5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
гр.София, 04.03.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3677 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 9341/14.06.2019 г. на „МЕДИЯ ГРУП 24“ ЕООД, чрез адв. Т. Д., срещу въззивно решение № IV – 40/25.04.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 281/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 2112/26.10.2018 г. по гр.д. № 4432/2018 г. на Районен съд – Бургас. С първоинстанционното решение касаторът е осъден на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ищцата М. Ц. Б. сумата 5 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от публикувана в притежавания от ответното дружество интернет сайт „Burgas24.bg” статия, ведно със законната лихва, считано от 10.07.2017г. (датата на публикацията) до окончателното й изплащане. В частта, с която претенцията е отхвърлена за разликата до предявения размер от 10 000 лв., решението не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната му част.
В представеното изложение касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2, чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК и касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: представлява ли деликт публикуването на информация от името на лице, сочено за неин автор, без това лице лично да е дало съгласие пред медията; и за правото на свобода на словото и правото да се разпространява информация, установени в чл. 39 от Конституцията на РБ и чл. 10 ЕКЗПЧОС. Очевидната неправилност на решението е аргументирана с доводи за материална незаконосъобразност, като се сочи, че по делото не са установени всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно – липсва противоправно деяние от страна на ответното дружество, доколкото публикуването на процесната статия е осъществено в пределите на свободата на словото, прокламирана в разпоредбите на чл. 39 и сл. от Конституцията и утвърдена в практиката на Конституционния съд (Решение № 7/1996 г. и Решение № 20/1998 г. на КС на РБ).
Ответната страна по жалбата – М. Ц. Б., представлявана от адв. В. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноските за настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел, че на 17.10.2017 г. в сайта на ответното дружество е публикувана статия със заглавие – „Бургазлийка: Загубих майка си заради пародийния професионализъм на един хирург от „ЛайфХоспитал“. Статията е с подзаглавие – „С твърдения за лекарска небрежност, довела до смъртта на пациентка, ни потърси читателка на Burgas24. bg….М. поиска да разкаже на цяла България за трагедията, отнела майка й”. В публикацията се цитира откъс от писмо, представено като изпратено до медията от ищцата – „Казвам се М. и пиша тези редове с тъга и гняв. Тъга по моята майка, която си отиде от този свят с големи мъки и гняв, породен от бездушието и пародийния професионализъм на един хирург, комуто се доверих и поверих живота на моята майка…”; „Колко ли други пациенти има загинали от тази престъпна небрежност…При това всичко остава безнаказано…Бог да съди д-р З. Д….”.
Установено е, че М.Б. не е „търсила редакцията на изданието”, не е изпращала никакво писмо, нито журналист от медията се е свързал с нея по повод и преди публикацията на разпространените като нейни (от първо лице, единствено число) изявления. Обсъждайки събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че статията е публикувана на сайта на ответника без журналистът да е осъществил личен контакт с ищцата, без да е извършил добросъвестна проверка и да се е уверил, че може да си служи с нейното име като автор на изявления, пряко насочени и дискредитиращи трето лице – назования д-р З. Д.. Установено е, че медията е контактувала със св.П.А., която научила „историята” от майка си – св.Н.А., но никоя от двете не е била упълномощавана от ищцата да предприема действия за публична разгласа на случая по този начин и чрез употребените в публикацията думи и изрази. С оглед на това въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на ответното дружество като възложител на работата. Посочил е, че в резултат на публикацията ищцата е претърпяла неимуществени вреди – стрес, притеснения, негативни изживявания, злепоставяне на името й, страх от това, че може да бъде ангажирана отговорността й от лекаря, срещу когото е насочена статията. Счетено е, че в конкретния случай са налице неправомерни действия на изпълнителя на работата, който е нарушил общоприети стандарти на добрата журналистическа практика – без да е извършена проверка и без да е осъществен контакт с М. Б. е публикувана статия, внушаваща, че ищцата е автор на цитираните в нея изявления, засягащи правната сфера на трето лице. Посочено е, че при множеството възможни средства за комуникация (електронна поща, социални мрежи, обикновена поща и др.) не са предприети никакви действия за установяване на контакт с ищцата, а в публикацията невярно се твърди, че като читател на сайта, самата тя е „потърсила” медията. Съобразявайки степента, интензитета и продължителността на преживените от М.Б. негативни емоционални усещания и преживявания, претърпени в резултат на публикацията, въззивният съд е приел, че е справедливият размер обезщетение за причинените й неимуществени вреди възлиза на сумата 5 000 лева.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Първият въпрос не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГК, доколкото дали дадено поведение (действие или бездействие) представлява деликт е въпрос на конкретно установените факти и обстоятелства по спора във всеки отделен случай. Извън това, практиката на ВКС е константна в разбирането си, че издателят на печатна или електронна медия отговаря по реда на чл.49 ЗЗД, в качеството си на възложител на работата на журналистите за вредите, произтекли от техни неправомерни действия при разпространяването на информация чрез медията. Отговорност се носи за верността на изнесената информация, като се преценява и дали тази информация е получена в резултат на добросъвестна журналистическа проверка, при спазване на общоприетите стандарти за добра журналистическа практика. Така, в решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г., III г.о. на ВКС е посочено, че издателят чрез своите длъжностни лица определя характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД в качеството на възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на печатни материали. Издателят отговаря за верността на изнесената информация и в случай на поместване на писма на читатели. В решение № 264/ 21.10.2013 г. по гр. д. № 2161/2013 г., III г. о. на ВКС е прието, че не е налице добросъвестно журналистическо разследване преди публикацията, когато ищецът не е бил потърсен и запознат с подготвения материал, както и че в спора по иска по чл.49 ЗЗД възложителят носи доказателствената тежест за установяване верността на написаното и че то е публикувано след извършена добросъвестна журналистическа проверка. Приетото от въззивния съд е в съответствие с цитираните правни разрешения.
Вторият втория въпрос в изложението също няма претендираното от касатора значение. В случая, съдът не е отрекъл правото на ответника, в качеството му на електронна медия, свободно чрез слово да разпространява информация и да изразява мнение. Решаващите изводи на съда са основани на установеното по делото, че пределите на гарантираните в чл.39 и сл. от Конституцията на РБ и чл.10 ЕКЗПЧОС права са нарушени, защото на електронния сайт на ответника е публикувана статия, служеща си с името на М.Б. и приписваща й авторство на изявления, засягащи правната сфера на трето лице, без журналистът да е бил потърсен от ищцата, без да е осъществил контакт с нея преди публикуването на материала и без да е извършил каквато и да е проверка за верността на информацията. В този смисъл, не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с цитираните в изложението решения на Конституционния съд. В същите (а и в практиката на ВКС – вж. решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., IV г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011г., IV г. о., решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о. на ВКС и др.) се приема, че съгласно разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл.40, ал. 2 и чл.41, ал.2 от Конституцията на РБ, както и съгласно чл. 10, § 2 от ЕКЗПЧОС свободата на словото не е абсолютна. Тя се разпростира до предели, преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности, каквито са личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Тези принципни разрешения са съобразени от въззивния съд в обжалвания акт – прието е, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, поради установено неизпълнение на общоприети стандарти за добра журналистическа практика и действия, надхвърлящи рамките на конституционно установените права за свобода на словото и разпространение на информация.
Поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В случая, жалбоподателят не сочи никакви допълнителни аргументи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като те не го обуславят.
При този изход на делото, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноските за настоящото производство е основателно и доказано за сумата 1 700 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № IV – 40 от 25.04.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 281/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в обжалваната част.
ОСЪЖДА „МЕДИЯ ГРУП 24“ ЕООД, с ЕИК –[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на М. Ц. Б., с ЕГН – [ЕГН], разноски за касационното производство в размер на сумата 1 700 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.