешното право на страната. В тълкувателно решение №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.1 по въпроса относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, производството за поставяне под запрещение е посочено като пример за хипотеза когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, т.е. и в тълкувателното решение не е поставено под съмнение приложението на уредбата за поставянето на физическото лице под запрещение и изключването или ограничаването на неговата дееспособност след осъществяване на материално-правните изисквания на чл.5, ал.1 и ал.2 ЗЛС, които се установявават чрез иск, който се разглежда по реда на особеното исково производство в глава ХХVІІІ ГПК. В решение №12 от 17 юли 2014 г. по конституционно дело № 10/2014 г. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 61 от 25 юли 2014 г./, с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 5, ал. 1 по отношение на думите „и стават недееспособни“ и на чл. 5, ал. 3 от Закона за лицата и семейството, Конституционният съд не е установил противоречие на оспорения режим в ЗЛС с КПХУ. В решението е изразено становището на съда, че действащата законодателна уредба не отчита изискванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания /обн., ДВ, бр. 37/2012 г./ ограниченията за поставените под запрещение лица да бъдат пропорционални на състоянието им, да се прилагат за възможно най-кратък срок и да подлежат на редовно преразглеждане от независим орган; но че привеждането на законодателството в съответствие с Конвенцията за правата на хората с увреждания не може да се постигне с неприлагането на оспорените разпоредби; че защитата на правата на хората с психически увреждания е въпрос от компетентността на Народното събрание, което трябва да приеме съответното законодателство за режима на недееспособността; че обявяването на оспорените разпоредби от ЗЛС за противоконституционни не само няма да реши нито един проблем, свързан с правата на недееспособните, но и ще породи съществена празнота в правния режим на тези лица, ще доведе до отмяна на специалните защити, които законодателството предоставя на недееспособните лица в изпълнение на Конституцията и ще обезсмисли института на поставянето под пълно запрещение. Отделно от това, в конкретния случай по делото е установена невъзможността на Д. Д. да се грижи за своите работи по причина на душевното й заболяване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.02.2018г., постановено по в.гр.д.№240/2017г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: