О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 452
гр.София 05.06.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №4091 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Е. К., чрез процесуален представител адв.Д., срещу решение от 27.03.2018г., постановено по в.гр.д.№3511/2017г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение от 17.02.2017г. по гр.д.№12395/2013г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от Д. Е. К. срещу Р. Я. Р. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във чл. 4, ал. 7 от Закона за мерките срещу изпиране на пари, и е оставен без разглеждане предявения от Д. Е. К. срещу П. И. И. при условията на евентуалност положителен установителен иск за собственост на ателие №2 в [населено място]; потвърдено е първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявените от Д. Е. К. срещу Р. Я. Р. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.3; чл. 26, ал. 2, пр. 4 и 5 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, поради липса на основание и поради привидност.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по жалбата П. И. И., чрез процесуален представител адв. Т., която оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Ответникът по жалбата Р. Я. Р. не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи следните въпроси: 1„правните норми, залегнали в закона /в случая в ЗМСИП/, следва ли да са задължителни за лицата, към които са насочени и имат ли санкциониращ ефект спрямо тях при неизпълнение“; 2“неизпълнетието на задължението за писмено деклариране на произхода на парите от страните води ли до нищожност на самата сделка“; 3“психическото насилие може ли да доведе до отсъствие на действителната воля на засегнатата страна при изповядване на сделка“; 4“в случаите, когато външните изявления, които по форма и съдържание отговарят на изискванията за дадения вид сделка, но участниците в нея са уговорили, че не желаят правните последици на сделката и тези изявления не отговарят на вътрешната воля на участниците в сделката, може ли същата да се приеме за симулативна с всички произтичащи от това последици“. Касаторът сочи, че поставените въпроси са разрешение от въззивния съд в противоречие с практиката на съдилищата – чл.280, ал.1, т.2 ГПК /каквото основание за допускане на касационно обжалване не е приложимо в действащата редакция на чл.280, ал.1ГПК – изм. ДВ, бр.86 от 27.10.2017г., към момента на подаване на касационната жалба/. С допълнителна молба касаторът уточнява, че поддържа основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е налице съдебна практика по правния въпрос: „при непредставяне на декларация по чл.4, ал.7 ЗМИП в редакцията му към датата на сделката – представлява ли нарушение на чл.574 ГПК, забраняващ да се извършват нотариални действия, когато противоречат на закона; представлява ли непредставянето на декларация пред нотариуса, което се изисква по силата на императивна правна норма, пречка за извършването на нотариално действие“. Заявява и основание по ал.2 – очевидна неправилност.
С въззивното решение искът за обявяване нищожността на процесния договор за покупко-продажба на ателие №2, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във чл. 4, ал. 7 от Закона за мерките срещу изпиране на пари, поради противоречието му със закона, е приет за неоснователен по съображения, че: доколкото разпоредбите на закона са адресирани до страните по договора и до нотариуса, но е установена административно наказателната отговорност и санкция само за нотариуса се налага извод, че неизпълнението на задължението за писмено деклариране на произхода на парите от страните не води до нищожност на писменото нотариално удостоверяване и не е пречка да настъпят гражданско-правните последици на договора от момента на неговото подписване.
По първите два въпроса и уточнението им с допълнителната молба, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на соченото от касатора основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в съдебната практика и правната доктрина няма колебание, че законът урежда изчерпателно хипотезите на нищожност на нотариалните удостоверявания, като нормите не могат да се тълкуват разширително. Нотариалното действие е нищожно, когато нотариусът не е имал право да го извърши /чл. 569, чл. 570, ал. 1, чл. 573, ал. 1, чл. 574 и 575/, както и когато при неговото извършване са били нарушени чл. 578, ал. 4 /относно личното явяване на участващите лица/, чл. 579, чл. 580, т. 1, 3, 4 и 6, чл. 582, 583 и чл. 589, ал. 2 ГПК. В Ж. С., О. С., А. М., В. П., Р. И., „Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. Първо по новия ГПК”, С. 2012, изд. Сиела, , стр. 1272 основанията за нищожност на нотариалното удостоверяване са разделени на три големи групи – 1. Изхожда от лице, което няма качеството на нотариален орган или нотариалният орган е излязъл извън пределите на своята нотариална компетентност, като: а/ е удостоверил факт, който изобщо не може да бъде удостоверяван; б/ удостоверил е факт, който не е включен в пределите на неговата материална или местна компетенстност; в/ извършил е нотариалното удостоверяване вън от своя нотариален район; 2. Нотариалният орган е следвало да не извършва нотариалното удостоверяване, тъй като: а/ е налице основание, налагащо да се отстрани от нотариалното удостоверяване /основание за отвод на нотариуса/; б/ защото удостовереното обстоятелство е противозаконно; 3. Когато нотариалният орган е нарушил някоя от останалите норми, към които препраща чл. 576 ГПК. Другите нередовности при съставяне на нотариалното удостоверяване /напр. нотариусът не е проверил самоличността на явилите се лица или правото на собственост на траводателя – чл.586, ал.2 ГПК/ не водят до нищожност на нотариалното удостоверяване.
Задълженията на нотариуса по Закона за мерките срещу изпирането на пари, са да идентифицира клиентите си при сключване на сделка над определена стойност и да изисква декларация за произход на средства по чл. 4, ал. 7 от Закона за мерките срещу изпирането на пари. Неизпълнението на задължението да се изисква декларация за произхода на средствата не се отразява на валидността и формата на волеизявленията на страните по сделката. Неизпълнението на това задължение не води до незаконосъобразност на нотариалното удостоверяване по чл.574 ГПК. Проверката на условията, обуславящи издаването на нотариален акт, включва проверка дали няма пречка за съставяне на нотариален акт с оглед забраната на чл.574 ГПК – дали сделката е законосъобразна, а както се посочи, задължението на нотариуса по чл. 4, ал. 7 ЗМИП не е относимо към валидността и формата на волеизявленията на страните по сделката. За да бъде издаден нотариален акт е нужно да са налице и всички други особени изисквания, които различни нормативни актове предвиждат при прехвърляне на собственост върху недвижим имот или друга сделка по чл.18 ЗЗД като условие за тяхната валидност /такива условия например предвижда ЗУТ относно минималния размер на урегулираните парцели/. В ЗМИП обаче изпълнението на задължението по чл.4, ал.7 ЗМИП не е предвидено като условие за валидността на сделката.
Третият от поставените от касатора въпроси не е разрешен в обжалваното въззивно решение, нито е стоял за разрешаване и не отговаря на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване. По делото е предявен иск за обявяване нищожността на договора за продажба от 25.04.2008 г., поради накърняване на добрите нрави и по този иск въззивният съд е приел, че отсъствието на доказателства за наличието на интелектуален дефицит у ищеца и/или податливост на влияния от трети лица, от които да се възползвал купувачът обосновават извод за неоснователност на предявения иск.
Въззивнитя съд е изложил съображения, че договорът е нищожен поради липса на основание /кауза/, когато при неговото сключване, страните по него със своите волеизявления, с оглед същество съдържание на договора не преследват типичната и непосредствена цел – желания правен резултат, т.е. да се придобие едно право, да се погаси дълг или да се надари.
Въззивният съдъ е посочил, че договорът е нищожен поради привидност /симулация/, когато волеизявленията на страните при неговото сключване външно са насочени към характерните, с оглед елементите на неговото съдържание /съществени и несъществени/ правни последици, но страните не желаят тяхното настъпване, т.е. налице е съзнателно несъответствие между желаното и изразеното, като последното само става достояние на трети лица.
Изяснено е, че привидността по правило се установява с писмен документ, изходящ от страна по договора, който материализира съдържанието на желаното волеизявление, а само в случаите по чл. 165, ал. 2 ГПК, за установяване на привидността са допустими свидетелски показания.
Въззивният съд е приел, че в разглеждания случай отсъствието на доказателства – обратно писмо за симулацията обосновава извод за неоснователност на предявения иск, с които е поскано да се обяви нищожността на договора за продажба от 25.04.2008 г., по който ищецът е страна, поради привидност.
По отношение на четвъртия от поставените от касатора въпроси не е изпълнено някое от сочените от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване – противоречие с актове на Конституционния съд на Р България или на Съда на Европейския съюз /чл.280, ал.1, т.2 ГПК/, чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност /последното, съгласно подадената уточнителна молба/. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Липсва обосновка и на последното от сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а и настоящият съдебен състав не намира да е налице такова.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя наличие на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Настоящият съдебен състав не намира това основание в случая да е налице.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд. О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.03.2018г., постановено по в.гр.д.№3511/2017г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: