О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№271
гр.София, 09.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3977 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба от Р. Н. Т., чрез процесуален представител адв.С., срещу въззивно решение от 25.04.2019г., постановено по в.гр.д.№1072/2019г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение от 02.11.2018г. по гр.д.№626/2018г. на Районен съд – Стара Загора, за уважаване на предявения от А. С. С. иск с правно основание чл. 236, ал.2 ЗЗД.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответника по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е Р. Н. Т. е осъден да заплати на А. С. С. сумата от 8000 лв. – обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за продължено от 26.04.2016г. до 28.08.2017г. въпреки противопоставянето й, ползване на наети помещения.
Въззивният съд е приел, че ответникът по иска, чиято е доказателствената тежест, не само, че не представя и по делото няма доказателства, от които пълно и главно, тоест несъмнено, да се установява, да е изпълнил задължението си по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и да е върнал доброволно до 28.08.2017 г. процесиите наети имоти на ищцата, респективно – да ги е опразнил от свои вещи и да й е предал ключовете си за тях, но и че се установява по категоричен начин от съвкупната преценка на кредитираната част от показанията на разпитаните пред първостепенния съд свидетели и представеният от ищцата и неоспорен от ответника протокол за въвода й във владение на същите имоти на 28.08.2017г., че въпреки противопоставянето й, въззивникът е ползвал тези имоти през целия исков период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г., като едва на 28.08.2017 г. ищцата е била въведена във владение на същите по изп.дело № 3110/2017 г. на ДСИ при СтРС, образувано въз основа на издаденият й по приложеното дело на 22.06.2017 г. изпълнителен лист за опразването им от ответника. От протокола за въвод във владение е установено, че едва на 28.08.2017 г. ответникът по иска е предал на държавния съдебен изпълнител по посоченото изп.дело, а той след това на ищцата – ключовете за тези имоти, като на същата дата ответникът по иска е освободил и гаража от вещите си в него. Съдът е изложил съображения, че без правно значение при това положение е обстоятелството, дали въззивникът е ползвал до 28.08.2017 г. тези имоти по предназначение или само за съхраняване в тях на свои вещи, защото и в двата случая не е изпълнил до 28.08.2017 г. задължението си по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да ги върне на ищцата, като не само ги опразни от всички свои вещи, но кумулативно й предаде и ключовете си за тях /Р 73-2016-ІV г.о./. Поради това е прието, че й дължи за исковия период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г., през който, въпреки прекратяването на договора за наема им и противопоставянето й, е продължил да ползва тези имоти, обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД /Р73-2016-ІVг.о./. Прието е за неоснователно оплакването в жалбата, че видно от протокола за въвод във владение, ищцата също е имала поставен катинар на външната метална врата на процесния гараж, който катинар е отключила в деня на въвода й в него. Защото на същата външна врата на този гараж жалбоподателят е имал, видно от същия протокол, още други два катинара, които лично е премахнал едва в деня на въвода, а същият гараж е имал и друга вътрешна заключена врата, която също е била отключена едва при този въвод с помощта на посочения в протокола ключар. А без отключването на същата и на двата му външни катинара, ищцата очевидно не е имала достъп и до този гараж, от който едва след отключването му на 28.08.2017 г. въззивникът е изнесъл и вещите си. Поради това, с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, съдът е намерил за безспорно установено по делото, че за исковия период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г. въззивникът е ползвал без основание процесиите наети апартамент с мазе и гараж, въпреки прекратяването на 01.04.2016 г. на сключения от страните договор за наема им и противопоставянето на ищцата да продължи да ги ползва след това. Поради това й дължи за този период обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД /Р 73-2016-ІV г.о./. В този смисъл е прието, че изцяло неоснователни се явяват оплакванията на въззивника във въззивната му жалба, че същият изразил готовност да съдейства при предаването на имота и че доброволно е бил готов да предаде същия. Изцяло тези твърдения се опровергават и от самия факт, че предаването на имота не е станало доброволно, а чрез намесата на ДСИ и чрез принудителен въвод във владение на ищцата.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи следните въпроси: 1 „дали при наличие на доказателства за отказ на ищцата да й бъдат предадени доброволно имотите се дължи обезщетение, т.е. неоказване на необходимото съдействие от кредитора за изпълнение задължението на длъжника“; 2“чия е доказателствената тежест за установяване на вредите над размера на уговорения наем и ако е на ищеца следвало ли е той да постави такава задача на назначената експертиза, напр. сравнителен анализ на сключени договори за наем на сходни имоти, за да установи дължимото обезщетение“.
Касаторът сочи, че вторият от поставените въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с решенията по т.д.№377/2010г. на ВКС, ІІт.о., гр.д.№5376/2015г. на ВКС, ІVг.о., гр.д.№1408/2012г. на ВКС, ІІІг.о., т.д.№527/2009г. на ВКС, ТК. По отношение на първия от поставените въпроси касаторът счита, че е налице осноавние по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не се сочи съдебната практика, на която касаторът счита, че въззивното решение противоречи.
Първият от поставените от касатора въпроси не предтавлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият предпоставя в себе си да е установено нещо различно от приетата от съда фактическа обстановка по делото. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това първият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване.
По втория от поставените от касатора въпроси не може да се приеме, че е налице соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС, доколкото в потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение, чиито изводи са възприети от въззивния съд, включително относно определяне размера на обезщетението, изрично е прието, че: доколкото в случая ищцата претендира същото обезщетение в размер над уговорения от страните наем за ползването им, който е 150лв. месечно, то размерът на това обезщетение не може да бъде по-нисък от този наем и същото е съизмеримо със средния пазарен наем на същите имоти за исковия период, който подлежи на доказване от ищцата /Р 73-2016-ІVг.о./. Размерът на обезщетението е определен въз основа на т. 5.8 и 5.16 на заключението на назначената по делото комплексна съдебна технико – икономическа експертиза, което е възприето от съда, поради липсата на противоречие с останалите доказателства по делото, и от което се установява, че за исковия период средният пазарен наем на наетите имоти е общо в размер на 8367,68 лв. Както вече се посочи, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Липсва обосновка и на последното от сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а и настоящият съдебен състав не намира да е налице такова.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя наличие на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Настоящият съдебен състав не намира това основание в случая да е налице.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.04.2019г., постановено по в.гр.д.№1072/2019г. на Окръжен съд – Стара Загора.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: