1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№365
гр.София,08.05.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4447 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. Д., представлявана от адв.Б.Б., срещу въззивно решение №159/25.05.2018 г., постановено по възз.гр.д. №146/2018 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 173/27.11.2017 г. по гр.д. № 284/2017 г. на Районен съд – Радомир в обжалваната му част. С атакуваното решение И. Д. е осъдена да заплати на П. Г. Г. сумите 11 950 лв. и 10 300 лв., получени по договори за заем от 22.04.2012 г. и от 10.06.2012 г., със законната лихва върху тях, считано от 24.04.2017 г. до окончателното им изплащане.
В касационната жалба страната поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.
В представеното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК са развити доводи за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да анализира всички събрани по делото доказателства и да обсъди и даде отговор на всички доводи и възражения на страните; за процесуалните задължения на въззивната инстанция, когато първоинстанционният съд е допуснал нарушения във връзка с доклада по делото и разпределението на доказателствената тежест между страните; за допустимостта на свидетелски показания „когато те са поискани с въззивната жалба” за установяване привидността на сделка.
Ответникът по жалбата – П. Г. Г., представляван от адв. Р.С., в писмен отговори изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
За да уважи предявеният иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че между страните са били сключени два валидни писмени договори за заем – от 22.04.2012 г. и от 10.06.2012 г., по които ответницата И. Д. е получила от ищеца П. Г. сумите 11 950 лв. и 10 300 лв., които не е върнала в уговорените срокове. Посочено е, че предаването на сумите от заемодателя и получаването им от заемателя се установява от представените по делото разписки. Предвид реалния характер на заемното правоотношение е прието, че ищецът е доказал сключването на договорите, предаването на сумите и поетото от страна на ответницата задължение да ги върне. Като неоснователни и недоказани са преценени възраженията на Д. за нищожност на сделките, поради липса на съгласие и основание за сключването им, за привидност и за унищожаемост, като сключени при грешка, измама и крайна нужда. Посочено е, че представените разписки от 22.04.2012 г. и 10.06.2012 г. по характера си са частни свидетелствуващи документи, удостоверяващи неизгодни за ответницата факти, подписани са от нея и съставляват доказателство, че изявленията в тях са направени от Д.. Оборването на доказателствената сила на документите е в нейна тежест, което по делото не е сторено – ангажираните свидетелски показания не са установили неистинността им, доколкото никоя от двете разпитани свидетелки не е присъствала на съставянето им и няма преки впечатления относно предаването на сумите по договорите за заем. Посочено е, че възраженията за нищожност на договорите, като сключени без основание, при липса на съгласие и като привидни, са основани на твърдения, че сумите не са получени от ответницата, а документите са съставени и подписани от нея, за да се гарантират евентуални липси на парични средства и стоки в търговския обект, в който е работила Д.. Прието е, че поддържаните възражения за нищожност не са доказани от страната – липсва обратно писмо, което да разкрива симулацията, както и други допустими доказателства, установяващи твърденията, че волята на страните не е била да се обвържат с договор за заем, а да уредят други свои отношения.
За неоснователни са преценени и възраженията за унищожаемост на договорите. Във връзка с твърденията на ответницата, че е била подведена от ищеца чрез умишлено въвеждане в заблуждение; респ., че е била принудена да ги сключи чрез възбуждане на основателен страх; както и че е действала в условия на крайна нужда, съдът е приел, че Д. не е ангажирала никакви доказателства. В тази връзка въззивният съд е посочил, че изрично в доклада си по чл.146 ГПК, срещу който страните не са заявили възражения или искания, първоинстанционният съд конкретно е указал на ответницата, че в нейна доказатествена тежест е да установи и докаже поддържаните правоизключващи, правопогасяващи и правоунищожаващи възражения, както и че за същите тя не сочи доказателства. Извън поисканите от Д. и допуснати гласни доказателства, други не са ангажирани. Заявените с въззивната жалба искания за допълнителни гласни доказателства, въззивният съд е приел за преклудирани, предвид съществувалата за страната възможност да ги посочи и представи пред първата инстанция. Искането за издаване на съдебно удостоверение е преценено като неотносимо за спора доказателство и е отхвърлено.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, поддържаните от жалбоподателката основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване не се установяват.
По първия въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, твърдяното противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС не е налице. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл.235, ал.2 ГПК, изложил е свои собствени решаващи мотиви по спора като е обсъдил всички доказателства относно правно релевантните факти и е посочил кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Несъгласието на жалбоподателката с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда за основателност на предявения иск, съставляват доводи за необоснованост на обжалвания акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
По втория и третия въпрос въззивното решение съответства на приетото по т.2 от ТР№1/2013 г. на ОСГТК, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. 2 ГПК). Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и със съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
В случая, въззивният съд не е констатирал отсъствие или непълнота на доклада на първата инстанция, респ. неправилни указания във връзка с разпределение на доказатествената тежест, а напротив – посочил е, че докладът на районния съд е изготвен при съблюдаване на процесуалните правила и с него изрично е указано на страните кои твърдени от тях обстоятелства, факти и възражения трябва да докажат и за кои не са посочили доказателства. Конкретно, на ответницата е указано, че същата не сочи доказателства за въведените в процеса правоизключващи и правоунищожаващи възражения във връзка с валидността на договорите за заем. В изпълнение на тези указания страната е ангажирала само гласни доказателства.
Съгласно чл.154, ал.1 ГПК всяка страна в процеса е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Съдът няма задължение да указва дали ангажираните доказателства са достатъчни, или не, защото това би било нарушение на принципите за равнопоставеност и диспозитивното начало в процеса. В случая, нито първоинстанционният, нито въззивният съд са имали задължение да указват на жалбоподателката, че ангажираните от нея доказателства във връзка с поддържаните възражения, не установяват основателността на същите. Същевременно, поисканите с въззивната жалба доказателства не са допуснати, тъй като в едната си част исканията са били преклудирани, заради процесуални пропуски на жалбоподателката при разглеждане на делото в първата инстанция; а в другата си част – поради това, че са преценени за неотносими за спора.
Наличието на трайно установена задължителна практика на ВКС, в съответствие с която е произнесено въззивното решение, изключва поддържаното от касаторката основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №159/25.05.2018 г., постановено по възз.гр.д. №146/2018 г. на Окръжен съд – Перник.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.