О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№243
гр. София, 10.04.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шести февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3059 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. А. и К. И. А., чрез процесуалните им представители адв.Р. и адв Х., срещу решение от 10.02.2017г. по в.гр.д.№13254/2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 01.08.2016г. по гр.д.№13915/2015г. на Софийски районен съд за уважаване на предявения от [фирма] иск с правно основание чл.422 ГПК.
Касаторите считат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е признато за установено, че А. В. А. и К. И. А. дължат солидарно на [фирма] сумата от 5282,39лв., представляваща главница, за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2012 г. до м.04.2014 г., ведно със законна лихва за периода от 17.12.2014 г. до изплащане на вземането и лихва в размер на 301,93 лв. за периода от 01.07.2012 г. до 02.12.2014 г.
Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателите А., че не са ползуватели по смисъла на закона, тъй като не са били въведени във владение на имота през процесния период. Във въззивното решение е посочено, че действително по делото е представено удостоверение от ЧСИ, че купувачите на имота на публична продан – А. не са били въведени във владение на имота, но е прието от съда, че това не ги изключва от кръга на потребителите на топлинна енергия, визиран в действалата за периода легална дефиниция на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ. Прието е, че този извод се подкрепя и от представения във въззивната инстанция нотариален акт за дарение, с който А. са се разпоредили с процесния топлоснабден имот, като е посочено, че това по аргумент от по-силното основание означава, че те са упражнили правото си на собственост в пълен обем. Прието е, че потреблението на топлинна енергия е установено въз основа на приетото неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза по делото, според което стойността на потребената топлинна енергия е определена съобразно действащите за периода нормативни актове в областта на енергетиката, въз основа на доказателствата относно реално потребеното количество ТЕ, представени от ФДР /трето лице – помагач по делото/ и отчетите, които са подписани от ответника А.. Дължимите суми са установени въз основа на приетото неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза по делото.
Касаторите поставят въпрос: „Кое лице по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ, във вр. с пар.1, т.2а ЗЕ /идентичен с разпоредбите на пар.1, т.42 ДР на ЗЕ – отм. 17.07.2012г./ се явява потребител на ТЕ и БГВ при хипотезата, когато с нотариален акт или друг вписан акт се установява, че несобственикът е носител на правото на ползване, при положение, че [фирма] е открило партида и издава фактури, претендирайки плащането на суми за потребена ТЕ от голия собственик, а не от лицето, осъществяващо фактическата власт и ползващо ТЕ в топлоснабдения имот“.
Според касаторите по поставения въпрос са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Представят съдебна практика, която считат, че е доказателство за наличие на противоречива съдебна практика по поставения от тях правен въпрос. Касаторите само са посочили разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не са аргументирали поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че поставения от касаторите въпрос не е съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд, нито е следвало да бъде разрешен от въззивния съд по конкретното дело. Поставеният от касаторите правен въпрос не е от значение за конкретното дело, по което ответниците А. не са релевирали довод за учредено право на ползване върху отопляемия имот, нито по делото има данни в тази насока. Правото на ползване следва имота и не се погасява с извършване на публичната продан и влизане в сила на постановлението за възлагане. По настоящото дело обаче нито са релевирани твърдения за учредено право на ползване, нито в събраните по делото доказателства се съдържат данни в тази насока. Отделно от това следва да се посочи, че за да е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата.
Представената от касаторите съдебна практика – решение по в.гр.д.№17428/2014г. на СГС, решение по в.гр.д.№6793/2013г. на СГС, решение по в.гр.д.№8381/2014г. на СГС, решение по в.гр.д.№11923/2014г. на СГС, решение по в.т.д.№22/2015г. на ОС-Габрово, съдържа разрешение на поставения от касаторите въпрос, но е неотносима, доколкото самият въпрос не е разрешен от въззивния съд и пред него не е стоял за разрешаване въпросът дали при учредено ограничено вещно право на ползване потребител на топлинна енергия е неговият носител, т.е. вещният ползвател, или собственика.
Поставеният от касаторите въпрос не е разрешен в останалите представени от тях съдебни актове – представената от касаторите съдебна практика по спорове между страните за други два периода, а именно решение по гр.д.№1056/2013г. на СРС и въззивно решение по в.гр.д.№2403/2015г. на СГС, с което е потвърдено решение по гр.д.№47188/2014г. на СРС, с които решения исковете на [фирма] срещу А. са отхвърлени. Поради това, тези решения не съставляват доказателство за наличие на противоречива съдебна практика по поставения от касаторите въпрос. С тях са разрешени спорните и по настоящото дело въпроси, но тези въпроси не са поставени от касаторите, а както е прието в мотивите по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията в касационната жалба.
Предвид изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.02.2017г. по в.гр.д.№13254/2016г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: