О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 818
гр.София, 03.12.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Г. гражданско дело № 2778 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на РПК „П.“ – [населено място], представлявана от адв. Л. К., срещу въззивно решение № 1654/02.04.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 930/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която е отменено решение № 3160/ 05.10.2017г. по гр. д. № 828/2016 г. по описа на РС – Сандански и вместо него е постановено ново, с което предявеният от ищеца РПК „П.“ срещу ответника А. С. И. иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за стойността на установени липси от отчетническа дейност за периода от 26.11.2014 г. до 06.11.2015 г., е отхвърлен за разликата над сумата от 3 636,64 лв. до предявения размер от 12 822,02 лв. /стойност на липсващи стоково-материални ценности/; както и за разликата над сумата от 2 893,69 лв. до предявения размер от 7 531,45 лв. / неотчетени парични средства от служебни аванси/, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба – 30.09.2016 г. до окончателното им изплащане. Искът за мораторна лихва за периода от 07.11.2015 г. до 30.09.2016 г. върху стойността на установените липси на стоково-материални ценности е отхвърлен за разликата над 332,65 лв. до предявения размер от 1 177,70 лв.; и за разликата над 258,24 лв. до размера на 691,76 лв. за периода 15.11.2015 г. до 30.09.2016 г. – върху сумите за неотчетените парични средства от служебни аванси. Въззивното решение e влязло в сила като необжалвано в частта, с която искът е уважен за сумите 3 636,64 лв. /стойност на установени и невъзстановени липси от стоково-материални ценности/ и 2 893,69 лв. /стойност на получени и неотчетени парични средства от служебни аванси/, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца мораторна лихва в размер на 332,65 лв. върху главницата от 3 636,64 лв. и мораторна лихва в размер на 258,24 лв. за забавено плащане на сумата 2 893,69 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и се моли за неговата отмяна.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК допускането на касационния контрол се търси в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по няколко групи въпроси /обобщени и уточнени от състава на ВКС, съгласно т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК/. Първата група въпроси са за задължението на съда да обсъди всички релевантни факти, доводи, възражения на страните и доказателствата по делото, за разпределението на доказателствената тежест и за случаите, в които въззивният съд е длъжен да направи нов доклад в производството по иск с правно основание чл. 207 КТ. Втората група въпроси касае – представляват ли липси по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ получени от отчетника служебни аванси за закупуване на стоки, които той е длъжен да съхранява и отчита. Третата група въпроси се отнасят до начините и средствата за доказване на липсите от отчетническа дейност; допустимо ли е съдът служебно да назначи експертиза за установяване редовността на ищцовото счетоводство; в коя сметка счетоводно се отразяват частични плащания, извършени от отчетника в хода на производството по предявен срещу него иск по чл.207, ал. 1, т. 2 КТ; какво е доказателственото значение на постигнато извънсъдебно споразумение, уреждащо задълженията на отчетника за връщане на получени служебни аванси. На четвърто място е поставен въпросът за начина, по който се присъждат разноски по делото, при извършено от ответника частично плащане на процесния дълг в хода на съдебното производство. Поддържа се и основанието за селекция на жалбата по чл. 280, ал. 2 ГПК – „очевидна неправилност” на обжалваното решение, без конкретна аргументация.
По отношение на първата и третата група въпроси се сочи, че е налице противоречие със задължителната практика на ВКС; по втората група въпроси се поддържа предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а относно въпроса за разноските по делото се твърди противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата – А. С. И. – не е подал писмен отговор и не е взел становище по жалбата.
Kасационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:
За да постанови решението си по спора за отговорността на работника за вреди, причинени от отчетническа дейност, въззивният съд е приел, че А. И. е работил в районната потребителска кооперация-ищец по трудов договор от 25.11.2014 г., като е заемал длъжността „началник склад” до 14.11.2015 г., когато трудовият му договор е прекратен по взаимно съгласие; че същият е бил отчетник по смисъла на чл. 207 КТ, тъй като е бил длъжен да организира приемането, съхранението и предаването на стоки и материали в три склада на РПК „П.“, да отчита разходването на стоки и материали и да приема и отчита в касата на предприятието сумите от извършените продажби, които обстоятелства се установяват от представените по делото трудов договор и длъжностна характеристика.
Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и заключението на счетоводната експертиза, съдът е приел за установени и доказани липси на стоково-материални ценности за периода от 26.11.2014 г. до 06.11.2015 г. в размер на 11 673,19 лв., както и неотчетени парични средства, представляващи служебни аванси за закупуване на стоки, предоставени за периода от 26.11.2014 г. до 13.11.2015 г. в размер на 2 893,69 лв., за които ответникът носи имуществена отговорност в качеството на отчетник. Съдът е посочил, че липсите на стоково-материални ценности са констатирани при извършена инвентаризация, приключила на 06.11.2015 г. На следващо място е прието, че сумата от 6 318 лева, получена от ответника с разходен касов ордер №10/02.12.2015 г. е във времето след прекратяването на трудовото му правоотношение и извън исковия период, поради което връщането й не може да бъде претендирано по реда на чл. 207, ал.1, т. 2 КТ, тъй като не е предоставена на лицето в качеството му на отчетник. В тази връзка е прието, че представеният по делото споразумителен протокол от 01.12.2015 г. не съдържа извънсъдебно признание на ответника за задължения за липси на СМЦ и неотчетени парични средства, тъй като в документа не се съдържа конкретизация на сумите по период и основание за възникването им.
При определяне размера на непогасените задължения на ответника, съдът е взел предвид внесените от него суми преди и след завеждането на делото, установени със заключението на вещото лице в общ размер на сумата 8 036,55 лв. Прието е, че предвид записаното в ордерите като основание за плащането, с тях следва да се намали задължението му за възстановяване на липси от стоково-материални ценности, доколкото и от заключението на счетоводната експертиза се установява, че неправилно в счетоводството на РПК сумите са отразени в сметка 422 – подотчетни, с предназначение за записванията за служебни аванси, а не според посоченото в приходните касови ордери основание – за покриване на липси по сметка 442. В заключение, съдът е направил извод за основателност на предявения иск за ангажиране имуществената отговорност на ответника до размера на сумите – 3 636,64 лв. /стойност на установени липси на стоково-материални ценности, след приспадане на извършените от А.И. плащания/ и 2 893,69 лв. /стойност на неотчетени парични средства от служебни аванси, след изключване на сумата 6 318 лв., получена от А.И. след прекратяването на трудовото му правоотношение, респ. не в качеството му на материално-отговорно лице/.
По иска за мораторна лихва е прието, че изискуемостта на вземането за липси на стоково-материални ценности е настъпила на 07.11.2015 г. – деня, следващ датата на извършената инвентаризация, при която липсите са установени; а върху вземането за парични средства, предоставени като служебни аванси, лихва се начислява от датата, следваща деня на прекратяване на трудовото правоотношения на ответника – 15.11.2015 г., когато най-късно е можел да отчете авансите.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за селектиране на жалбата.
Първата група въпроси, отнасяща се до задължението на съда да обсъди всички релевантни факти, доводи, възражения на страните и доказателствата по делото и правилно да разпредели доказателствената тежест в производството по иска по чл. 207 КТ, няма претендираното от касатора значение и не обуславя допускането на касационния контрол. В практиката си ВКС безпротиворечиво е приемал, че въззивният съд, като съд по съществото на спора, е длъжен да обсъди доводите и възраженията на страните и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност / в т.см. -ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ съдът следва да съобрази, че в тежест на работодателя е да докаже получаването на материалните ценности и парични средства от работника или служителя, а последният – разходването им по предназначение. Работникът или служителят, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични и/или материални ценности, отговаря за липса, когато е получил такива, но не е представил документи за изразходването им /в с. см. – решение № 389/18.10.2011 г. по гр. д. № 1672/2010 г., IV г. о., решение № 260/ 30.10.2013 г. по гр. д. № 1286/2012 г., IV г. о. на ВКС и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Приетото от окръжния съд по поставените в изложението въпроси е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика, поради което поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол не се установява.
По следващия проблем в изложението – „представляват ли липси по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, получени от отчетника служебни аванси за закупуване на стоки, които той е длъжен да съхранява и отчита” – не е налице релевираното касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По този въпрос има създадена трайна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено. Например, в решение № 276/06.12.2013 г. по гр. д. № 3055/2013 г., III г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че когато при действието на трудово правоотношение между страните, по което работникът или служителят има качеството на материално-отговорно лице, е констатирана липса на парични средства в резултат на отпускане на служебни аванси, спорното право следва да се квалифицира по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, като е приел, че при изпълнявани отчетнически функции се носи пълна имуществена отговорност, без значение дали установените щети са в резултат от неотчитане на предоставени авансово парични средства, или неправилно разходване на поверени стоково-материални ценности.
Третата група въпроси, касаещи „начините и средствата за доказване на липсите по несъмнен начин; допустимо ли е съдът служебно да назначи експертиза за установяване на редовността на ищцовото счетоводство и в коя сметка се отразяват счетоводно частични плащания, извършени от отчетника – ответник в хода на производството по предявен срещу него иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ; какво е доказателственото значение на извънсъдебно споразумение относно задълженията на отчетник за връщане на получени служебни аванси”, също нямат претендираното от касатора значение.
За да е налице липса по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ е необходимо на първо място, да е установен недостига на парични или материални ценности и на второ място, този недостиг следва да е възникнал по времето на упражняване на съответната трудова функция. Липсата като факт представлява вреда с неустановен произход и процесуалният закон не съдържа никакви ограничения относно доказателствените средства, с които този факт може да бъде установен / в т.см. – решение № 324/06.01.2015 г. по гр. д. № 2431/2014 г., IV г. о./. Въззивният съд е длъжен да отдели спорните от безспорните обстоятелства и факти, както и да прецени всички събрани по делото доказателства с оглед предмета на спора и в рамките на въззивната жалба. Той е длъжен да обсъди всички относими за делото доказателства и доводите на страните. В случая, въпросите на касатора изразяват несъгласието му с преценката на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Извън това, във връзка с доказателствата и доказателствените средства в производствата по чл.207, ал. 1 т. 2 КТ, въззивният съд не се е отклонил от създадената съдебна практика, в т.ч. и тази приемаща, че липсващите ценности не могат да бъдат търсени от някой, на който те не са връчени за управление и пазене, макар да е имал досег до тях / вж. – решение № 152/01.06.2015 г. по гр. д. № 6083/2014 г., IV г.о., решение № 56/10.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 540/2009 г., III г. о. и др./; както и че редовно водените счетоводни книги на търговеца могат да служат като доказателство, но доказателствената тежест, че те са редовно водени е на търговеца. Вписванията в тях следва да бъдат ценени с оглед всички обстоятелства по делото /чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ/. В случая, при извършения доказателствен анализ съдът не е кредитирал някои доказателства /споразумителния протокол от 01.12.2015 г., счетоводните записвания за извършените от ответника плащания/, а други е преценил като ирелевантни за ангажиране на отчетническата отговорност на ответника /РКО №10/02.12.2015 г./. Оплакванията на касатора в тази връзка касаят правилността /по смисъла на чл.281, т.3 ГПК/ на обжалваното решение и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. При допускане на обжалването касационният съд контролира единствено правните разрешения на инстанцията по същество, а не дейността й по установяване на фактите.
Въпросът в изложението, касаещ присъдените с въззивното решение разноски не подлежи на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Касаторът е следвало с молба по реда на чл.248 ГПК да сезира въззивния съд да измени решението си в частта за разноските, ако счита, че същите са неправилно определени и присъдени. Едва след това, постановеното от въззивния съд определение би подлежало на самостоятелно обжалване по реда на чл.248, ал.3 ГПК.
Не се установява наличието на основанията за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. При служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост, такива не могат да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационна жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не могат да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението /чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК/, доколкото при произнасянето си въззивният съд е съобразил точния смисъл и константното задължително тълкуване на ВС и ВКС, касаещо приложението на нормата на чл. 207, ал.1, т. 2 от КТ. В случая, искането на жалбоподателя за достъп до касационен контрол на посоченото основание е основано на оплаквания, попадащи в обхвата на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, без да е съобразена разликата между очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал. 2, предл. 3-то ГПК и неправилността на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1654 от 02.04.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 930/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.