О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 573
гр.София, 10 юли 2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №4014 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Постъпила е касационна жалба на [фирма], чрез процесуален представител адв.М., срещу решение от 10.07.2017г., постановено по в.гр.д.№174/2017г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение от 23.02.2017г. по гр.д.№222/2016г. на Окръжен съд – Плевен, за отхвърляне като погасен по давност на предявения от [фирма] срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите и от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областен управител – П., иск с правно основание чл.190, ал.2 ЗЗД за намаляване на цената по договор за замяна от 29.01.1999 г., в резултат на осъществена частична евикция по гр.д. № 798/2003 г. по описа на Плевенския районен съд, чрез връщане на част от даденото от ищеца по договора за замяна, а именно: възстановяване на собствеността върху прехвърления съгласно договора за замяна имот – апартамент № 13, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] заедно с прилежащото избено помещение № 22 и съответния % ид.части от правото на строеж и от общите части на сградата и възстановяване правата на собственост върху три автомобила DAEWOO, съответно 2 бр. ESPERO 1.8 CD и 1 бр. ESPERO 2.0 CD, представляващи 27.73 % от покупната цена от 195 700 000 неденоминирани лева, а ако автомобилите не могат да бъдат върнати в натура, алтернативно се претендира тяхната равностойност в размер на 53 194 лв., представляваща пазарната им стойност към дата 20.05.2011 г., ведно със законна лихва върху сумата от датата на предявяване на иска, като вместо него искът е отхвърлен като неоснователен; както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявения на основание чл. 190, ал.2 ЗЗД иск от [фирма] срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите и от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областен управител – П., за намаляване на цената по договор за замяна от 29.01.1999 г., в резултат на осъществена частична евикция по гр.д. № 798/2003 г. по описа на Плевенския районен съд, чрез връщане на част от даденото от ищеца по договора за замяна, а именно: заплащане на сумата от 569 лв., е отхвърлен като погасен по давност.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
Установено е, че с договор за замяна от 29.01.1999 г. държавата е прехвърлила на [фирма] собствеността върху недвижими имоти, частна държавна собственост – два магазина в сграда в [населено място], срещу което е получила недвижим имот-апартамент в [населено място] и 10 леки автомобила, като за уравнение на престациите [фирма] е заплатило по сметка на Областен управител-Л. сумата от 569 000 лв./неденоминирани/. Ищецът [фирма] е съдебно отстранен за 164.25/450 ид.части от недвижимите имоти – два магазина, които е придобил от държавата по договора за замяна от 20.01.1999г. Правата на третите лица върху посочените идеални части от процесните два магазина са установени с влязлото в сила решение по допускане на съдебна делба на имотите между ищеца и третите лица, постановено по гр.д. № 798/2003г. по писа на Районен съд-Плевен, а именно решение № 549/15.10.2009г. на Окръжен съд-Плевен, влязло в сила на 5.11.2010г. Прието е, че в случая е налице частична евикция, тъй като процесните два магазина са се оказали отчасти собствени на трето лице – в случая на наследниците на Х. В. В. и за 164.25/450 ид.части от процесните два магазина, ищецът е отстранен, като между него и третите лица е била допусната делба на двата магазина при 450 равни дяла, от които общо за наследниците на Х. В. -164.25 дяла, а 285.75 дяла за [фирма]. Прието е за установено, че ищецът е добросъвестен купувач, тъй като към момента на замяната 29.01.1999г. не е знаел за наличието на права на трети лица върху придобитите по замяната два магазина.
Въззивният съд е приел, че при осъществената частична съдебна евикция по отношение на придобитите от ищеца недвижими имоти по договора за замяна от 29.01.1999г. е налице неточно изпълнение от страна на държавата, която не е изпълнила задължението си да прехвърли на ищеца правото на собственост върху имотите, предмет на договора за замяна в пълен обем, и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника-Държавата за претърпяната от ищеца частична евикция чрез намаляване на цената.
Във въззивното решение са изложени съображенията на съда, че няма как да се намали цената като се постанови връщане на по-голяма част от непаричната престация, направена от ищеца по договора за замяна, каквото е искането му за връщане на недвижимия имот-апартамент № 13 в [населено място] и връщане на три от леките автомобили или заплащане на паричната им разностойност. Прието е, че връщане на даденото по договора за замяна ищецът би могъл да претендира само в случай на разваляне на договора, но не и чрез намаляване на цената. В случая ищецът е преценил, че има интерес от запазването на облигационната връзка-договора за замяна и не е поискал неговото разваляне. Намаляване на цената по договор за замяна не може да се иска чрез връщане на непаричните престации, дадени от евинцирания, тъй като връщането на даденото по договора е възможно само на отпаднало основание, т.е. при развален договор. Приети са основателни доводите на ответника, че ако се допусне намаляване на цената по този начин, това би довело до неоснователно увеличаване на имуществото на ищеца за сметка на държавата и че това противоречи на принципа на еквивалентност на престациите в облигационното отношение и на принципа на справедливо обезщетяване, при което не се допуска неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата.
По отношение на паричната претенция в размер 569лв. предявеният иск по чл.190 ал.2 предл.1 ЗЗД вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД е приет за доказан /за разликата над 569 лв. до пълния размер 71 430,05 лв. е посочено, че няма предявена парична претенция и съдът не може да се произнася извън заявения в исковата молба петитум/.
Въззивният съд е приел за основателно направеното от ответника възражение за погасяване по давност на предявеният иск за сумата 569лв.. Въззивният съд е приел, че за процесното вземане на ищеца погасителната давност започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл.114, ал.2 ЗЗД, а в случая това е от деня, в който е влязло в сила решението, с което е допусната делба между ищеца [фирма] и трети лица, на недвижимите имоти, които Държавата е прехвърлила на ищеца по договора за замяна, а това е датата 5.11.2010 г. Посочено е, че именно с това влязло в сила решение със сила на пресъдено нещо са установени правата на собственост на третите лица върху част от недвижимите имоти, а именно: на третите лица са признати права 164.25/450 ид.части от придобитите по договора за замяна два магазина. До този момент правата на третите лица върху част от недвижимите имоти са били спорни, а от влизане в сила на решението за допускане на делбата тези права са вече съдебно признати. Въззивният съд е приел, че от деня на влизане в сила на решението за допускане на делбата възниква основанието за отговорността на продавача, тъй като е налице неточно изпълнение по договора за замяна и от този момент възниква задължението му към купувача да заплати намаление на цената заради настъпилата частична евикция. В подкрепа на този извод съдът се е позовал на приетото от съдебната практика относно отговорността при съдебна евикция – решение № 317/28.06.2004г. по гр.д. № 1014/2003г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 162/17.06.2013г. на ВКС по гр.д. № 1317/2012г., ІІІ г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Въззивният съд е приел за неоснователен доводът на жалбоподателя [фирма], че в случая за начален момент на давностния срок следва да се счита деня, в който е влязло в сила решението на съда във втората фаза на делбата, в частта относно извършеното разпределение по реда на чл. 292 ГПК /отм./ на допуснатите до делба имоти – 20.05.2011 г. Тази теза жалбоподателят [фирма] подкрепя с твърдението, че с решението за разпределяне на имотите се възлагат недвижими имоти, които са различни от тези допуснати до делба, както и че с това решение жалбоподателят е получил в дял магазин с площ от 228.61 кв.м., докато по решението по допускане на делбата правата му са 285.75/450 ид.части, т.е. при окончателното разпределение е получил с 3.06% по-малко от полагащите му се части от делбените имоти. Освен това като довод в подкрепа на становището си относно началния момент на давността, жалбоподателят изтъква и съображението, че решението за извършване на делбата има значение за отговорността и че в зависимост от начина на извършване на делбата е можело да се окаже, че той не е отстранен от имотите, или пък, че е напълно отстранен от тях. Тези доводи на жалбоподателя са приети за несъстоятелни като се има предвид същността на делбата. Въззивният съд е изложил съображения, че същественото е, че с решението във втората фаза на делбата, независимо какво ще е то, не настъпва стойностно изменение в имуществото на отделните съсобственици. Посочено е, че това е така, тъй като е предвидено уравняване на дяловете и в крайна сметка полученото при извършване на делбата винаги по стойност съответства на притежаваната идеална част от общия имот, което е станало и в процесния случай-ищецът е получил при разпределението определен обект-магазин № 1 и за уравнение на дела си е получил парична сума от друг съделител и от това следва, че правата от недвижимите имоти, за които е бил отстранен с решението за допускане на делбата, не са претърпели промяна във втората фаза на делбата.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпросите: 1„при наличието на частична съдебна евикция спрямо имоти, придобити чрез правна сделка замяна приложима ли е разпоредбата на чл.190, ал.2 ЗЗД в хипотезата на „намаляване на цената“; 2“в кой момент става изискуемо вземането по чл.190, ал.2 ЗЗД в случаите, в които е налице съдебно отстраняване чрез дело за делба, дали това е момента на влизането в сила на решението по чл.344 ГПК относно допускането на делбата или решението, с което се слага край на делбеното производство – това по чл.348 или 350 ГПК“. Представено е решение на РС-Димитровград, за което няма данни да е влязло в сила, поради което не представлява доказателство за наличие на противоречива съдебна практика по втория от поставените въпроси.
Според чл. 188 ЗЗД продавачът отговаря, ако трети лица имат право на собственост или други права по отношение на вещта, които могат да противопоставят на купувача, освен ако последният е знаел за това. В чл. 189 ЗЗД е уредена отговорността на продавача в хипотезите, в които продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, а според чл. 190, ал.1 ЗЗД, ако само част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, купувачът може да поиска разваляне на продажбата по съдебен ред и обезщетение според предходния член, когато според обстоятелствата следва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това. Съгласно ал.2 на чл. 190 ЗЗД, ако същият не иска или не може да докаже основанието за разваляне на договора за покупко-продажба, то той може да претендира намаление на цената и обезщетение за вредите.
Първият от поставените от касатора въпроси не е относим към решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение за неоснователност на предявения иск за намаляване на цената по договора за замяна в резултат на осъществена частична евикция, чрез връщане на част от даденото от ищеца по договора за замяна, а именно: възстановяване на собствеността върху прехвърления съгласно договора за замяна апартамент и три автомобила. Решаващите мотиви на съда са, че връщане на даденото по договора за замяна ищецът би могъл да претендира само в случай на разваляне на договора, но не и чрез намаляване на цената, което разрешение е в съответствие с установената съдебна практика. По приложението на чл.190 ГПК има формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна. При прехвърляне на собственост, обременена с правата на трети лица, е възможно цялостно разваляне на продажбата, ако по предявения за това иск съдът приеме за доказано, че купувачът не би сключил договора, ако знаеше за правата на третите лица. Съдът може да развали само частично договора ако продавачът притежава идеална част от продадената вещ, независимо дали купувачът би го сключил или не, ако знаеше за правата на третите лица. Тъй като намалението на цената е предвидено алтернативно с развалянето на договора, в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор. В правната доктрина и в съдебната практика няма колебание, че право на евицираният купувач е да прецени с оглед неизпълнението на договора от продавача как да уреди правата си – като развали договора или при запазване на облигационната връзка при очертаната рамка от разпоредбата на чл. 190, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. В съдебната практика няма колебание също, че когато искът с правно основание чл. 190, ал. 2 вр. чл. 223 ЗЗД е установен по основание, цената, заплатена от ищеца по договора за замяна, подлежи на намаляване, като намалението следва да е пропорционално с оглед цената на имота по договора.
По втория от поставените от касатора въпроси също не може да се приеме, че е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. ЗЗД предвижда, че продавачът отговаря, когато третото лице има права върху продадената вещ, които може да противопостави на купувача, независимо дали това трето лице не ги е още предявило и купувачът не е още отстранен от купената вещ /предстояща или евентуална евикция/ или то е предявило правата си и купувачът вече е отстранен изцяло или отчасти от вещта /осъществена евикция/. Законът не прави разлика между предстоящата /евентуална/ и осъществената евикция – и в двата случая е налице пълно или неточно изпълнение на задължението на продавача за прехвърляне на собствеността и затова отговаря пред купувача.
С решение № 424 / 24.01.2012г. по гр.д. № 1872 / 2010г. на IV ГО, ВКС е прието, че осъществена евикция е налице, когато третото лице по см. на чл.188 ЗЗД е предявило правата си и купувачът е отстранен от вещта, която е купил, въз основа на съдебно решение по иска на третото лице, а евентуална евикция – когато правата на третото лице само са предявени по съдебен ред или не са предявени, но могат да бъдат предявени и противопоставени на купувача. Посочено е, че законът не прави разлика между реализирана и предстояща евикция, защото и в двата случая става въпрос за пълно или неточно изпълнение на задължението да се прехвърли правото на собственост, за налични права на трето лице, противопоставими на купувача, вече реализирани или които ще се реализират в бъдеще. С решение №41 от 05.05.2015г. по т.д.№85/2013г. на ВКС, Іт.о., е възприет така изведения в задължителната практика на ВКС разграничителен критерий между евентуална и осъществена евикция и в съответствие с него е прието, че когато продадената вещ принадлежи на трето лице /изцяло или отчасти/ или тя е обременена с права на трето лице, които могат да бъдат противопоставени на купувача, съдебно отстраняване на купувача е налице, когато с влязло в сила съдебното решение е уважен иска, с който третото лице е предявило правата си срещу купувача. Отдадено е значение, че се противопоставят права, а не изпълнение. В настоящия случай лицата, имащи противопоставими на ищеца права върху имота, са ги предявили с исковата си молба за делба и за него е съществувала реалната заплаха от предстоящо или евентуално отстранение. По приложението на чл.114 ЗЗД има установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна. За уважаването на иска с правно основание чл.190, ал.2 ЗЗД е необходимо по делото да бъде установено, че продавачът е изпълнил неточно задължението си да прехвърли вещта /чл. 187 ЗЗД/ поради реално съществуващи права на трети лица по отношение на вещта, които могат да се противопоставят на купувача. Съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от момента, в който е установено с влязло в сила решение правото на собственост върху процесния имот в полза на трето лице, а именно датата на влизане в законна сила на решението по допускане на делбата, което има установително действие – с него се установява кои имоти от тези, на които е поискана делба са съсобствени, между кои лица от страните в производството и при какви квоти и по тези въпроси решението за допускане до делба се ползва със сила на пресъдено нещо между страните / решение №167 от 24.06.2013 г. по гр.д. № 1889 /2012 г. на ВКС, Іг.о./.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.07.2017г., постановено по в.гр.д.№174/2017г. на Апелативен съд – Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: