О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
[населено място] 07.11. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на десети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело №1130 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуален представител адв.Т., срещу решение от 15.11.2016г. по гр.д.№1574/2016г. на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която частично е отменено решение от 10.06.2016г. по гр.д.№4580/2015г. на Районен съд – Бургас и е осъдено [фирма] да заплати на С. П. У. сумата от 3 561лв. – стойността на причинени вреди по тавана, стените и шкафовете в самостоятелен обект с идентификатор 07079.607.248.1.81 , вследствие от неточно извършени от ответника СМР на тераса – покрив в сградата с идентификатор 07079.607.248 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-9/30.01.2009г. на изпълнителния директор на А..
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба С. П. У., чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира следното:
С въззивно решение след частична отмяна на първоинстанционното решение е осъдено [фирма] да заплати на С. П. У. сумата от 3 561лв. – стойността на причинени вреди по тавана, стените и шкафовете в самостоятелен обект с идентификатор 07079.607.248.1.81 , вследствие от неточно извършени от ответника СМР на тераса – покрив в сградата с идентификатор 07079.607.248 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-9/30.01.20009г. на изпълнителния директор на А..
В исковата молба се сочи, че ищцата в качеството й на собственик на апартамент, закупен от ответника, желае осъждането му да й заплати исковата сума, представляваща стойността на имуществени вреди, причинени от виновно поведение на ответника в качеството му на строител по смисъла на чл.163 , ал.3 ЗУТ. С допълнителна молба ищцата посочва, че ответникът е изпълнил некачествено строително – монтажни работи, в резултат на което се е появил теч от тавана на апартамента на ищцата, което е довело до претърпени вреди. С последваща молба ищцата е конкретизирала, че претендираните вреди представляват разходи за поправка на повреден таван и стени в жилището в общ размер 3261 лв. и сумата от 300 лв. – стойността на повредени стени на шкаф. Претенцията е конкретизирана и в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, в което процесуалният представител на ищцата е заявил, че тя не се основава на договорните отношения на страните във връзка с покупко – продажбата на жилището, а се отнася за некачествено извършено строителство.
В. съд е изложил съображения, че по правилата на Гражданския процесуален кодекс правната квалификация на предявения иск се определя от съда на базата на изложените от ищеца факти и обстоятелства , направените твърдения и исканията към съда. В. съд не е обвързан от правната квалификация дадена на предявения иск от страните по делото и от районния съд, а прави собствена преценка на правното основание на предявените искове и е приел,че е сезиран с иск с правно основание чл.163, ал.3 от Закона за устройство на територията. Съгласно тази разпоредба строителят носи имуществена отговорност за причинените щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия. Изложени са съображенията на съда, че неправилно дадената правна квалификация на предявения иск от първоинстанционния съд /като такъв с правно основание чл.79 , ал.1 , вр. чл.265, ал.1 , т.2 ЗЗД/ самостоятелно не води до пороци на постановеното решение, след като на страните са дадени съответни указания относно подлежащите на доказване факти и са изследвани всички правнозначими обстоятелства по спора, поради което постановеното от него решение , макар при неточна правна квалификация на предявения иск е валидно и допустимо . Посочено е, че този извод следва и по аргумент от приетото по т.2 от ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Установено е, че в резултат на действията на ответника – строител на сградата с идентификатор 07079.607.248 по неточно изпълнение на СМР на тераса – покрив, по начин който не осигурява правилно отводняване на терасата – покрив, за ищцата в качеството и на собственик на самостоятелен обект с идентификатор 07079.607.248.1.81 са настъпили преки вреди по тавана и стените на апартамента, причинени от появилата се в апартамента влага, за чието отстраняване съгласно основното заключение на вещото лице е необходимо извършване на СМР на стойност 3336лв. с ДДС, при заявена претенция от ищеца в размер на 3261 лв., до който размер претенцията е приета за основателна и доказана. Установено е, че вреди от влагата са нанесени и на намиращи се в апартамента шкафове, като на осн. чл.162 ГПК съдът е приел, че стойността на повредите шкафове е в размер на 300лв. – съобразно заявената от ищцата претенция. В. съд е приел, че установените вреди са в пряка причинно – следствена връзка с вредоносното поведение на строителя на сградата изразяващо се в неточно изпълнени СМР по тераса на 6 етаж , която се явява част от покрив на сградата. В. съд е приел за неоснователно възражението на ответника за погасяване на иска по давност, по съображения, че в случая приложима е петгодишната давност съгласно чл.20 , ал.4 , т.4 от Наредбата № 2 , която започва да тече считано от 15.07.2010г., поради което към момента на предявяване на иска -14.07.2015г. давността не е изтекла .
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1„следва ли въззивният съд да даде указания относно подлежащите на доказване факти, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти“; 2“може ли въззивният съд да промени дадената от първата инстанция правна квалификация чак с решението по делото, с което се произнася по съществото на спора, без да е дал указания относно подлежащите на доказване факти“. К. сочи, че въззивното решение е в противоречие с т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС: „когато въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства“.
Константна е съдебната практика, че правната квалификация на иска се определя от съда с оглед изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск, а посочената от ищеца правна квалификация не е обвързваща за съда. Когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но погрешно ги е субсумирал и определил неправилна правна квалификация на иска, той е постановил неправилно решение. В рамките на правомощията си въззивният съд, който е длъжен да осигури правилното приложение на материалния закон, извършва самостоятелна проверка на правната квалификация. При констатация, че тя е неправилно определена от първата инстанция, трябва да я определи съобразно наведените в исковата молба обстоятелства и да разреши материалноправния спор по същество. В този смисъл са и разясненията дадени в т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В мотивите на обжалваното решение съдът е обсъдил фактите и доказателствата, имащи значение за произнасянето по спора, определил е правната квалификация на иска съобразно наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, като същевременно е счел, че в първата инстанция не са допуснати нарушения при разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти.
С оглед това съдържание на въззивното решение, неотносим към това решение е първият от поставените от касатора въпроси, предпоставящ в себе си, че вследствие на неправилна квалификация от първата инстанция „на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти“, какъвто извод въззивният съд не е направил, а напротив – приел е, че в първата инстанция не са допуснати нарушения при разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти. Формулираният от касатора правен въпрос предпоставя неправилност на този извод на въззивния съд, за да бъде възприет поставения въпрос като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, каквато проверка за правилност не може да бъде извършена в настоящото производство. Същите съображения се отнасят и до втория от поставените въпроси от касатора, който предпоставя както и по първия от въпросите, че „вследствие на неправилна квалификация от първата инстанция на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти“ въззивният съд е следвало, но не е дал „указания относно подлежащите на доказване факти“. В. съд не е счел дадената от първата инстанция да е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, поради което неоснователно се сочи и противоречие на въззивното решение с т.2 на ТР №1/2013г. пна ОСГТК на ВКС. В практиката на ВКС, изразена и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: решение от 20.02.2012г. по гр.д.№658/2011г. на ІІ г.о. на ВКС 08.03.2011г. по гр.д.№127/2010г. ІV г.о. на ВКС и решение от 23.07.2010г. по гр.д.92/2009г. ІV г.о. , се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т.е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. В. съд в съответствие с принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмета на делото, за който е бил сезиран; определил е предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната се е позовала, поради което не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че решението е в противоречие със задължителната съдебна практика. Съгласно разпоредбата на чл.163, ал.3 ЗУТ строителят носи имуществена отговорност за причинените щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия. В извършения от първата инстанция доклад е указано на ищеца, че „в негова доказателствена тежесте да докаже настъпването на вредите по построената вещ, техния вид и размер, както и че същите са в пряка връзка с изпълнението на ответника“, да докаже, че „е налице необходимост от поправка на построеното и стойността на разходите, необходими за извършване на поправката“. Съгласно приетото в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при пропуск на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В конкретния случай такива указания не са давани именно с оглед приетото от въззивния съд, че в първата инстанция независимо от неправилната правна квалификация на иска, не са допуснати нарушения при разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти в производството по предявения иск по чл.163, ал.3 ЗУТ за обезщетение при недостатъци в резултат на некачествени строителни работи. По делото е установено, а и не е било спорно качеството на ищеца на краен купувач на обекта и на ответника – строител на обекта, а от събраните по делото доказателства при правилно разпределена доказателствена тежест, са приети за установени търпените от ищеца вреди от виновните действия на строителя-ответник, а именно по неточно изпълнение на СМР на тераса – покрив, по начин който не осигурява правилно отводняване на терасата – покрив, от което за ищцата в качеството и на собственик на самостоятелен обект са настъпили преки вреди, причинени от появилата се в апартамента влага, за чието отстраняване е необходимо извършване на е необходимо извършване на СМР на стойност, установена с експертно заключение по делото.
Предвид изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.11.2016г. по гр.д.№1574/2016г. на Окръжен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: