О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
гр.София, 15.06.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4560 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК /редакция до изм. с ДВ, бр.86/27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 22881/09.08.2017 г. на [фирма], представлявано от адв. В. Щ., против въззивно решение № 1080/28.06.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 967/ 2017 г. на Окръжен съд –Варна, с което е потвърдено в обжалваната част решение № 5017/30.12.2016 г. по гр.д. №14160/2015 г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение дружеството е осъдено, на основание чл. 49, вр. с чл.45 ЗЗД, да заплати на З. Р. Р. сумата 8 265,99 лева – обезщетение за вреди от пропуснати ползи, представляващи разликата между получаваните от ищцата преди претърпяната злополука доходи от трудово възнаграждение и определената й пенсия за инвалидност за периода от 01.09.2011 г. до 16.11.2015 г.; сумата 187,48 лева, представляваща обезщетение за направени разходи за закупуване на лекарства и лечение по повод настъпилото увреждане на зрението на дясното око, направени след 31.08.2011 г.; както и законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /16.11.2015 г./ до окончателното им изплащане.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, като счита, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1/ допускането на процесуално нарушение по чл.236, ал.1, т.1 ГПК – непосочване на дата и място на постановяване на съдебното решение в текста на съдебния акт – представлява ли основание за обявяване на неговата нищожност, или е очевидна фактическа грешка; 2/ от кой момент започва да тече погасителната давност за имуществени вреди, настъпили в резултат на непозволено увреждане и представляващи разликата между получаваното от лицето преди увреждането трудово възнаграждение и определената след това пенсия за инвалидност; 3/ от кой момент тече погасителната давност за вземането на застрахованото лице – делинквент към застрахователя; 4/кой е началният момент на давностния срок за вземането на касатора спрямо застрахователните дружества, във връзка с възможността за предявяване на обратни искове в отделно производство.
По първия и четвъртия въпрос жалбоподателят поддържа предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По втория и третия въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на създадената практика на ВС и ВКС, която касаторът е посочил и приложил.
Ответната страна по жалбата – З. Р. в срока за писмен отговор не е подала такъв.
Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение по предявения иск за сумата от 187,48 лева – направени от ищцата разходи за лечение във връзка с увреждането й – е недопустима за разглеждане. Съгласно нормата на чл.280, ал.3, т.1, предл.1-во ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. В случая, претенцията е с цена под установения от законодателя минимален праг за достъп до касационен контрол, поради което жалбата в тази й част следва да се остави без разглеждане.
В останалата си част жалбата е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Въззивният съд е приел, че на 08.03.2010 г. ищцата З. Р. е претърпяла пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от служител на ответника [фирма], вследствие на което е получила тежка телесна увреда на дясното око, довело до пълна слепота. С Разпореждане на ТП на НОИ – В., считано от 01.06.2011 г. на ищцата е отпусната пенсия за инвалидност поради общо заболяване в размер на 258,94 лв., който към момента е индексиран и възлиза на сумата 286,43 лева. С решение на ТЕЛК от 14.02.2011 г. пострадалата е освидетелствана с 60% трайно намалена работоспособност, а с последващо решение на ТЕЛК от 01.04.2013 г. е определена 70% трайно намалена неработоспособност със срок на инвалидизацията три години, при водеща диагноза – отлепване и разкъсване на ретината и практическа слепота на дясното око. Назначената по делото съдебно-икономическа експертиза е дала заключение, че разликата между получаваното от Р. трудово възнаграждение преди инцидента и отпуснатата пенсия за инвалидност след него, за периода от 01.09.2011 г. до 16.11.2015 г., е в размер на сумата 8 265,99 лева. Обсъждайки събраните по делото доказателства, съдът е приел, че установената разлика в доходите на ищцата представлява имуществена вреда, настъпила в резултат на претърпяната при инцидента тежка травма, която е препятствала възможността на увреденото лице да продължи да работи. Поради това е счетено, че са налице предпоставките по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество, тъй като е установено, че ПТП е настъпило по вина на негов служител. В заключение е направен извод за основателност на претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получаваните от ищцата преди увреждането доходи от трудово възнаграждение и определената й пенсия за инвалидност за претендирания период от 01.09.2011 г. до 16.11.2015 г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Първият въпрос в изложението е неотносим, тъй като в обжалваното въззивно решение / HYPERLINK „apis://B.=VSST&DocCode=100740327&T.=201“ № 1080/28.06.2017 г. по възз. гр. д. № 967/ 2017 г. по описа на ОС – Варна/ се съдържат посочени датата и мястото на постановяването му. В този смисъл, ирелевантен е въпросът на касатора дали отсъствието на тези реквизити от съдържанието на съдебния акт представлява допуснато от съда процесуално нарушение, или очевидна фактическа грешка.
По втория въпрос, касаещ началния момент на срока за погасителната давност за вземанията за обезщетения за имуществени вреди, които представляват разлика между трудово възнаграждение и пенсия за инвалидност, също не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол. В случая, съдът е приел, че тези вземания за обезщетения за имуществени вреди се погасяват с общата 5-годишна давност, която към датата на подаване на исковата молба – 16.11.2015 г., не е изтекла. Изводът не противоречи на приетото в задължителната съдебна практика правно разрешение по този въпрос. Според мотивите към т.2 на ППВС №2/1981 г., на което се позовава и касаторът, за пострадалия намалението на работоспособността настъпва от деня на злополуката и от този момент бъдещите вреди са известни, съответно изискуеми. Когато обаче отрицателните отражения върху работоспособността се проявят по-късно, прилага се т.1 от Постановлението, според която вземането е изискуемо от проявяване на болестта в пълен обем, което става с констатация на медицински орган. Когато последният е установил неработоспособност за определен период, предвидимите бъдещи имуществени вреди са за този период и за тях тече давност от датата на констатацията. Когато по-късно същият орган установи наличие на основание за продължаване на неработоспособността, това е ново проявяване на увреждането и от датата на констатацията тече нова давност.
В тази връзка, погасителната давност в конкретния случай не тече от датата на злополуката – 08.03.2010 г. /каквото възражение е поддържал касаторът/, а от датата на проявяване на болестта, респ. от установяване на неработоспособността на лицето с констатация на медицинския орган. От този момент се търпят реално /изискуеми са / вредите, изразяващи се в разликата между получавания преди злополуката доход и определеното след нея обезщетение за намалена работоспособност. Поради това, в тези случаи началният момент на давностния срок за вземането съвпада с влизането в сила на решението на компетентния медицински орган – ТЕЛК, дори когато настъпилите увреждания са трайни и с необратим характер / в с.см. е и трайната съдебна практика – решение № 231/18.10.2013 г. по гр.д.№ 1376/ 2012 г., ІІІ г.о., решение № 254/ 02.08.2013 г. по гр.д. № 1086/ 2012 г., ІV г.о., решение № 365/19.12.2013 г. по гр.д. № 1063/2012 г., ІV г.о. и др./. Това правило се базира на общия принцип за обвързване на началото на давностния срок с момента на изискуемостта на вземането поради неговото естество, тоест при осъществяването на всички предпоставки, които трябва да са налице към момента на упражняването му. Обезщетение за вреди от непозволено увреждане може да се присъди до края на определения срок за инвалидност, а при пожизнено инвалидизиране – за всички бъдещи вреди. Въззивното решение не противоречи на възприетите правни разрешения, поради което по поставения от касатора въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селектиране на жалбата.
Въпроси № 3 и № 4 в изложението са изцяло неотносими. По такива проблеми въззивният съд не се е произнасял, а и не би могъл, тъй като същите касаят правоотношения, предмет на предявените обратни искове на застрахованото лице – делинквент срещу застрахователите. Производството по тези искове е отделено в друго дело и не е предмет на разглеждане по настоящото, поради което въпросите не могат да обусловят допускането на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх. № 22881 /09.08.2017 г. на [фирма] – [населено място] в частта й, имаща за предмет въззивно решение № 1080/28.06.2017 г. по възз. гр. д. № 967/2017 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по предявения с правно основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД иск с цена 187,48 лева и ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1080/28.06.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 967/2017 г. по описа на Окръжен съд – Варна в останалата му обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която производството по делото е прекратено подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред друг състав на Върховния касационен съд. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.