1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 785
гр.София, 19.11.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1941 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. В. и В. В., представлявани от адв. П. К., и на В. К., представляван от особения представител адв. И. Н., срещу въззивно решение № 476/05.12.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 671/ 2018 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено изцяло решение № 121/18.06.2018 г., постановено по гр.д. № 243/2014 г. на Районен съд – Левски. С първоинстанционното решение са уважени исковете на В. Л. Л. и П. Д. Л., като: 1) на основание чл. 26, ал. 2, изр.1-во, предл. 2-ро ЗЗД, поради липса на съгласие е обявен за нищожен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 26.05.2009 г., сключен между обещателя В. Л. (действал лично и от името на съпругата си П. Л.) и ответника В. К., в качеството му на купувач; 2) на основание чл. 44, вр. с чл. 26, ал.2, изр. 1-во, предл. 2-ро ЗЗД, поради липса на съгласие е обявена за нищожна упълномощителна сделка, обективирана в пълномощно от 26.05.2009 г. на нотариус И. И., рег. № 023 на НК, с район на действие РС – Червен бряг, с която е упълномощен адв.Ц. Ц. за извършване на всякакви действия на разпореждане с притежавания от ищците имот, находящ се в [населено място] бряг, обл. Плевен, [улица], с площ от 450 кв.м., заедно с построените в него сграда със застроена площ от 92 кв.м. и сграда със застроена площ от 34 кв.м., при описани граници; 3) на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД е обявен за недействителен договор от 27.07.2009 г. за покупко-продажба на посочения по-горе недвижим имот, сключен между В. и П. Л., представлявани от мнимия пълномощник адв.Цв.Ц., и купувачката С. К., обективиран в нотариален акт № 9, том 4, рег. № 2256, н.д. № 289/27.07.2009 г. на нотариус И. И.; 4) на основание чл.108 ЗС е признато за установено, че В. Л. и П. Л. са собственици на процесния имот и са осъдени приобретателите К. В. и В. В. им предадат владението.
С решението е отхвърлен като неоснователен иска на В. и П. Л. с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1-во ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 65, том 1, рег. № 266, дело № 38 от 13.02.2012 г. на нотариус И. И., с който С. К. е продала процесния имот на К. В. през време на брака му с В. В..
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите К. В. и В. В. сочат, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпроси (уточнени от настоящия съдебен състав), касаещи задължението на въззивния съд да изложи свои собствени решаващи мотиви, след анализ и обсъждане на всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните; и за правомощията на въззивната инстанция при констатирани процесуални пропуски при изготвянето на доклада по чл.146 ГПК от първоинстанционния съд. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и бланкетно, без конкретна аргументация, се поддържа и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът В. К. сочи, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпроса – нищожна или унищожаема е сделка, сключена при упражнено физическо насилие върху някоя от страните. Жалбоподателят твърди, че са съществуват различни теоретични виждания по въпроса за вида порока, от който е засегната такава сделка и произнасянето на ВКС би имало значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответните страни по жалбата – П. Л., представлявана от адв.П., и В. Л., представляван от адв. В. П., в писмен отговор изразяват становище за липса на предпоставки за селектиране на жалбите и за неоснователност на същите.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове за прогласяване нищожността, поради липса на съгласие, на сключения между ищците и ответника В. К. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и на упълномощителната сделка за разпореждане с имота (пълномощно от 26.05.2009г. за адв. Ц.Ц.), въззивният съд се е позовавал приетото в съдебната практика и правната теория, че волеизявление, направено в резултат на упражнено физическо насилие е равнозначно на липса на съгласие. Посочил е, че с влязла в сила на 14.12.2017г. присъда по внохд № 236/2016 г. на Апелативен специализиран наказателен съд В. К. е признат за виновен в това, че през м. май 2009 г. с цел да набави за С. К. имотна облага, принудил В. Л. чрез сила – нанасяне на удари, да претърпи нещо против волята му – да подпише предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място] бряг, на [улица] пълномощно на адв.Ц. Ц. да извършва фактически действия на разпореждане със същия имот. Зачитайки задължителната сила (чл.300 ГПК) на установеното с присъдата, въззивният съд е приел, че и двете сделки (предварителният договор и упълномощителната сделка) са сключени при съзнавана липса на съгласие от страна на В. Л. (действал лично и от името на съпругата си). Волеизявлението изцяло е било опорочено от упражненото над него към датата на сделките физическо насилие и принуда, станали известни и на семейството му. При това положение, за недействителен на основание чл.42, ал.2 ЗЗД е счетен последващият договор от 27.07.2009 г. за покупко-продажба на имота, сключен от мнимия пълномощник на продавачите – ищци и ответницата – купувач С. К.. Посочено е, че тази сделка не е породила целените правни последици – правото на собственост върху имота не е придобито от купувачката, поради което тя не е могла валидно да се разпореди с него при последващата продажба на имота на 13.02.2012 г., когато вещта е продадена на ответника К. В., през време на брака му с ответницата В. В.. Направен е извод, че приобретателите по тази сделка не могат да противопоставят на действителните собственици (ищците) права, които не са придобили, поради което по предявения от В. и П. Л. иск по чл.108 ЗС, К. В. и В. В. са осъдени да предадат собствеността и владението на имота.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поддържаните касаторите в двете жалби основания за допускане на касационното обжалване не се установяват.
Поставените от касаторите К. В. и В. В. процесуалноправни въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да изложи свои собствени решаващи мотиви, след анализ и обсъждане на всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните; както и за правомощията на въззивната инстанция във връзка с допуснати от първоинстанционния съд нарушения на доклада по чл.146 ГПК, са правнорелевантни. Същите обаче не са разрешени от въззивния съд в противоречие на цитираната в изложението и задължителна за съобразяване съдебна практика, нито въпросите се явяват от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, доколкото във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторите не са аргументирали причини и необходимост от промяна на създадената практика на ВС и ВКС.
Константно ВКС е приемал, че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации в рамките на въведените във въззивната жалба оплаквания, като за да признае или отрече претендираните от страните права, съдът следва да обсъди и анализира в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои от тях намира за установени и кои намира за недоказани и защо; да обсъди всички процесуални искания на страните, основаващи се на тези факти, както и доводите и възраженията, които имат значение за решаването на делото в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал.1 ГПК (вж. – решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., ІV г. о., решение № 217/9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о., решение № 27/2.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., ІV г. о., решение № 55/3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/ 2014г., II т. о., решение № 111/3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., II т. о. и др.).
По въпроса за правомощията на въззивния съд, касаещи доклада по чл.146 ГПК, в т. 2 на ТР № 1/2013 по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК е разяснено, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. 2 ГПК). Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза съдът може и е длъжен единствено да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
В съответствие с тези правни разрешения въззивният съд е анализирал всички събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност, посочил е кои от тях, в каква част и за какви правнорелевантни факти се кредитират, като на тази база, в рамките на предмета на въззивното производство, е формирал свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Обсъдени са съдържащите се във въззивните жалби доводи за липса на мотивираност на първоинстанционния съдебен акт и нарушения при изготвянето на доклада. Едни от тях са счетени за неоснователни, а други са приети за основателни, но са разгледани всички оплаквания на жалбоподателите и в решението са изложени допълнителни решаващи мотиви във връзка с релевираните основания за недействителност на оспорените сделки и последиците от недействителността. Проведено е разграничение в кои случаи една сделка е нищожна поради липса на съгласие и в кои случаи е унищожаема, като сключена при заплашване. Несъгласието на касаторите с приетото от въззивния съд, обосноваността на изводите му и правилността на крайния резултат е въпрос, относим към основанията по чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпросът – нищожна или унищожаема е сделка, сключена вследствие упражнено над страна физическо насилие при формиране на волеизявлението, поставен в изложението на касатора В. К., също не обуславя селектирането на касационната жалба. Въпросът е релевантен, но в случая е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната практика на ВКС.
Тази практика, както и правната теория, безпротиворечиво приемат, че съзнаваната липса на съгласие, каквато е налице при изтръгване на същото чрез физическо насилие, съставлява основание за нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро ЗЗД. Този тежък порок е непоправим и непреодолим – за да породи действие, договорът трябва да бъде сключен отново. В тази насока са разясненията, дадени в мотивите на т. 2 от ТР № 5/2016 г. по т.д. № 5/2014 г. на ОСГТК; мотивите по т. 2а от ТР № 1/2019 г. по т.д. № 1/2018 г. на ОСТК, както и разрешенията в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК (напр. – решение № 198/2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о., решение № 249/2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., решение № 923/17.12.2009 г. по гр. д. № 1682/2008 г., IV г. о. и др.). Безпротиворечиво е приемано, че при упражнено физическо насилие въздействието върху страната е до такава степен непреодолимо, че същата по никакъв начин не би могла да формира валидно собствена воля и да действа според собствените си намерения, поради което волеизявлението се превръща в средство, чрез което се осъществяват чужди действия. Поради това и лишено от правна логика би било да се допусне, изразено по този начин съгласие за обвързаност, да се санира по правилата на чл. 35 ЗЗД. Подобно изявление съставлява правно нищо, поради което и теория и практика го третират като нищожно, съгласно чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро ЗЗД.
Същото правно разрешение е възприел и въззивният съд, поради което поставеният от касатора В. К. правен въпрос не обуславя допускането на касационното обжалване. Наличието на създадена константна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро ЗЗД, изключва приложното поле на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото в изложението не се съдържа и никаква аргументация за необходимост от промяна или осъвременяване на правните разрешения.
При този изход на делото, основателно е искането на ответниците по касационните жалби за присъждане на разноски. Съгласно представените доказателства за направени разходи за адвокатски възнаграждения, касаторите К. В. и В. В. дължат на П. Л. и В. Л. разноски в размер на по 500 лв. (възнаграждение за един адвокат). Касаторът В. К. дължи на П. Л. направените от нея разноски за отговор на касационната жалба в размер на сумата 100 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 476/05.12.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 671/2018 г. по описа на Окръжен съд – Плевен.
ОСЪЖДА касаторите К. П. В. и В. Ц. В. да заплатят на В. Л. Л. разноски в размер на 500 лв. и на П. Д. Л. разноски в размер на 500 лв.
ОСЪЖДА касаторът В. П. К. да заплати на П. Д. Л. разноски в размер на сумата 100 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.