О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
София, 20.02.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 3227 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Р. А. Д., подадена чрез адв. И. К. – САК, против въззивно решение № 3443 от 31.05.2018 г. по възз.гр.д. № 13907/2017 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 208612 от 07.09.2017 г. по гр.д. № 10170/2017 г. по описа на Софийски районен съд и е отхвърлен като неоснователен искът ? с правно основание чл. 71, ал. 3 от Закона за дипломатическата служба /ЗДиплСл/ във вр. чл. 15, ал. 3 от Наредба за командировъчните средства при задграничен мандат /НКСЗМ/ за осъждането на Министерство на Външните работи на Република България /МнВР/ да ? заплати сумата от 5 999, 51 лв., представляваща стойността на изразходваните средства за училищно образование на детето Х. Д. /такси за обучение във втори клас/ през 2014 г. в Екстерната „Б.“, [населено място], П., ведно със законната лихва от предявяване на иска 17.02.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.
Жалбоподателката счита, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Позовава се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна – МВнР, подаден чрез ст. юрисконсулт Б. И., в който се поддържа, че касационната жалба е процесуално недопустима, а в условията на евентуалност, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Искът с правно основание чл. 71, ал. 3 ЗДиплСл представлява частен случай на претенцията по чл. 215 КТ. С оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна, за работодателя възниква задължението му да заплати пътни, дневни и квартирни и др. – командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася, когато изпълнява задача извън мястото на работата си и местоживеенето. Поради този характер на паричното задължениe на работодателят в практиката на ВКС константно се приема /напр. решение по гр.д.№2180/2018г. на ІVг.о./, че искът за обезщетение по чл. 215 КТ подлежи на касационно обжалване с оглед цената му – арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. В този смисъл е и посочената в отговора на касационната жалба практика на ВКС, в която е прието, че в този случай касационното обжалване е допустимо.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира:
Въззивният съд Софийски градски съд е отхвърлил претенцията на Р. А. Д. ответникът МВнР да бъде осъден да ? заплати сумата от 5 999, 51 лв., представляваща стойността на изразходваните от ищцата средства за училищно образование на детето ? Х. Д., представляващи такси за обучение във втори клас през 2014 г., ведно със законната лихва от 17.02.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Приел е, че първоистанционният съд неправилно е квалифицирал иска като такъв по чл. 215, ал. 1 КТ, докато всъщност претендираните права намират правната си квалификация в чл. 71, ал. 3 ЗДиплСл вр. чл. 15, ал. 3 НКСЗМ, въпреки това Софийски районен съд се е произнесъл валидно и допустимо, тъй като е разгледал очертаното с исковата молба спорно право, разпределил е доказателствената тежест и е разгледал твърдените факти. Прието е, че първостепенното решение, с което искът е уважен, е неправилно и същото е отменено, тъй като от събраните по делото доказателства не може да се установи, че ищцата е извършила разход за учебни такси за основно образование на детето ? в приемащата държава П. в размер на 3067, 50 евро или 5 9991, 51 лв.
За да достигне до този извод съдът е съобразил следните факти: със Заповед № К – 638/14.07.2011 г. Р. А. Д. е била дългосрочно командирована на основание чл. 65, ал. 1 ЗДиплСл на дипломатическа служба в състава на задграничното представителство на Република България в [населено място], П., която е продължила от 01.09.2011 г. до 31.08.2014 г. В същия период синът на ищцата Х. Д. е живял с нея, на 01.09.2012 г. е навършил възраст, в която според местното законодателство започва основно образование. Ищцата искала да ? бъде заплатена сума в общ размер от 5 999, 51 лв., съставляваща част от годишната такса за посещение на детето във втори клас и във връзка с тази претенция в МВнР е образувана преписка № ФС 33-00-12 от 17.03.2015г. Въззивният съд е приел, че отношенията между страните са нормирани от НКСЗМ, приета с ПМС № 188 от 01.08.2008 г., обн. ДВ, бр. 70 от 08.08.2008 г., в сила от 01.08.2008 г. на осн. чл. 71, ал. 2 и 3, чл. 72, 73, 75 76 ЗДиплСл, която като подзаконов нормативен акт има ограничено приложно поле относно определянето на командировъчните средства за времето на задграничен мандат на такива служители. Съдът е съобразил, че за ищцата като дългосрочно командирован служител в приемащата държава П., е възникнало правото освен възнаграждение, командировъчни средства в чужда валута, да получи от изпращащата държава и разходите за начално образование на детето ? за всяка учебна година, съгласно правилото на чл. 15, ал. 3 НКСЗМ – допълнителни командировъчни пари в размер до 150 на сто от базисния размер за 30 календарни дни, определен във валута за съответната държава, когато то е пребивавало за повече от половината от времето на задграничния мандат. Посочил е, че съгласно цитираната разпоредба изплащането на допълнителни пари за всяко дете се извършва срещу представяне на разходооправдателни документи за заплатени такси и документ, удостоверяващ записването в съответния клас. Детето на Р. А. Д. е било записано в частно училище екстернат „Б.“ [населено място]. Представени са доказателства за платените учебни такси за записване в учебната 2012/2013 г. и 2013/2014 г., както и кореспонденция между ищцата и посолството на РБ в Л., от които е видно, че такси в размер на 375 евро и 250 евро са ? изплатени срещу разходен касов ордер. За тези разходи Р. А. Д. е представила разходооправдателни документи с декларации. Софийски градски съд е посочил, че делото не са представени никакви доказателства по см. на чл.15, ал.3 от НКСЗМ за извършени от Р. А. Д. разходи за такси за детска градина, за начално, основно и средно образование на дете за 2014 г. в размер на исковата сума, за покриването на които ответникът да дължи заплащане на допълнителни командировъчни пари в нормативно определен размер по ал. 1. Приел е, че декларацията, издадена от директора на екстернат „Б.“, [населено място] не удостоверява характера на плащанията. Изпращащата администрация дължи възстановяване на направените разходи за учебни такси, които се дължат за обучение, но НКСЗМ не предвижда задължение за заплащане на разходи с друг характер или услуги – застраховка, храна, транспорт. От съдържанието на представената декларация не става ясно плащането на какво се удостоверява. Посочено е, че за учебната 2014 г., е заплатена сумата от 3067, 50 евро, представляваща записване/месечни вноски, но не е ясно дали се касае за такса за записване или за други разходи. Нещо повече за записването на детето във втори клас е заплатена такса и на Р. А. Д. е възстановено разход в посочения размер. Съдът е приел, че декларацията от 31.12.2014 г., издадена от директора на учебното заведение, не е разходооправдателен документ по см. на чл. 15, ал. 3 НКСЗМ, тъй като не е първичен счетоводен документ, окомпелктован с платежен документ и не може да бъде осчетоводена по съответната счетоводна сметка. Съдът е взел предвид, че видно от съдържанието ?, декларация е съставена само за данъчни цели. При тези съображения Софийски градски съд е достигнал до заключението, че Р. А. Д. не е доказала извършването на претендирания от нея разход за учебни такси за основно образование на детето ? Х. Д., поради което не е възникнало правото ? на изплащане от изпращащата администрация по чл. 71, ал. 3 ЗДиплСл вр. чл. 15, ал. 3 НКСЗМ.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Жалбоподателката твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 76/16.05.2017 г. по гр.д. № 2926/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 292/20.01.2016 г. по гр.д. № 952/2015 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 71/22.06.2009 г. по т.д. № 11/2009 г. по описа на ВКС, I т.о., решение № 166/26.10.2010 г. по т.д. № 991/2009 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 2334/2013 г. по описа на ВКС, II т.о. по въпросите: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите всички представени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и наведените от страните доводи при постановяване на своето решение? и „Длъжен ли е въззивният съд да преценява счетоводни документи съобразно тяхната редовност и съобразно другите доказателства по делото?‘. На първо място следва да се посочи, че СГС се е произнесъл с атакуваното решение, като приел, че представеният от Р. А. Д. документ, с който е декларирано плащане на претендираната сума, не удостоверява с точност какво е заплатено. Взел е предвид нормативно признато правото на командированата служителка да получи възстановяване на разходи за такси за записване на детето в училище, но не и други разходи, които примерно е изброил – застраховки, храна, транспорт. След като не може да бъде установено за какво е заплатена претендираната сума, не може да бъде направен извод за дължимостта ? от изпращащата администрация. Едва в допълнение на мотивите си съдът е посочил, че приложеното по делото писмено доказателство – декларация от Директора на училището в [населено място] няма характер на първичен счетоводен документ и не може да бъде приета като разходооправдателен документ. Изводите на съда са мотивирани, като е извършена обоснована преценка на събраните доказателства. Съдържанието на декларацията от 31.12.2014 г. е сравнено и съпоставено с разходооправдателните документи – квитанции от 12.01.2012 г. и 29.11.2012 г., по които Р. А. Д. е получила възстановяване на направените разходи. Съобразена е нормативната база, относима към конкретния правен спор. Не става ясно от изложението на касатора кои доказателства намира да не са били разгледани от съда, което процесуално нарушение да е предпоставило поставянето на цитираните два въпорса. Ето защо не може да се възприеме тезата, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Нещо повече, доводите ?, че не са обсъдени доказателства относно командироването ?, че детето е ? е живеело с нея, както и че е записано в училище са несъстоятелни, а и тези обстоятелства не са били оспорени по делото. По отношение на въпроса относно преценката на писменото доказателство – декларация, сочено от ищцата като счетоводен документ, следва да се отбележи, че такъв извод изобщо липсва във въззивното решение. Напротив изрично е прието, че декларацията е издадена единствено за данъчни цели. Въпросът относно редовността на декларацията не е повдиган, а единствено е прието, че тя не отговаря на изискванията на разходооправдателен документ, каквито са били представяни от Р. А. Д. по отношение на заплатените и възстановени ? такси за записване на детето, както и че не представлява първичен счетоводен документ.
Жалбоподателката счита, че въпросът „Следва ли разходооправдателен документ по смисъла на чл. 15 НКСЗМ да бъде приравнен на първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството и да носи неговите характеристики?“ е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът не отговаря на изискванията за общо основание по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Посочено е, че към процесната декларация не е приложен платежен документ и тя не може да бъде осчетоводена, поради това е направен изводът, че не отговаря на изискванията за разходооправдателен документ по см. чл. 15, ал. 3 НКСЗМ. Това заключение е направено в допълнение към липсата на идентификация на основанието, на което е платила Р. А. Д., което всъщност е решаващият мотив на съда. Не се разкрива и претендираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй въпросът не се отнася до неяснота на правната норма или липса на законова уредба, налагащо прилагането на правото по аналогия, нито пък е обоснована промяна на обществените отношения, която да налага различно правно разрешаване на спорен въпрос.
Не се разкрива и претендираното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Касаторът сочи като неправилни изводите на въззивния съд относно значението на декларацията от 31.12.2014 г. при съобразяване на ранга на нормативните актове /ЗДДФЛ и НКСЗМ/. СГС е приел, че декларацията е издадена за данъчни цели предвид съдържанието ?, а е изложил съображения защо не може да послужи като разходооправдателен документ, които вече бяха коментирани в настоящото изложение. В тежест на ищцата по делото е било да докаже твърденията си, че претендираната сума е такава, която подлежи на възстановяване по НКСЗМ, включително и да докаже предмета на плащането, обективирано в декларацията. Съдът е приел, че от събраните доказателства това обстоятелство не може да бъде установено, поради което и е отхвърлил иска.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени и претендираните разноски от насрещната страна по касация за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева, определени съгласно чл. 37 ЗПрП вр. чл. 23, ал. 1, т. 1 Наредбата към ЗПрП.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3443 от 31.05.2018 г. по възз.гр.д. № 13907/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Р. А. Д. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Министерство на Външните работи сумата от 100,00 /сто лева/ лв., представляваща юрисконсултско възнграждение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: