4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 568
ГР. София, 10 юли 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 12.06.19 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №1849/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. Б. – П., П. Б., Д. Б., Л. Б., Д. Г. и Е. Г., чрез общия им пълномощник адв. Х. срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по гр.д. №2681/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени исковете на касаторите срещу [община] с пр. осн. чл.59 ЗЗД – за заплащане на обезщетение в размер от 6 402 лв. на всеки ищец за ползването на описания по делото и в решението техен съсобствен имот в [населено място], за периода 1.04.13 -1.12.17 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима..
За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намират, че от значение за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е въпросът за ползването на имота от ответника при претенция по чл.59 ЗЗД, а именно: В какво се изразява личното ползване на един имот, когато същият се ползва от община и следва ли съдът да отчете спецификата в тази връзка? Следва ли в този случай общината да демонстрира владението си чрез конкретни фактически действия като ограждане, обработване или застрояване на имота, както в случаите, когато имотът се владее от частни лица или е достатъчен фактът, че общината е оставила един имот за обществено ползване и не е ограничила достъпа до него / напр. пешеходна зона, градинка и пр./ Намира, че въззивният съд е разрешил поставения въпрос в противоречие с р. по гр.д. №2858/14 г. на трето г.о. на ВКС – осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. По въпроса е налице и противоречива практика – напр. р. по гр.д. №738/09 г. на ВКС, второ г.о., която налага допускане на обжалването на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Касаторите намират също, че е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по материалноправния въпрос относно /значението/ на извънсъдебното признание на иска, решен от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС – напр. р. по гр.д. №952/10 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №783/12 г. на четвърто г.о., в която се приема, че извънсъдебното признание от страната на неизгодни за нея факти, се преценява в съвкупност с всички останали факти по делото.
ВКС намира, че не са налице основания за допускане на обжалването по поставените в изложението на касаторите въпроси:
По делото е установено, както се сочи и в изложението към жалбата, че собственият на ищците процесен имот е неограден и представлява междублоково пространство със свободен достъп. Въззивният съд е приел, че не са събрани доказателства за ползване на имота от общината през процесния период – за разлика от имота, описан в мотивите на соченото от касатора р. по гр.д. №2858/14 т. на трето г.о. на ВКС, процесният имот не е видимо устроен като пешеходна зона за обществено/общинско/ ползване, с градинка с алеи и дървета и други съоръжения за общо ползване – напр. шадраван. До влизане в сила на решението по иска за собственост между страните на 30.03.17 г. имотът е бил спорен. Насрещните твърдения на изгодни за страните по този иск факти: на ответната община – че владее имота от 1991 г., с оглед позоваването на придобивна давност, и на ищците – че не го владее, следва да се преценяват в контекста на спора, по който са заявени. Освен това признанието на факт се цени наред с другите обстоятелства по делото – чл.175 ГПК и цитираната от касаторите практика на ВКС.
Въззивният съд е обсъдил другите обстоятелства, а именно: В процесния период, за който се претендира обезщетение, в УПИ – … – баня, търговия в кв. 54 по плана на[жк], [населено място], респ. в поземлен имот с идентификатор … по КККР на [населено място], в които е бил включен имотът на ищците, са построени общо три сгради – сграда за битови услуги, собственост на „Макао“ ООД; сграда за енергопроизводство, собственост на „ЕВН България Електроразпределение“ АД, и сграда за търговия, собственост на физически лица. Имотът на ищците е разположен в пространството между посочените сгради, което е свободно и неоградено, като по делото липсват доказателства за процесния период посоченото пространство да е било във фактическата власт на [община] и ищците да са били лишени от възможността да го ползват. Индиция за това, че имотът не е бил във владение на ответната община, е и обстоятелството, че по гр. д. № 2978/2014 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив ищците са предявили установителен, а не ревандикационен иск за собственост срещу общината, както и че същите не твърдят след влизане в сила на решението общината да им е предавала владението върху него. В случай, че ищците никога не са били във владение на имота, както се твърди от тях, неясно остава как те са изпълнили задължението си по сключения на 06.12.2017 г. договор за покупко- продажба на имота да предадат владението му на купувача „Макао“ ООД и как последният е влязъл във владение на имота. Поради изложеното, след съвкупната преценка на посочените обстоятелства, според въззивния съд се налага изводът, че за процесния период 01.04.2013 г. -01.12.2017 г. имотът на ищците не е бил във владението или държането на Община Пловдив, поради което последната не се е обогатила за тяхна сметка.
Изводите на въззивния съд не противоречат на сочената в изложението практика на ВКС, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването. Въпросите от предмета на иска по чл.59 ЗЗД са подробно разработени в практиката на ВКС и съдилищата – на което сочи и цитираната в изложението такава, като не се установява да е налице противоречива практика с оглед качеството на ответника по иска. Затова не са налице предпоставките и на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по гр.д. №2681/18 г. от 30.01.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: