ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 111
гр. София, 16.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3274 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК /редакция до изм. с ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. №3866/15.05.2017 г. на Прокуратурата на Република България и касационна жалба вх. № 4697/ 07.06.2017 г. на Г. Г. П. срещу въззивно решение № 76/ 28.04.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 112/2017 г. по описа на Апелативен съд- П., с което след частична отмяна на решение № 472/08.11.2016 г. по гр.д. № 472/ 2016 г. на Окръжен съд – Пазарджик, Прокуратурата е осъдена на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да заплати на Г. П. сумата 3 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 215, ал. 2 вр. с ал. 1 от НК, за което наказателното производство е прекратено. Обезщетението е присъдено със законната лихва от 01.05.2015 г. – датата на влизане в сила на постановлението на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство. Искът за неимуществени вреди за разликата до предявения размер от 54 820 лв. е отхвърлен.
Касаторът Г. П. обжалва решението в отхвърлителната му част, като сочи, че е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен материалноправният въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за морални вреди, като се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 и т.2 ГПК /ред.до изм. с ДВ бр.86/2017 г./.
Прокуратурата обжалва решението, в частта, с която е уважена претенцията за неимуществени вреди. Поддържат се доводи, че размерът на обезщетението не е съобразен с действително претърпените от ищеца морални вреди и с обществено-икономическите условия в страната за изследвания период. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основания за допускане на касационния контрол са посочени хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпроса за задължението на съда да обсъди доказателствата и да изложи мотиви за всички обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване и да приложи законовия критерий за справедливост само с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение.
Касационните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
За да счете, че сумата от 3 500 лв. е достатъчна да овъзмезди ищеца за претърпените от него морални вреди, причинени вследствие на незаконно упражнената процесуална принуда, въззивният съд след обстоен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, е приел, че наказателното производство, макар хронологично да е продължило 7 години, е приключило в досъдебната си фаза; че през този период ищецът само веднъж е разпитван; че основните негативни преживявания и стрес за него са били причинени от взетата първоначална мярка за неотклонение „задържане под стража” за времето от 23.10.2007 г. до 04.12.2007 г. /по-малко от два месеца/, като след това мярката е изменена в парична гаранция от 500 лв. Съобразена е тежестта на престъплението, за което му е повдигнато обвинение – укривателство на вещи, поставени под специален режим – движими паметници на културата по смисъла на Закона за паметниците на културата и музеите – престъпление по чл. 215, ал. 2, т.1 и т.2 вр. с ал. 1 от НК.
На следващо място е посочено, че по делото не е установено П. да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвинение в престъпление, както и че са останали недоказани твърденията наказателното производство да е попречило на трудовата дейност на лицето и отдръпването на близки и познати, социална изолация, отношение на отчуждение и пренебрежение към него.
В заключение е направен извод, че с оглед на конкретно установените в случая негативни изживявания, стрес и дискомфорт, при съобразяване на личния и социалния статус на ищеца, засягането на честта и достойнството му, както и претърпените от мярката за неотклонение ограничения на личната му свобода, отговорността на прокуратурата за репарация на моралните вреди следва да се ангажира до размера на сумата 3 500 лв. Наличието на причинно-следствена връзка между осъществилия се особен деликтен състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и настъпването на вредите, както и техния вид, характер и интензитет, са подробно обсъдени от въззивния съд при изследване на обстоятелствата, представляващи основанието на предявения иск.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двете жалби.
В изложенията на касаторите се съдържа позоваване на необходимостта да се разгледа въпросът за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане – чл.52 ЗЗД, към която норма препраща ЗОДОВ, в неговия процесуалноправен и материалноправен аспект – за задължението на съда да прецени всички конкретни обстоятелства при определяне на справедливо обезщетение по смисъла на закона, както и за критериите, които се съблюдават при определяне размера на това обезщетение.
По същество, поставеният от касаторите въпрос е един и същ – за критериите, които се прилагат при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което отговорът, който се дължи е относим и за двете жалби.
По изведения въпрос обжалваното решение не противоречи на разрешенията, приети в задължителната за съобразяване от съдилищата съдебна практика /в това число и тази, на която се позовават касаторите/ – т.11 на ППВС № 4/ 23.12.1968г., ТР № 3/2004 г. на ОСГК и решения на ВКС, касаещи приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ във вр. чл.52 ЗЗД, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. IV г.о., решение № 105/20.04.2016г. по гр. д. № 4006/2015 г., IV г. о.; решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. №1381/2009г.; решение № 153/ 10. 05. 2012 по гр. д. № 498/2011 г. , IV г. о.; решение № 187/13.06.2012 г. по гр. д. № 1215/2011г., III г. о.; решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д.№ 593/2010 г., IV г.о.; решение №112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г., IV г. о. на ВКС и др. Поради това, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – предвид наличието на създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС.
Постоянна е практиката, че държавата отговаря само за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. То се определя глобално по справедливост /чл.52 ЗЗД/, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда и тежестта на тези, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан /в случаите на частично оправдаване/, както и, че държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствената причина за увреждането е поведението на гражданина, а отговорността се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат и с оглед особеностите на всеки конкретен случай.
Изяснен е и въпросът, че се допуска нарушение на принципа на чл.52 от ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинение за престъпление, което обвиняемият не е извършил, съдилищата не преценят вредоносните последици от конкретното обвинение и ограниченията на основни човешки права, съпътстващи незаконно упражнената процесуална принуда. Неоснователното повдигане на обвинение и мерките за процесуална принуда във връзка с него се отчитат, като по справедливост се определя обезщетение за конкретното увреждане на лични неимуществени права на лицето.
В настоящия случай, въззивният съд е обсъдил всичко това, като размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен при съблюдаване на конкретните данни по делото и съобразно обществения критерий за справедливост, както е прието в ППВС № 4/68 г. и чл.52 ЗЗД. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите в изложенията на касаторите за липса на мотиви на въззивното решение относно всички релевантни за спора обстоятелства и по въпроса за наличието на причинно-следствена връзка между процесното обвинение и претърпените вреди. Въззивният съд е изложил подробни мотиви /включително и по силата на препращането по чл.272 ГПК/, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 76 от 28.04.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 112/2017 г. по описа на Апелативен съд- П..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.