О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 726
ГР. София, 17.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 9.10.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №1196/17 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №3368/16 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от Л. М., действащ със съгласието на попечителя си Г. Е., срещу касатора иск по чл.26, ал.1, хипотеза 3 от ЗЗД – за признаване нищожността на сключеният между страните на 30.03.07 г. с нот. акт №84/07 г. договор за продажба на идеални части от недвижим имот и учредяване на право на строеж върху имота. Уважен е искът на същия ищец срещу същия ответник за унищожаване на този договор на осн. чл.27, пр.1 ЗЗД, като сключен от недееспособен/ поставен под ограничено запрещение/ продавач, без разрешение на районния съд и без съгласие на попечителя.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Поставя като съществени за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото процесуалните въпроси: Длъжен ли е въззивният съд, след като установи несъответствие между обстоятелствената част и петитума на иска, разгледан от първоинстанционния съд, без да укаже на ищеца да отстрани това несъответствие, да извърши отново доклад по делото и може ли без да стори горното да уважи иск, заявен с петитум, различен от обстоятелствата, на които се основава искът, като формулира такъв диспозитив на съдебния акт, отговарящ на обстоятелствата по иска, но не и на заявения петитум? Длъжен ли е въззивният съд, когато установи, че е разгледан иск, който счита, че не е на предявеното основание, да извърши отново доклад по делото, да разпредели доказателствената тежест, да даде възможност на страните да изразят позиция, вкл. и за нови възражения на ответника, след което да прецени и зачете всички възражения на ответника, направени в отговора на исковата му молба?
В обстоятелствената част на изложението касаторът е уточнил, че въззивният съд не е зачел възражението му за изтекла погасителна давност по иска за унищожение на договора. В противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС е решил въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и да обсъди доказателствата, да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания, доводи и възражения на страните, като фактическите и правни изводи на въззивния съд следва да намерят отражение в мотивите на въззивното решение, а изпълнението на посочените задължения е гаранция за правилността на съдебния въззивен акт и за правото на защита на страните.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват:
Въззивният съд е приел, че ищецът е предявил иск по чл.27,пр.1 ЗЗД, навеждайки като основания за нищожност на договора от 30.03.2007 г. липсата на форма / изразяваща се в липса на разрешение на районния съд за сключване на разпоредителната сделка от недееспособен/ и липса на съгласие / изразяваща се в липса на съгласие на попечителя на ищеца/ за продажбата. Посочил е, че не е обвързан от противоречивото становище на ищеца за порок на договора, обуславящ неговата нищожност, а не унищожаемостта му. Сключването на договора само по волята на ограничено запретения, както е в случая, е основание за неговата унищожаемост, защото в действалия към онзи момент СК от 1985 г. , отм.– чл.122, ал.2, вр. с чл.118, ал.1 и чл.73, ал.2, е предвидено, че отчуждаването на недвижими имоти, собственост на ограничено запретени лица, се допуска с разрешение на районния съд по местоживеенето им само при нужда или очевидна тяхна полза. На осн. чл.5, ал.3 ЗЛС, вр. с чл.4, ал.2 ЗЛС лицата, поставени под ограничено запрещение, извършват правни действия със съгласието на техните попечители.
В практиката на ВКС – ТР №1/13 г. ОСГТК и соченото от касатора р. по гр.д. №1833/14 г. на ВКС, четвърто г.о. е прието, че правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решение по съществото на спора, в т.ч. квалифициране на спорното право. В случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петутим на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на иска, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане на ищеца. В практиката на ВКС, напр. р. по гр.д. №443/12 г. на четвърто г.о. и цитираното от въззивния съд р. №198/2015 г. по гр.д. №5252/14 г. на четвърто г.о., е разяснено също, че в чл.26, ал.2 и чл.27 ЗЗД са уредени специалните основания за недействителност на договорите – затова определянето на сочения от ищеца порок като такъв, който води до унищожаемост на договора, а не до нищожността му е въпрос, свързан с квалификацията на спорното право, а не с основанието на предявения иск, което се извежда от наведените в исковата молба фактически твърдения за порока на сделката. В случая е установено и безспорно, че процесният договор е сключен след поставянето на ищеца под ограничено запрещение, без съгласието на попечителя му и без разрешение на районния съд за разпореждането с имота. Подлежащите на доказване факти са точно посочени и установени от първата инстанция, затова не се налага даване на указания от въззивната инстанция относно тези факти и ангажирането на съответните доказателства – арг. от ТР №1/13 г. ОСГТК, т.2. Възражението за погасителна давност по иска за унищожаване на договора наистина не е разгледано от въззивния съд, но в случая това нарушение се явява само формално – не влияе на резултата от спора, тъй като е очевидно, че давността, която тече от вдигане / без такова да се твърди и установява/ на запрещението /чл.32, ал.2 ЗЗД/, не е изтекла.
Не са налице основания за допускане на обжалването – поставените въпроси са разработени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства. Затова ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №3368/16 г. от 29.11.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: