5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 961
гр.София, 13 октомври 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 956 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на РБ и на Т. Н. И. срещу въззивно решение №179/25.10.2016г., постановено по възз.гр.д.№441/2016г. на Пловдивския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 685/13.05.2016г. по гр.д. №3246/ 2015г. на ОС – Пловдив, Прокуратурата е осъдена да заплати на Т. И., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер на 15 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 26.01.2013 г. В останалата му част, с която искът за обезщетение е отхвърлен до предявения размер от 60 000 лв., първоинстанционното решение е потвърдено.
В касационните жалби са изложени доводи за необоснованост и незаконосъобразност на решението в обжалваните му части.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК Прокуратурата на РБ поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика /т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г., т.3 и т.11 от ТР №3 от 22.04.2005г., т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/ по въпросите за приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за морални вреди; за задължението да се извърши цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за дължимия размер обезщетение и за съдържанието на понятието „справедливост”.
В изложението на касатора Т. И. са изведени аналогични правни въпроси, като допускането на касационния контрол се търси в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Изтъква се, че в практиката липсва унифициран стандарт и ясни критерии, въз основа на които съдилищата да определят размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, което е предпоставка за субективизъм и различно прилагане на закона. В тази връзка са формулирани въпроси, касаещи обхвата на доказване от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди и доказателствените средства при прилагането на ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД; какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост” и какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в този критерий; какви стъпки включва процеса на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост”.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Всяка от страните е подала отговор на насрещната касационна жалба, в който оспорва наличието на предпоставки за селектирането и допустимостта й.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
С въззивното решение частично е отменено първоинстанционното решение, като предявеният от Т. И. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважен до размера на сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, което е прекратено. В останалата част, с която претенцията на ищеца е отхвърлена за разликата до предявения размер от 60 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено. За да приеме, че обезщетение от 15 000 лв. е достатъчно да овъзмезди ищеца за претърпените неимуществени вреди, съдът е посочил, че повдигнатите обвинения са за четири умишлени престъпления, всяко от които „тежко” по смисъла на чл. 93, т.7 от ДР на НК; че по отношение на лицето е била наложена и най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, ограничила личната му свобода и правото на свободно придвижване за период от 3 месеца и половина. Отчетено е още, че наказателното производство е приключило за период от две години в досъдебната му фаза, без да е внасян обвинителен акт; че спрямо ищеца е взета и административна мярка – забрана да напуска пределите на страната; че върху имуществото му са наложени обезпечения за събиране на предвиденото наказание „глоба”; че случаят е получил медийна разгласа, а ищецът бил сериозно дискредитиран пред своите близки, приятели и съконтрагенти. По време на задържането на И., съпругата му била бременна с второто им дете и родила в този период, което се отразило изключително негативно на емоционалното му състояние; а като цяло сериозно бил засегнат и бизнеса на ищеца – обвиненията станали достояние на неговите чуждестранни партньори, вследствие на което репутацията му била дискредитирана пред тях. Отчетено е и обстоятелството, че И. не е осъждан преди това, като е посочено, че според заключението на съдебно – психиатричната експертиза, през време на наказателния процес лицето е имало негативни преживявания на личностово, професионално и социално ниво, като състоянието му се вмества в регистъра на тревожните разстройства. След обсъждане и анализ поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, в заключение съдът е направил извод, че незаконното повдигане на обвинение в извършване на престъпление само по себе си е обективен факт, отразяващ се негативно върху лицето и обичайно предполага /без да е нужно да се доказват/ изживявания, свързани със стрес, притеснения, потиснатост, срам, неудобство, страх от неоснователно осъждане, засегнати чест, достойнство, авторитет. Преценявайки конкретните обстоятелства, съдът е счел, че за незаконно упражнената спрямо И. процесуална принуда, справедливият размер обезщетение възлиза на сумата 15 000 лв.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол.
Въпросите в изложенията и на двамата касатори са правно релевантни, но същите не са решени от въззивния съд в отклонение със съществуващата задължителна съдебна практика на ВС и ВКС.
Както в ППВС № 4/1968 г., ТР №3 от 22.04.2005г., така и в константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ /множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК/, последователно се приема, че при определяне обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за физическото, психическото състояние и негативните последици, претърпени от лицето, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост е достатъчен да овъзмезди пострадалия за претърпените морални вреди. За всеки отделен случай обаче, съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с настъпилото увреждане и съобразява обема на вредите. Практиката е еднозначна в разясненията си за критериите, по които се определя размерът на обезщетението при всеки частен случай, както и че въпрос на индивидуална фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. В тази връзка, изискването за индивидуален подход и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай на нематериално увреждане, възприето в задължителната съдебна практика, принципно не предпоставя необходимост от съществуване на „унифициран стандарт, който съдилищата да ползват” при определяне на размера на дължимото обезщетение / в с.см. – решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 130/ 13.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 951/2010 г., решение № 708/14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009 г. на IV г. о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г. о., решение № 302/ 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на III г. о., решение № 29 /05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г. на III г. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Това произтича и от факта, че понятието „справедливост” като морална категория и принципът за справедливост не могат да бъдат приложени „унифицирано” и по идентичен начин за различните случаи. От друга гледна точка „справедливостта”, разбирана като правна категория, винаги има за основа при формиране на вътрешното убеждение на съда „конкретни обективно съществуващи обстоятелства”, както е разяснено и в ППВС №4/1968г. на ВС на РБ. Тези обстоятелства са примерно и неизчерпателно посочени в задължителната практика /напр. В ТР №3 от 22.04.2005г. на ОСГК, в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/, като в съвкупността си те съставляват отделните елементи в рамката на един общ „стандарт”, който съдилищата следват при разрешаването на спорове за неимуществени вреди по ЗОДОВ. Поради това, следва да се приеме, че стандартът за справедливост по конкретния правен спор е постигнат, когато съдът е обсъдил в мотивите си всички релевантни обстоятелства и въз основа на направената им оценка, е обосновал присъдения от него размер обезщетение. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационно обжалване.
С обжалваното решение размера на обезщетението е обусловен от установените по делото факти, преценени от съда по вътрешно убеждение и при отчитане на всички правнозначими обстоятелства – характер на производството, продължителност, вид, брой и тежест на престъпленията, за които е повдигнато обвинение; вида на наложените мерки за неотклонение; отражението на наказателното производство върху личното, семейно и обществено положение на лицето, върху авторитета, кариерата и социалния му статус; както и по какъв начин всичко това се е отразило на лицето, респ. върху неговото физическо, емоционално и психическо състояние, на личния и социалния му живот и т.н. Съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици в правната сфера на ищеца, при отчитане и на обществения отзвук от случилото се, както и вида, характера и интензитета на вредите, въззивната инстанция е определила размера на дължимото обезщетение глобално и за всички претърпяни неимуществени вреди.
Предвид всичко изложено, предпоставките по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК не са налице и касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби не следва да се допуска.
При този изход на делото, страните не си дължат заплащане на разноски за касационното производство.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №179/25.10.2016г., постановено по възз.гр.д.№441/2016г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.