О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
София, 13.08.2018година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на …………… август две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 2762 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 и т.2 ГПК.
Образувано е по обща частна касационна жалба с вх. № 6756/22.08.2017 г. на Т. А. Г., Б. И. Ц., И. И. Ц., С. Х. П. и С. Х. П. против определение № 374 от 28.07.2017 г. по възз.ч.гр.д. № 440/2017 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С въззивното определение е потвърдено определение № 106 от 09.02.2017 г., постановено по гр.д. № 132/2016 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е върната подадената от посочените жалбоподатели искова молба с вх. № 1478/06.02.2016 г. против С. Х. К. с правно основание чл. 336, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 5, ал. 1 ЗЛС поради недопустимост на предявения иск и е прекратено производството по делото, потвърдено е определение № 261 от 29.03.2017 г., постановено по гр.д. № 132/2016 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е изменено и допълнено определение № 106 от 09.02.2017 г., постановено по гр.д. № 132/2016 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора и посочените жалбоподатели са осъдени да заплатят на С. Х. К. сумата от 300, 00 лв., представляваща сторените по делото разноски, отменено е определение № 261 от 29.03.2017 г., постановено по гр.д. № 132/2016 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на С. Х. К. в останалата ? част, а именно за изменение на определение № 106 от 09.02.2017 г., постановено по гр.д. № 132/2016 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта за разноските чрез присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над присъдените 300, 00 лв. до пълния размер от 1 000, 00 лв. или за сумата от 700, 00 лв. и вместо него е изменено определение № 106 от 09.02.2017 г., постановено по гр.д. № 132/2016 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта за разноските, като Т. А. Г., Б. И. Ц., И. И. Ц., С. Х. П. и С. Х. П. са осъдени да заплатят на С. Х. К. сумата от 700, 00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за пъроинстанционното производство.
В частната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и евентуално за неправилност и необоснованост на обжалваното определение. Иска се обезсилване на постановените съдебни актове на долните инстанции, евентуално тяхната отмяна, присъждане на разноски и продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск за поставяне под запрещение на ответника.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по частната жалба – С. Х. К., подаден чрез адв. Н. Н. в качеството му на процесуален представител. Изразено е становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Частната касационна жалба е подадена от легитимирани страни, в срока по чл. 275, ал. 1 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Подадена по пощата на 18.08.2017 г. – преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани в ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното:
Окръжен съд – Стара Загора е сезиран с искова молба, предявена от Т. А. Г., Б. И. Ц., И. И. Ц., С. Х. П. и С. Х. П. с искане по чл. 5, ал. 1 ЗЛС за поставяне под запрещение на ответника С. Х. К.. Ищците обосновават активната си процесуално-правна легитимация с твърдението, че заедно с ответника са съдружници в [фирма], чийто управител е бил С. Х. К. до 19.09.2015г., когато общото събрание на съдружниците е взело решение за изключването му като съдружник. Това решение обаче не било вписано в Търговския регистър, било обжалвано от ответника и той продължавал да изпълнява функциите си на управител на дружеството. Управлението му било осъществявано във вреда на дружеството, нещо повече той се разпоредил с личното си имущество, за да не може да отговаря с него. С исковата молба е заявено и искане за допускане на обезпечение на иска чрез ограничаване правомощията на ответника като управител и управляващ дружеството с вписване на обезпечителната мярка в Търговския регистър, както и чрез спиране на изпълнението по изп.д. № 194/2015 г. на ЧСИ Р. М.. По реда на инстанционния контрол определението, с което е допуснато обезпечение на предявения иск /включително и това, с което е поправена очевидна фактическа грешка/ са обезсилени като недопустими за обезпечаване на недопустим иск. Междувременно препис от исковата молба е връчен на ответника и е постъпил писмен отговор. След връщане на делото от Апелативен съд – Пловдив и произнасянето по частните жалби по обезпечението на иска, първоинстанционният съд се е произнесъл с определение № 106 от 09.02.2017 г. по гр.д. № 132/2016 г., с което е постановил връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Ответникът е заявил искане с правно основание чл. 248 ГПК за допълване на постановеното определение с присъждане на сторените от него разноски за адвокатска защита, като с нарочната молба е приложил договор за правна защита и съдействие, с договорен хонорар в размер на 1000,00 лв. Окръжен съд- Стара Заора е постановил определение № 261 от 29.03.2017 г. по посоченото дело, с което е осъдил ищците да заплатят на ответника разноски в размер на 300,00 лв. и е оставил без уважение искането по чл. 248 ГПК до пълния предявен размер от 1 000 лв.
С обжалваното в настоящото производство определение № 374/28.07.2017 г. въззивният Апелативен съд – Пловдив е потвърдил извода на първата на инстанция за недопустимост на производството. Произнесъл се по оплакванията на частните жалбоподатели и изрично е посочил, че атакуваното определение за прекратяване на производството не е недопустимо. Приел е, че целта на иска за поставяне под запрещение е да се съхранят интересите на лицата, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за собствените си работи и преследването на тази цел определя кръга на заинтересованите лица, които са легитимирани да предявят иска съгласно чл. 336, ал. 1 ГПК. В настоящия случай ищците са навели твърдения, че са съдружници заедно с ответника в търговско дружество, чиято правната сфера е накърнена и заплашена от действията на втория. Съдът е квалифицирал доводите им като такива за спорове между ищците и ответника по отношение на управлението, дейността и имуществото на дружеството, поради което е счел, че искът за поставяне под запрещение е предявен от ненадлежни страни, което го прави недопустим .
Апелативен съд – Пловдив се е произнесъл и по частни жалби от насрещните страни и по отношение на определението по чл. 248 ГПК. Посочил е, че ответникът редовно е заявил претенцията си за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК в срока за обжалване на определението, с което се прекратява делото. Счел е, че претенцията му за присъждане на адвокатски хонорар в размер на 1000,00 лв. е доказана, доколкото е приложен договор за правна помощ, удостоверяващ заплащането на сумата, както и е основателна в пълен размер. Подробно е анализирал извършените съдопроизводствени действия по защита правата на ответната страна, реализирани както в производството по обезпечение на предявения иск, така и по общия ред. Счел е релевираното от ищците възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно, тъй като договореният хонорар съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото, с оглед заявените искания, провелото се обезпечително производство и предявяването на частни жалби, както и предвид множеството изтъкнати от ищците факти и представените от тях доказателства. Поради изложеното е направил извод, че хонорар от 1 000, 00 лв. не е прекомерен и е изменил определението в частта за разноските, съобразно искането на ответната страна.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК /в ред.преди изменението с ДВ бр. 86/2017 г./ касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материално-правен или процесуално-правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Апелативен съд – Пловдив, в качеството му на администриращ частната касационна жалба съд, с разпореждане № 1406 от 22.08.2017 г. е дал изрични и подробни указания на жалбоподателите да представят изложение на основанията за допускане до касационно обжалване съгласно изискванията на закона. Въпреки това с вх. № 7561/29.09.2017 г. е приложено „изложение на касационни основания“, в което се поддържат вече направените оплаквания, че въззивното определение е недопустимо, евентуално неправилно и необосновано. Нещо повече, дори цифрово са посочени разпоредбите на чл. 281, т. 2 и т.3 ГПК. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция дължи да допусне служебно до касационна проверка всеки съдебен акт, по отношение на който може да се направи извод за неговата вероятна нищожност или недопустимост, за да не се допусне влизане в сила на съдебни постановления с толкова тежки пороци. В случая настоящият състав намира, че не са налице основания, поради които да счете, че атакуваното въззивно определение е нищожно или недопустимо. Твърденията на жалбоподателите, че с прекратяването на производството им бил отказан достъп до правосъдие не могат да обосноват извод за недопустимо произнасяне. В правната теория и съдебната практика безспорно се приема, че процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за водене на делото. Доколкото в чл. 336, ал. 1 ГПК изрично е предвидено кои лица могат да са ищци по предявен иск с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС за поставяне под запрещение, то евентуалното неправилно приложение на закона би послужило единствено като основание за неправилност на съдебния акт. От друга страна в приложеното изложение липсва формулиран въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно цитираното вече Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. липсата на поставен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглежда наличието на допълните предпоставки – изчерпателно изброени хипотези, при които то следва да се осъществява. Още повече, че изобщо не са изложени съображения относно някоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК. Несъгласието с решаващата воля на съда и твърденията за неправилно приложение на закона, съдържащи се в жалбата и изложенията, представляват касационни основания, по които ВКС би се произнесъл единствено в случай, че допусне касационна проверка.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 374/28.07.2017 г. по ч.гр.д. № 440/2017 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: