О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 395
гр.София, 25.05.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4406 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК /ред.до изм.ДВ-бр.86/2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 13276/27.07.2017 г. на Прокуратурата на Република България и по касационна жалба вх. № 13845/ 07.08.2017 г., подадена от Р. З. Д., чрез адв. Г. Б., срещу въззивно решение № 1760 от 18.07.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 7/2017 г. на Софийския апелативен съд. С обжалвания съдебен акт, след частична отмяна на първоинстанционното решение на ОС – Перник, Прокуратурата е осъдена да заплати на ищеца Р. З. Д. сумата 13 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от водено срещу него наказателно производство за престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр.2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 НК, приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 11.12.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.12.2013 г. до окончателното й изплащане. За разликата до пълния предявен размер от 70 000 лева – претендирано обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и за сумата 26 000 лева – обезщетение за имуществени вреди, искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България са изложени доводи за неправилност на въззивното решение. Касаторът моли решението да бъде частично отменено, като размерът на присъденото обезщетение бъде намален в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди и принципа за справедливост.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Прокуратурата поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред.до изм. с ДВ, бр.86 от 2017г./ за допускане на касационния контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика / ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 358/16.01.2015 г. по гр.д. № 2026/2014 г., ІV г.о., решение № 57/09.02.2016 г. по гр.д. № 4641/2015 г., ІV г.о. и решение № 178/16.03.2010 г. по гр.д. № 178/2010 г., ІІІ г.о. на ВКС / по въпроса как се прилага общественият критерий за справедливост визиран в чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Касаторът Р. З. Д. твърди неправилност на въззивното решение в отхвърлителната му част, като счита, че са налице основания за отмяната му и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което претенциите за имуществени и неимуществени вреди да бъдат уважени изцяло.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК / ред.до изм. с ДВ бр.86/2017 г./ за допускане на касационния контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 4/23.12.1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които са приложени към изложението/, по следните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд да определи размер на обезщетението за неимуществени вреди, произтичащи от незаконно повдигнато и поддържано обвинение, при съобразяване на всички релевантни факти и обстоятелства; 2/ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; 3/ длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди всички правно релевантни факти и събраните по делото доказателства.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
По делото е установено, че срещу ищеца Р. Д. и още три лица е било повдигнато и поддържано обвинение за разпространение и продажба на наркотици – при съучастие и в условията на продължавано престъпление. Въззивната инстанция е посочила, че Д. е бил задържан от органите на полицията на 13.03.2010 г., а считано от 16.03.2010 г. съдът му е наложил мярка за неотклонение „задържане под стража“, която от 15.10.2010г. е изменена в „домашен арест“, а от 22.12.2010 г. – в „парична гаранция“ в размер на 1 500 лева. С постановление от 29.11.2010 г. Д. е бил привлечен като обвиняем, обвинителният акт е внесен в съда на 02.02.2011 г., а с присъда от 21.05.2012 г. той и още един от подсъдимите са били признати за невиновни и оправдани по повдигнатите обвинения. Оправдателната присъда е влязла в сила на 11.12.2013 г. след потвърждаването й от Софийския апелативен съд и ВКС.
След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства /писмени, гласни и заключението на вещото лице/, апелативният съд е счел, че за незаконно упражнената спрямо ищеца процесуална принуда, справедливият паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в размер на сумата от 13 000 лева. В тази връзка като правно релевантни обстоятелства са отчетени – разумния срок, в който е приключило наказателното производство; вида и тежестта на престъплението, в извършването на което е бил обвинен ищецът; продължителността на задържането и ограничаването на личната свобода по взетите мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест“; данните за влошаване на хипертоничната болест на Д. при престоя в ареста; причинения му стрес и комплекса от негативни изживявания, породени от воденото срещу него наказателно производство; тревогите и притесненията в личен и семеен план. Същевременно е посочено, че здравословните проблеми на Д. са съществували още преди наказателното дело, като задържането му в ареста е допринесло за задълбочаването им. За недоказано е прието твърдението на ищеца, че раздялата със съпругата му е настъпила в резултат на привличането му като обвиняем за извършено престъпление. Обсъждайки поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства и преценяйки конкретните за случая обстоятелства, съдът е направил извод, че за незаконно упражнената спрямо Д. процесуална принуда, справедливият размер обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата 13 000 лв.
Претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е отхвърлена изцяло по съображения, че не е установено сочените от ищеца разходи /взети в заем суми от трети лица за задоволяване нуждите на семейството и за плащане на търговски задължения във връзка с упражняваната от Д. дейност като търговец/ да са в причинна връзка с воденото наказателно производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че въпросите в изложенията и на двамата касатори са правно релевантни, но същите не са решени от въззивния съд в отклонение със съществуващата задължителна съдебна практика на ВС и ВКС.
Както в ППВС № 4/1968 г., ТР №3 от 22.04.2005г., така и в константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ /множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, включително сочените от касаторите/, последователно се приема, че при определяне обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за физическото, психическото състояние и негативните последици, претърпени от лицето, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост е достатъчен да овъзмезди пострадалия за претърпените морални вреди. За всеки отделен случай обаче, съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с настъпилото увреждане и съобразява обема на вредите. Практиката е еднозначна в разясненията си за критериите, по които се определя размерът на обезщетението при всеки частен случай, както и че въпрос на индивидуална фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии /в с.см. – решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г., III г. о., решение № 708/14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009 г., IV г. о., решение № 832/ 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., IV г. о., решение № 302/ 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011г., III г. о., решение № 29/05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г., III г. о., решение № 358/16.01.2015 г. по гр.д. № 2026/2014 г., ІV г.о., решение № 57/09.02.2016 г. по гр.д. № 4641/2015 г., ІV г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Това произтича и от факта, че понятието „справедливост” като морална категория и принципът за справедливост не могат да бъдат прилагани по абсолютно еднакъв начин за различните случаи. От друга гледна точка „справедливостта”, разбирана като правна категория, винаги има за основа при формиране на вътрешното убеждение на съда „конкретни обективно съществуващи обстоятелства”, както е разяснено и в ППВС №4/1968г. на ВС на РБ. Тези обстоятелства са примерно и неизчерпателно посочени в задължителната практика /напр. В ТР №3 от 22.04.2005г. на ОСГК, в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/, като в съвкупността си те съставляват отделните елементи в рамката на един общ стандарт, който съдилищата следват при разрешаването на спорове за неимуществени вреди по ЗОДОВ. Поради това, следва да се приеме, че стандартът за справедливост по конкретния правен спор е постигнат, когато съдът е обсъдил в мотивите си всички релевантни обстоятелства и въз основа на направената им оценка, е обосновал присъдения от него размер обезщетение. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационно обжалване.
С обжалваното решение размера на обезщетението е обусловен от установените по делото факти, преценени от съда по вътрешно убеждение, при отчитане на всички правнозначими обстоятелства и съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици в правната сфера на ищеца с оглед вида, характера и интензитета на вредите.
По процесуалните въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички правнорелевантни факти и събраните по делото доказателства, атакуваното решение не противоречи на приетото по т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК и т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК. В случая, въззивната инстанция е изградила свои собствени решаващи мотиви, като по този начин е дала отговор на въведените в процеса твърдения и възражения на страните. Съдът е оценявал доказателствата като се е ръководил от общоприетите принципи за морал, начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата и преценявайки стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. След като във въззивното производство са съобразени всички доказателства, относими към реално претърпените от лицето неимуществени вреди /която дейност е намерила израз в мотивите на съда/, паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост за еквивалентно възмездяване на морално увредения, а както се посочи по-горе – размерът на обезщетението зависи от особеностите на всеки конкретен случай.
Предвид всичко изложено, предпоставките по чл.280 ал.1 т.1- т.3 ГПК /ред. до изм. с ДВ бр.86 -2017 г./ не са налице и касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби не следва да се допуска.
При този изход на делото, страните не си дължат заплащане на разноски за касационното производство.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1760 от 18.07.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 7/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.