О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
Гр. София, 09.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 23.01.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова ч.гр.д. №136/18 г., за да се произнесе, намира следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. В. срещу определение на Апелативен съд София по ч.гр.д. №5481/17 г., с което е потвърдено първоинстанционното определение на Градски съд София /СГС/ за прекратяване на образуваното пред този съд по искова молба на касатора гр.д. №3414/17 г. и изпращането му по подсъдност на Окръжен съд Русе. С исковата молба се претендира обезщетение по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ в размер от общо 51 000 лв. срещу ответниците Прокуратура на РБ, Районен съд Русе и Окръжен съд Русе, а относно местната подсъдност първоинстанционният и въззивният съд са се позовали на специалната разпоредба на чл.7 от ЗОДОВ, при своевременно направено възражение от прокуратурата за неподсъдност на делото.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно определение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.274, ал.1,т.2 и 3 ГПК / в приложимата последна редакция/. Намира, че правните въпроси от предмета на спора:
1.Нарушава ли се правото на независим и безпристрастен процес на ищеца по делото, когато спорът се решава от съда, който е ответник по предявения иск?
2. Следва ли да се приложи разпоредбата на чл.7 ЗОДОВ в случаите, когато местно компетентен да разглежда спора е съдът, ответник по исковата молба?
3. Може ли да се приеме, че отделните съдии са свободни от неправомерно влияние на колегите им или от тези, които имат административни функции в съда – напр.председателя на съда, когато разглеждат дело, с ответник съда, в който са назначени и заседават?
4. Допустимо ли е правният спор да бъде разгледан от съда, в който ищецът е подал исковата молба, когато местнокомпетентният съд по чл.7 ЗОДОВ е ответник в процеса / дори и когато е направено възражение от ответника относно подсъдността на спора/?
са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ и на ЕСПЧ и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: Въззивният съд е приел, че според чл.7 от ЗОДОВ искът се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящ адрес на увредения срещу органите, от чиито действия, незаконни актове или бездействия са причинени вредите. Подсъдността за ищеца е изборна, но той няма възможност да наложи / при възражение на ответника/ друга, различна от предвидената в закона местна подсъдност.
Подсъдността по мястото на извършване на противозаконното действие на правоохранителните органи се определя според района, в който е повдигнато и поддържано обвинението – в случая района на РС Русе. Настоящият адрес на ищеца също е в [населено място]. Според въззивния съд възражението на ищеца, че противоправните действия, за които се търси обезщетението, са извършени от съдилищата, на които съгл. чл.7 ЗОДОВ, са подсъдни исковете, не може да се разглежда в производството по определяне на подсъдността. Ищецът може да поиска отвод на съдиите, разглеждащи делото, при наличие на основание за това, като в случай на приет отвод или самоотвод на всички съдии поради основателни съмнения в безпристрастността им при разглеждане на делото, законът предвижда процедурата по чл.23 ГПК. Определената в чл.7 ЗОДОВ подсъдност не противоречи на Конституцията на РБ, приета след ЗОДОВПГ в първоначалната му редакция. На осн. чл.122 от Конституцията гражданите имат право на защита във всички стадии на процеса. Редът за упражняване на правото на защита се определя със закон. В случая правото на защита, очертано с исковата молба, обуславя приложението на процесуалния ред, предвиден в ГПК. Предвидената местна подсъдност сочи за местно компетентен ОС Р. и не може да се преодолее заради изложените от ищеца съмнения в безпристрастността на този съд.
Подобни са правните изводи за аналогични случаи в опр. по ч.гр.д. №453/12 г. на първо г.о. и по ч.гр.д. №387/12 г. на второ г.о. на ВКС.
Във връзка с осн. по чл.280, ал.1,т.2 ГПК касаторът се позовава на практика на ЕСПЧ. В нея при разглеждане на оплакване за нарушаване на чл.6, пар.1 ЕКПЧ се приема, че липсата на достатъчно гаранции за осигуряване на независимостта на съдиите в рамките на съдебната власт и в частност – от техните висшестоящи, може да доведе до заключението, че съмненията по отношение на независимостта и безпристрастността на съда са обективно обосновани. Подобни съображения са изложени и в служебно известното на ВКС решение от 10.04.08 г. на ЕСПЧ по делото М. срещу България – т.47-51.
В по –новото решение от 18.07.13 г. П. В. и Е. А. срещу България, т.100 обаче е отбелязано, че е възможно да възникне въпрос относно безпристрастността на разглеждащите такива искове съдилища – по дефиниция рядко се случва това положение, при което искът да е насочен срещу съда, който го разглежда. Наистина, в едно от пилотните решения Съдът отбелязва, като се позовава на свое предишно произнасяне по делото М. с/у България (№ 67719/01, § 45-51, 10 април 2008 г., че е възможно исковете по ЗОДОВ от 1988 г. да бъдат възложени за разглеждане на съдилищата, срещу които са насочени и че всякакви присъдени по такива искове суми се изплащат от техния бюджет. На тази основа Съдът изрази опасения относно обективната безпристрастност на разглеждащите такива искове съдилища (вж. Д. и Х., цитирано по-горе, § 97). Обаче, както обяснява Правителството в становището си, сумите, които се изплащат по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г. идват от отделно самостоятелно перо в бюджета на всеки съд. При тези обстоятелства Съдът е удовлетворен, че този фактор не би поставил под въпрос безпристрастността на съдилищата, разглеждащи такива искове, нито ефективността на средството за защита.
ВКС, като взе предвид цитираната практика на ЕСПЧ намира, че поставените от касатора въпроси са неотносими към постановеното с обжалваното определение изпращане на делото на Русенски ОС по правилата на местната подсъдност. След образуване на делото там, ищецът би могъл да поиска отвод на съдиите от конкретния съдебен състав при съмнения в безпристрастността им. Съображения за това той би могъл да изложи и пред по-горните съдебни инстанции по реда на инстанционния контрол върху актовете на този съд. Съдиите са длъжни и сами да се отведат при обстоятелства, поставящи под съмнение безпристрастието им. Следва да се вземе предвид и това, че сочената от касатора и служебно известна на ВКС практика на ЕСПЧ формално не попада в обхвата на чл.280, ал.1,т.2 ГПК, която визира противоречие с актове на Съда на ЕС.
Не се установява противоречие на изводите на АС за конституционосъобразност на чл.7 ЗОДОВ, определящ специална местна подсъдност, с решение на КС №10/6.10.94 г. – ЗОДОВ е изменян няколкократно при действието на новата Конституция, без текстът на чл.7 да претърпи промяна.
Поставените въпроси са застъпени в практиката на ВКС, цитирана по-горе, която е създадена при действието на новия ГПК за период от около пет години, през които обществено-икономическите условия и законодателството не са се променили съществено и затова не е загубила значението си. Така не се установява и осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд София по ч.гр.д. №5481/17 г. от 20.11.17 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: