О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
София, 21.02.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №2773 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. И. Т., чрез процесуален представител адв.В., и на М. С. М. и Б. Г. М., двамата чрез процесуален представител адв.С., срещу решение от 02.03.2017г., постановено по в.гр.д. №679/2016г. на Апелативен съд – П., в частите, с които след частична отмяна на постановените решения от 11.04.20016г. и от 12.10.2016г. по гр.д.№685/2014г. на Окръжен съд – Хасково са уважени предявените от М. В. Н. искове с правно основание чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД срещу С. И. Т., по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД срещу С. И. Т., М. С. М. и Б. Г. М. и по чл.108 ЗС срещу М. С. М. и Б. Г. М..
Касаторите считат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1- 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата М. В. Н., чрез процесуален представител адв.Б., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби, като съображенията си излага в писмени отговори. Претендира разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваните части след частична отмяна на първоинстанционното решение, са уважени предявените от М. В. Н. срещу С. И. Т. искове с правно основание чл.227, ал.1, б.”в” ЗЗД за отмяна на дарение по договор за дарение на недвижим имот от 15.11.2013г., обективиран в н.а.№167/2013г.; с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД срещу С. И. Т., М. С. М. и Б. Г. М. за нищожност на сключения между ответниците договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н.а.№24/2014г. като привиден, абсолютно симулативен и с правно основание чл.108 ЗС срещу М. С. М. и Б. Г. М. за ревандикация на същия имот: ? ид.ч. от ПИ № 77195.738.70 по КК на [населено място], с площ от 503 кв.м., ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 77195.738.1.1, представляващ жилище-апартамент с площ 130 кв.м., състоящ се от две спални, хол, дневна с кухненски бокс и санитарни помещения, и който самостоятелен обект попада в сграда с идентификатор № 77195.738.70.1, ведно с прилежащите му югоизточни избени помещения с обща площ 54 кв.м. при съседи: на запад мазета-собственост на И. Н. Н., от юг – [улица], на изток двор и от север двор, и ведно с ? ид.ч. от общите части на сградата.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът С. И. Т. сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.227, ал.1, б.”в” ЗЗД е разрешен въпросът: 1„Следва ли съдът да основе решението си на предположения или на избрани от него доказателства, или следва да го основе върху всички събрани по делото доказателства, като изложи съображения кои обстоятелства приема за установени по делото и въз основа на кои доказателства“. Поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предпоставя в производството по допускане на касационно обжалване касационният съд да провери правилността на въззивното решение, и с оглед изхода от тази проверка да прецени дали е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, каквато възможност не е предвидена в ГПК.
Касаторът С. И. Т. сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като с въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.227, ал.1, б.”в” ЗЗД при противоречива съдебна практика е разрешен въпроса: 2“при наличие на свидетелски показания, даващи противоречиви показания относно едни и същи факти, длъжен ли е съдът да ги преценява с оглед на тяхната обективна непосредственост и съвкупно с целия доказателствен материал, като мотивира защо дава вяра на едни или други свидетели“. Касаторът е посочил, че поставя въпроса с оглед оплакванията си в жалбата, че съдът безкритично и в нарушение на разпоредбата на чл.172 ГПК е кредитирал показанията на свидетелката Б., а в същото време е приложил разпоредбата на чл.172 ГПК по отношение на показанията на свидетелката Т. за предоставена сума в размер на 5000лв. преди сключването на договора за дарение, за да подпомогнат ищеца, като се е обосновал, че показанията й не са подкрепени от други доказателства по делото. В случая съдът е изложил в мотивите на решението си защо дава или не дава вяра на свидетелските показания. Съдът е кредитирал показанията на заинтересованите от изхода на спора свидетели Б. и Т., доколкото са подкрепени от показанията на останалите незаинтересовани от изхода на спора свидетели. От правна страна е приел, че поначало надареният не може да възразява, че дарителят може да реализира правото си на издръжка от друго лице по силата на закона /а в случая Б. няма и такова задължение/ и затова обстоятелството, че дарителят е удовлетворявал нуждата си от издръжка с помощта на Б. преди и след като е поканил надарения, не може да освободи надарения от предоставянето на издръжка, респективно да се преценява като обстоятелство, поради което поведението на Т. да не се преценява като непризнателно. Поради изложеното не може да се приеме наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос по приложението на чл.172 ГПК.
Според касатора С. И. Т. е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.227, ал.1, б.”в” ЗЗД поради липса на съдебна практика по въпроса: “при искове по чл.227, ал.1, б“в“ ЗЗД кой е релевантния за спора период за преценка на наличие на трайна нужда от издръжка на дарителя в хипотезата на чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД“. Срещу полученото дареният има моралното задължение за признателност към дарителя, което при определени обстоятелства се трансформира в правно такова за даване на издръжка. Първата предпоставка за това е да възникне нужда на дарителя от издръжка с траен характер. В този смисъл са изложени съображения и в мотивите към ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГК на ВКС. Въпрос на конкретна преценка при данните по делото е дали дарителят е изпаднал в такова положение, че да няма възможност да се издържа сам; дали живее под определения в практиката стандарт за достатъчно средства за
съществуване. Поради изложеното неоснователно се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на посоченото основание.
Касаторът счита,че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпроса: „при иска по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД следва ли съдът да преценява дали поведението на дарителя не е довело до влошаване на отношенията с надарения с цел иницииране на съдебно производство за отмяна на дарението и установяването на това обстоятелство може ли да обоснове отхвърляне на иска поради злоупотреба с право“. Поставеният въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, т.к. не е разрешен от въззивния съд и не е от значение за спора. Предпоставки за уважаване на иска за отмяна на дарението поради непризнателност са: трайната нужда от издръжка на дарителя; искането, отправено от него до дарения; отказът на последния /изричен или мълчалив/ да дава издръжка; надареният да е в състояние да я даде.
Касаторът сочи основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК по въпроса: „следва ли да се приеме, че дарителят е изпаднал в трайна нужда от издръжка, когато не работи и не получава пенсия, или други социални помощи, но здравословното му състояние и възрастта му позволяват да реализира месечни доходи от трудова дейност, съответно в този случай отказът на надарения да му предоставя месечна издръжка може ли да бъде квалифициран като проява на непризнателност“. Поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, т.к. предпоставя да е приета за установена фактическа обстановка, различна от приетата от въззивния съд по делото. Установено е във въззивното решение, че през месец февруари на 2014 г. дарителят е изпаднал в тежка ситуация, при която с оглед на неговото заболяване не е могъл да получи надлежна болнична помощ, защото дареният е отказал да предостави средства за плащане на здравните вноски, които са в размер, значително по-нисък от стойността, която се дължи при извършване на операцията на здравно неосигурено лице.Установено е още, че въпреки уговорката между дарител и надарен да бъде осигурена нуждата на дарителя да има сервизни помещения при ползваните от него помещения на приземния етаж, от страна на дарения мерки в тази насока при ремонта не са предприети, а впоследствие той е лишил дарителя от достъпа до сервизните помещения на етажа и го е принудил да ползва дворна тоалетна, включително като баня, което поведение е прието, че несъмнено поставя дарителя в тежко положение и се явява очевидна форма на незаинтересуваност на надарения от хигиенните нужди на дарителя и на пренебрегване на тези нужди, което е прието, че се явява укоримо в тежка степен поведение на надарения към дарителя, включително като се има предвид нестабилното здравословно състояние на надарения-ищеца. Прието е за установено, че надареният не е успял да си намери работа, която трябва да е подходяща с оглед и на неговото здравословно състояние.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „изпадането в трайна нужда от издръжка по смисъла на чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД следва ли да почива на новонастъпили обстоятелства след извършеното дарение и краткотрайното влошаване на здравословното състояние на дарителя представлява ли такова обстоятелство“. Поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предпоставя в себе си наличие на фактическа обстановка, различна от приетата за установена по конкретното дело. Поставеният въпрос предпоставя краткотрайно влошаване на здравословното състояние, докато по делото е установено, че ищецът страда от исхемична болест на сърцето, след преживян долен миокарден инфаркт през 2008 г., като през 2014 г. проявите на ИБЦ са били изострени и той е хоспитализиран в кардиологично отделение на Х. болница, оценен е като висок риск и му е предложен С. /селективна коронарна ангиография/ с цел перкутанна коронарна интервенция с цена над 4 000 лв., като такова лечение по принцип предстои без да може да бъде уточнен срок.
Касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК по въпроса: „ при преценка на трайната нужда от издръжка по смисъла на чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД следва ли да се включват всички доходи на дарителя, довели до удовлетворяване на нуждата му от издръжка, включително и получената от него безвъзмездна финансова помощ от лица, които имат морално задължение към него, макар и на друго основание“. Съгласно приетото в мотивите по т.1, ТР №1 по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства.
Поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предпоставя в себе си наличие на фактическа обстановка, различна от приетата за установена по конкретното дело /по делото не е прието, че нуждите на ищеца от издръжка са удовлетворени с получавани по негови настоятелни искания суми от свидетелката/. Отделно от това, предпоставка за уважаване на иска за отмяна на дарението на посоченото основание, е дарителят да се нуждае от издръжка, независимо дали има други лица, задължени по закон /а в случая дори не се касае и до задължено по закон лице да дава издръжка на ищеца/.
Относно решението в частта по иска с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД за разкриване на абсолютна симулация на договора за покупко-продажба:
Касаторът С. И. Т. сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл. 26, ал.2, пр.5 ЗЗД поради липса на съдебна практика по въпросите: „следва ли ищецът по иск за отмяна на дарение по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД да се счита трето лице по смисъла на чл.165, ал.2, изр.2 ГПК, ако отчуждителната сделка на дарения имот е реализирана преди изпращане на нотариалната покана с искане да се изплаща издръжка и преди завеждане на иска за отмяна на дарението“; „уговорена по-ниска пазарна цена в договор за покупко-продажба в сравнение с действителната пазарна цена на продадения имот, може ли да обоснове нищожност на сделката на основание чл. 26, ал.2, пр.5 ЗЗД“.
Касаторите М. сочат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл. 26, ал.2, пр.5 ЗЗД поради липса на задължителна съдебна практика по въпросите: 1“явява ли се покупко-продажба на придобит по дарение недвижим имот сделка, насочена по дефиниция срещу дарителя, при положение, че задължението за издръжка на дарителя, в случай, че бъде поискана и той се нуждае от нея /чл.227, ал.1, б.в“ ЗЗД/, възниква за надарения с акта на дарението и не зависи от това, дали дареното имущество ще остане в патримониума на надарения“; 2“може ли покупко-продажбата на имота, предмет на дарението, преди вписването на исковата молба по чл.227, ал.1, б.в“ ЗЗД да обоснове намерение на страните за увреждане на дарителя като трето, неучастващо в сделката лице, и нищожност на договора за покупко-продажба, поради абсолютна симулация по смисъла на чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД“; 3 „може ли уговарянето на по-ниска продажна цена в договор за покупко-продажба на недвижим имот в сравнение с пазарната цена на имота да обоснове нищожност на сделката на основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД“; 4“допустимо ли е въззивният съд да обоснове преценката си за наличие на абсолютна симулация на договор за покупко-продажба по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД по съображения за уговорена по-ниска от пазарната цена на имота, липса на плащане и връщане на цената, при липса на конкретни фактически твърдения в исковата молба относно цената на сделката“; 5“може ли въззивният съд да основе преценката си за наличие на абсолютна симулация на договор за покупко-продажба по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД на допуснати от първоинстанционния съд в нарушение на съдопроизводствените правила – чл.143, ал.2, чл.146, ал.3 и чл.147 ГПК доказателства“.
Не е налице соченото от касаторите Т. и М. основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставените от тях въпроси по приложението на чл.165, ал.2, пр.2 ГПК/съответно предпоследния и първите два въпроса от изложенията/. На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. Доводите на касаторите са, че следва да се допусне касационно обжалване поради липса на съдебна практика по поставените въпроси. Липсва обаче обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като разпоредбата на чл.165, ал.2, пр.2 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване. Когато документът не съдържа изявления на страната, респ. – на нейния праводател, тя може да поиска допускане на свидетели по чл.165, ал.2 ГПК и те ще бъдат допустими, защото в случая тя е трето лице по смисъла на цитираната норма /П.В., „Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес“, изд.С.., стр.100/. Третите лица могат да искат допускането на свидетелски показания за симулацията без да е необходимо да доказват, че симулативната сделка е насочена срещу техните интереси /О.С., „Доказването в гражданския процес“, изд.С.,2010, стр.145/. Активната легитимация на третото лица се оценява към момента на завеждане на иска, а не към момента на сключване на оспорваната сделка /Кр.Ц., „Симулацията в гражданското право“, изд.С.-Р, 2001, стр.246 и цитираното там решение №106/1964г. на ОСГК на ВС, тълкувателно, относно разликата между положението на един кредитор, атакуващ сделката чрез П. иск, и кредитор, разкриващ симулацията/. Дарението е едностранен и безвъзмезден договор, по силата на който дарителят безвъзмездно, веднага и безвъзвратно отстъпва в собственост на дарения подареното, като със стойността на последното имуществото на дарителя се намалява, а това на дарения се увеличава. Срещу полученото дареният има моралното задължение за признателност към дарителя, което при определени обстоятелства се трансформира в правно такова за даване на издръжка. Съгласно ТР № 1 от 21.10.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС – в хипотеза, когато дарителят трайно се нуждае от издръжка и дареният има възможност да даде такава и я откаже, за дарителя възниква правото да иска отмяна на дарението. В конкретния случай именно с оглед на уважаването на предявения иск за отмяна на дарението и предвид обратното действие на отмяната, е предявен иска за нищожност на разпоредителната сделка като симулативна. Търси се правният резултат на съдебното прогласяване на симулацията. Не се търси принудително удовлетворение /задължението на дарения за издръжка не може да се изпълни принудително/.
Не е налице соченото от касаторите Т. и М. основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставените от тях съответно последен и трети въпроси от изложенията. Касаторите само са посочили разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са обосновали поставения въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Разрешеният от въззивния съд въпрос по настоящото дело се свежда до възможността доказването на обстоятелствата, съставляващи основание на иска по чл. 26, ал.2, пр.5 ЗЗД, да бъде проведено чрез косвени доказателства. Като приема, че косвеното доказване не е достатъчно при главното доказване, правната теория не изключва косвени доказателства и при главното доказване. За да се постигне то, обаче, е необходима такава система от доказателствени факти, която, като изключи всяка друга вероятност, да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил.
Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по четвъртия и петия от поставените въпроси от касаторите М., които настоящият съдебен състав намира, че не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Предявеният иск е за установяване на привидната продажба, сключена между ответниците. Обстоятелствата, на които е основан иска, видно от съдържанието на исковата молба, е, че продажбата е сключена между ответниците, за да се създаде една погрешна представа у третите лица, че продавачът вече не е собственик; че ответниците са сключили продажбата, но не са искали тя да прехвърли правото на собственост. Доколкото искът е основан на наличието на съзнавано несъответствие между желаното и изразеното в атакувания договор, който е за продажба, ясно е, че като се твърди, че е налице съгласие на двете страни за сключването му и за непораждане на целените с него правни последици, се има предвид, че страните са сключили продажбата, но не са искали тя да прехвърли право на собственост, нито да се плати цената. Неоснователни са и доводите, че въззивното решение е основано на несвоевременно ангажирани доказателства. Видно от данните в първоинстанционното дело, в с.з на 02.02.2015г. ответниците М., чрез процесуалния си представител, са представили в съдебното заседание платежно нареждане за установяване на твърденията им, че са заплатили цената по извършената продажба. Именно в това съдебно заседание и с оглед представеното от ответниците писмено доказателство ищецът, чрез процесуалния си представител, е ангажирал доказателства за установяване на движението на сумата по банковите сметки на ответниците, което не е могъл да направи преди представянето на платежното нареждане от насрещната страна.
Касаторите М. сочат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 6“следва ли ищецът по иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД да се счита за трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК, за което представен по делото във връзка с наличието на други отношения между страните частен документ – договор за заем няма достоверна дата, ако с него не се прехвърлят права“, който считат, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№176/2010г. на ВКС, ІІг.о. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Действително въззивният съд е приел, че представения договор за заем, сключен между ответниците, няма достоверна дата, но тези съображения не са единствено обуславящи крайните му изводи. Решаващите изводи на съда са обосновани и със съображения за „липса на логично обяснение за необходимост от такава договореност, като и самото му съставяне и представяне са приети за индиция за наличие на особени договорености между страните по атакуваната сделка“, във връзка с които изводи на съда не е поставен правен въпрос.
Касаторите М. сочат, че в частта по иска с правно основание чл.108 ЗС въззивното решение е частично недопустимо като постановено свръхпетитум – в частта, с която е постановено решение по отношение на избените помещения, върху които ищецът има запазено право на ползване. Настоящият съдебен състав не намира вероятност въззивното решение да е недопустимо. Същото е в съответствие с приетото в мотивите към т.2а на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС, силата на пресъдено нещо на решението ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл. 108 е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл. 108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. В този смисъл са мотивите към т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС.
С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на общо 2000лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение от 02.03.2017г., постановено по в.гр.д. №679/2016г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА С. И. Т. и М. С. М. и Б. Г. М. да заплатят на М. В. Н. общо сумата 2000лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: