8
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 887
гр. София, 19.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2905 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби вх. № 68400/27.05.2019 г. и вх. № 79961/18.06.2019 г. на А. Б. М., представлявана от адвокат Н. Р..
С първата касационна жалба се обжалва въззивно решение № 2645 от 11.04.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 15786/2017 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 20.03.2017г., постановено по гр.д. № 69745/2015 г. на Софийския районен съд, с коeто: 1/ е уважен предявеният от П. Б. С. иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 6 000 лв. – платен от ищеца задатък по предварителен договор от 30.07.2012 г. за покупко-продажба на недвижим имот; 2/ отхвърлено е като неоснователно направеното от жалбоподателката на основание чл.59 ЗЗД възражение за прихващане за сумата 6 000 лева; 3/ отхвърлени са предявените от А.М. насрещни искове за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата 2 000 лв. и имуществени вреди в размер на сумата 14 346 лв.
Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – отменителни касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че са нарушени императивни правни норми, които обосновават очевидна неправилност на обжалваното решение.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3-то ГПК и касационният контрол следва да се допусне по следните въпроси: 1/ налице ли е надлежно упражнено право за разваляне на договора от страна на заявителя, при наличие на отказ от сделка и изтекъл срок на договора; 2/ разпореждането с правото на собственост върху процесния имот в полза на трето лице, с което е сключен договор за дарение по родствена линия, води ли до невъзможност за изпълнение на задължението на продавача, поето по предварителния договор и може ли това задължение да се изпълни от третото надарено лице; 3/ договорна или деликтна е отговорността, респ. кой кредиторов интерес бива засегнат в хипотезата на разваляне на договора – позитивен или негативен; 4/ относно елементите на фактически състав по чл.59 ЗЗД във връзка с необходимостта да бъде изяснено дали ползвателят е спестил доход от ползването на имота, вследствие на което е настъпило разместване в имуществената сфера на собственика. По първия въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на постановените по реда на чл.290 ГПК – решение № 203/30.01.2012 г. по т.д. № 116/2011 г., II т.о. и решение № 100/03.07.2012 г. по т.д. № 307/2011 г., II т.о. на ВКС. По втория въпрос се сочи, че е налице противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 407/11.01.2012 г. по гр.д. № 161/2011 г. на ВКС, III г.о. По третия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По четвъртия въпрос са изложени доводи за неправилност на въззивното решение и за противоречието му с ППВС № 1/1979 г., решение № 131/27.10.2009 г. по т.д. № 268/2009 г., I т.о., решение № 255/29.06.2010 г. по гр.д. № 5342/2008 г., III г.о., решение № 267/20.01.2010 г. по гр.д. № 13/2013 г., III г.о., решение № 55/28.02.2012 г. по гр.д. № 587/2011 г., III г.о. и решение № 652/2011 г. по гр.д. № 941/2009 г., IV г.о.
Ответникът по касационната жалба П. С., чрез адвокат П. В., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски.
С втората касационна жалба се обжалва постановеното по реда на чл.250 ГПК допълнително решение № 3835/29.05.2019 г., с което въззивният съд е оставил без уважение молбата на А. Б. М. за допълване на въззивното решение с произнасяне по допуснатото от първоинстанционния съд в полза на ищеца обезпечение на исковете му.
Жалбоподателката е изложила доводи, че решението по чл. 250 ГПК е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.
В изложението към тази касационна жалба се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1/ длъжен ли е въззивният съд с решението си по съществото на спора да разгледа и се произнесе и по допуснатото от първоинстанционния съд обезпечение, „което представлява част от спорното право“; 2/ какви са правомощията на въззивния съд по приложението на чл.391, ал. 2 от ГПК, когато е заявено искане за отмяна на допуснато порочно обезпечение чрез нередовен съдебен акт – обезпечителна заповед, издадена от първоинстанционния съд“. По първия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по втория се сочи противоречие но въззивното решение с незадължителна съдебна практика – решение № 159/11.07.2016 г. по гр.д. № 180/2016 г. на ОС – Габрово.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Касационната жалба в частта, имаща за предмет постановеното въззивно решение по предявения насрещен иск за сумата 2 000 лв. – претендирано обезщетение за неимуществени вреди, е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно чл. 280, ал. 3, т.1, предл.1-во ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. В случая, предявеният насрещен иск е с цена 2 000 лв., поради което въззивното решение в тази му част не подлежи на инстанционен контрол пред ВКС.
В останалата им част касационните жалби са допустими.
Въззивният съд е приел, че на 30.07.2012 г. между страните е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – гараж, при уговорена продажна цена 11 000 лв., от която ищецът – купувач е платил като задатък при сключването на сделката сумата 6 000 лв. Договорът е подписан само от ответницата М., макар в титулната му част да е описано, че имотът представлява съпружеска имуществена общност и продавачи са – А. Б. М. и съпругът й М. Й. М.. Срокът за сключване на окончателен договор първоначално е определен до 30.11.2012 г., но с анекси от 21.01.2013 г. и 27.06.2013 г. е продължен до 30.07.2014 г. Владението на имота е предадено на купувача на 30.07.2012 г. Поради забава на продавача за окончателното оформяне на сделката, ищецът е отправил нотариална покана, връчена на М. на 28.09.2015., с която същата е поканена да се яви при нотариус М. Г. на 23.10.2015 г. за сключване на окончателен договор, като е предупредена, че в противен случай ищецът ще счита предварителния договор за развален. С констативен протокол от 23.10.2015г. на нотариус М. Г. удостоверено неявяването на ответницата на указаната дата, след което съгласно двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 30.10.2015г. ищецът е върнал обратно владението на имота.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ответника сумата от 6 000 лв., въззивният съд е приел, че същата се дължи на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Посочено е, че в клаузата по чл.3, ал.2 от договора е ясно изразена волята на страните тази сума да служи като задатък, обезпечаващ точното изпълнение на поетите задължения. Съгласно чл.15 от договора при виновно неизпълнение от страна на продавача – забава или отказ да бъде изпълнена която и да е от клаузите на сделката, на купувача се дължи даденият задатък в еднократен размер (в отклонение на диспозитивното правило по чл. 93, ал. 2 ЗЗД). Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът е приел, че ответницата е неизправна страна по договора- несключването на окончателен договор се дължи на нейно виновно поведение, поради което същата дължи на ищеца заплащане на еднократния размер на задатъка.
За неоснователно е счетено предявеното от М. възражение за прихващане за сумата от 6 000 лв., претендирана на основание чл. 59 ЗЗД като обезщетение в размер на дължимия наем за периода на ползването на гаража от ищеца. Посочено е, че упражняваната от С. фактическа власт върху имота за процесния период е осъществявана на правно основание (предварителния договор) и не е налице твърдяното обогатяване на ищеца за сметка на обедняването на ответницата, тъй като обезщетение за ползването на имота не се дължи. Съгласно чл. 70, ал. 3 ЗС владелецът по предварителен договор е приравнен за правата си по чл.71 и чл.72 ЗС на добросъвестния владелец, т.е. той има правото по чл.71 ЗС да се ползва от имота и получава добивите от него до предявяване на иска за връщането му. При развалянето на такъв договор съгласието за предаване на владението като фактическо действие не отпада с обратна сила, респ. в полза на продавача по предварителния договор не възниква правото на обезщетение по чл.59 ЗЗД за ползването на имота от купувача (в с. см. – решение № 270/26.06.2012 г. по гр.д. № 1056/2011 г. на ВКС, I г.о.). За неоснователен и недоказан е счетен и насрещният иск за сумата 14 346 лв. – претендирано от М. обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от нереализиран доход от имота за периода на ползването му от ищеца.
С постановеното по реда на чл. 250 ГПК допълнително решение съдът е оставил без уважение искането на М. за допълване на въззивното решение с произнасяне по въпроса за допуснатото от първоинстанционния съд „неправомерно обезпечение” в полза на ищеца. Посочено е, че молбата за допълване е неоснователна, тъй като предмет на въззивно обжалване е постановеното първоинстанционно решение по предявените първоначални, насрещни искове и възражение за прихващане и в рамките, очертани с петитума на въззивната жалба. В тези рамки е произнесено и въззивното решение, поради което не са налице предпоставките по чл.250 ГПК за допълването му. По молбите на М., касаещи обезпечението на първоначалните и насрещните искове, съдът е посочил, че се е произнасял с отделни съдебни актове.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване не се установяват.
В изложението на касатора към жалбата с вх. № 68400/27.05.2019 г. липсват изведени правни въпроси с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които страната да е обосновала наличието на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Изложението фактически преповтаря доводите в касационната жалба за неправилна преценка от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства, за допуснати процесуални нарушения във връзка със задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства, доводи и възражения на страните, респ. и за необоснованост на направените изводи относно основателността на предявения първоначален иск с правно основание чл. 93, ал.2 ЗЗД и неоснователността на предявените насрещни искове и възражението за прихващане. Многократно в практиката си ВКС е разяснявал, че обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК.
За да приеме, че ищецът е изправна страна по предварителния договор, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, като в заключение е направил извод, че продавачката не е изпълнила нито в срока, договорен между страните, нито във времето след получаването на нотариалната покана, основното си задължение – да сключи окончателен договор и да прехвърли собствеността на имота на купувача. Вместо това, тя е предложила на кредитора – ищец нещо различно от дължимата престация – сключване на договор за наем за гаража, което последният не е бил длъжен и не е приел. Предвид това, формулираният в изложението първи въпрос, касаещ приложението на чл.87, ал.1 ЗЗД, не обуславя селектирането на жалбата, тъй като въпросът е относим към оценката, обсъждането и анализа на доказателствата, приетото от фактическа страна и обосноваността на изводите на въззивния съд, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Вторият въпрос е ирелевантен изцяло – по такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял и не е формирал решаващи мотиви. Третият въпрос е общотеоретично зададен („кой кредиторов интерес е засегнат в хипотезата на разваляне на договора – позитивен или негативен) и без конкретна връзка със спора. Аналогично е положението и с четвъртия въпрос в изложението („относно елементите на фактически състав по чл.59 ЗЗД във връзка с необходимостта да бъде изяснено дали ползвателят е спестил доход от ползването на имота, вследствие на което е настъпило разместване в имуществената сфера на собственика”). За да приеме, че възражението за прихващане на ответницата е неоснователно, въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че владението на задължилия се да купи по предварителен договор не е добросъвестно, но по отношение на правото да получи плодовете и увеличената стойност в резултат на направените от него подобрения, той е приравнен на добросъвестен владелец, т.е. има тези права, предоставени му с изричната норма на чл. 70, ал. 3 от ЗС. Предварителният договор, на основание на който е предадено владението, ако е подписан от собственик и не е нищожен, е основание за това владение. То е установено със съгласието на собственика на вещта и докато трае (докато не е развален договора, или не е предявен иск за връщане на вещта) владелецът не дължи обезщетение на собственика – не е налице предпоставката на чл. 59 от ЗЗД да липсва основание ( вж. – решение № 265/20.01.2014 г. по гр. д. № 2216/2013 г., III г. о., решение № 270/26.06.2012 г. по гр.д. № 1056/2011 г. на ВКС, I г.о. и др.). Въззивното решение съответства на установените в практиката на ВКС правни разрешения.
Поддържаното от жалбоподателката основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 -то ГПК също не е налице. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касация, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, или необоснованост. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост, които имат за последица постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Наличието на такъв тежък порок на съдебния акт, като например нарушение на императивна правна норма, нарушение на основни съдопроизводствени правила или явна необоснованост настоящият състав не констатира.
Формулираните в изложението към втората касационна жалба (вх. № 79961/18.06.2019 г.) въпроси също не обуславят допускането на касационния контрол на постановеното по реда на чл.250 ГПК допълнително решение.
В установената практика на ВКС се приема, че разпоредбата на чл. 250, ал.1 ГПК се прилага, ако съдът не се е произнесъл по цялото искане на страната. Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет. Спорният предмет се определя според твърденията и исканията на ищеца в исковата молба и насрещните твърдения на ответника. Съпътстващите искания на страната, като тези за допускане или отмяна на обезпечение по висящо дело, също са част от предмета на делото, но същевременно са и самостоятелно уредено производство с обособен предмет, съпътстващо основното, като за тях е предвиден специален процесуален ред за разглеждането им и произнасянето на съда – този по чл.389, вр. с чл. 396 ГПК, респ. по чл.398 ГПК и по чл.402 ГПК (вж. – мотивите по т.1 от ТР№ 5/12.07.2018 г. по т. д. № 5/2015 г. на ОСГТК, определение № 278/03.05.2010 г. по ч. гр. д. № 260/2010 г., IV г. о., определение № 203/24.09.2012 г. по т. д. № 1012/2011 г., I т.о. на ВКС и др.). В случая, въззивният съд е посочил, че по всички молби на жалбоподателката за отмяна на допуснатото в полза на ищеца обезпечение ( в т.ч. и по искането й за допускане на обезпечение на насрещните искове) се е произнасял в рамките на съпътстващия обезпечителен процес, поради което не е имал основание да се произнася по същите отново с диспозитива на въззивното решение. Приетото от въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС.
При този изход на делото, на ответната страна по жалбата следва да се присъдят направените за касационното производство разноски в размер на сумата 1000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 68400/ 27.05.2019 г. на А. Б. М. в частта, имаща за предмет постановеното въззивно решение № 2645/11.04.2019 г. по възз.гр.д. № 15786/ 2017 г. на Софийски градски съд по предявения от жалбоподателката насрещен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди с цена 2 000 лева и ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2645 от 11.04.2019 г. и допълнително решение № 3835/29.05.2019 г., постановени по възз.гр.д. № 15786/2017 г. по описа на Софийски градски съд в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА А. Б. М., на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на П. Б. С. направените за тази инстанция разноски в размер на сумата1 000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която е прекратено производството подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред друг тричленен състав на ВКС, а в останалата му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.