1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 798
гр. София, 23.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември през две хиляди и осемнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2342 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2617/12.02.2018 г. на Г. Т. В. и Т. К. Х.-В., представлявани от адв. Я. М., против въззивно решение № 2513/ 04.12.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 115/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд. С обжалвания съдебен акт частично е отменено решение № 7128/16.09.2016 г. по гр.д. № 17252/2012 г. на Софийския градски съд, като: 1/по иска с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД на В. М. К. срещу жалбоподателите е признато за установено, че декларацията на ищцата за отказ от право на ползване от 15.10.2007 г. е нищожна, поради липса на съгласие; 2/ на основание чл.108 ЗС, вр. с чл.56 ЗС, В. са осъдени да предадат на В. К. владението на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място], заедно с избено помещение и с 1,969% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото; 3/ на основание чл.59 ЗЗД всеки от касаторите е осъден да заплати на ищцата сумата от по 1 850 лева – обезщетение за лишаване от правото на ползване на процесния имот за периода от 29.06.2011 г. до 13.08.2012 г., ведно със законната лихва от 12.10.2012 г. до окончателното плащане, като за разликата до предявения размер от по 2 700 лева, исковете срещу всеки от ответниците са отхвърлени.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са релевирали доводи за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ представлява ли съществено процесуално нарушение пропускът на съда да допълни доклада си по чл. 146 ГПК с уточняване на периода от време, който е от значение за разглеждане на възражението за изтекла погасителна давност; 2/ може ли съдът да приеме, че свидетелските показания са непротиворечиви, в случай, че показанията са абсолютно различни за еднакви, относими към спора факти; задължен ли е съдът да изложи мотиви на кои от тях дава вяра и защо; 3/ длъжен ли е съдът, когато преценява достоверността на събраните доказателства, да вземе предвид всички приобщени към делото гласни и писмени доказателства и да изложи мотиви съобразно тяхната взаимна връзка кои от тях приема за достоверни; 4/ има ли значение за съда, при изграждане на преценката му за достоверността на свидетелските показания, дали страните са заявили в съдебното заседание, когато е проведен разпитът им, че оспорват техните показания; имат ли страните в процеса процесуално право или задължение в хода на съдебното следствие да изразяват становище по достоверността на показанията на разпитаните свидетели и неупражняването на това право или изпълнение на това задължение, може ли да мотивира решаващ извод на съда за достоверност на свидетелските показания; 5/ прекъсва ли се погасителната давност за вещното право на ползване от направено от носителя на правото заявление до Прокуратурата на РБ за неавтентичност на декларация за отказ от право на ползване и/или чрез изпратена нотариална покана до владеещите имота. По последния въпрос касаторът твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 335 от 15.01.2014 г. по гр.д. № 1369/2012 г., IV г.о. на ВКС.
Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение с доводи, че въззивният съд е направил незаконосъобразен, необоснован и в противоречие с процесуалните правила извод за неоснователност на възражението на ответниците за погасяване по давност на учреденото на ищцата пожизнено право на ползване върху имота.
Ответната страна по жалбата – В. К., представлявана от адв. С. В. и адв. И. А., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на съдебните разноски за касационното производство.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по релевираните предпоставки за селектиране на жалбата намира следното:
Въззивният съд е посочил, че с нотариален акт № 22/10.12.1999 г. Р. А. и А. З. са продали на сина на ищцата – св.М. К. /тогава малолетен, представляван от майка си В. К./ апартамент № 20, находящ се в ж.к. Л. в [населено място]. Със същия нотариален акт в полза на ищцата било учредено пожизнено право на ползване на имота, което тя упражнявала, отдавайки го под наем на трети лица. По делото не е било спорно, че последният сключен от В.К. наемен договор е за времето от 09.11.2004 г. до 09.11.2007 г., както и че този договор е прекратен предсрочно през лятото на 2007 г., след което ищцата продължила да търси наематели за апартамента чрез свои близки и приятели, чрез обяви и чрез сина си – св.М.К.. Прието е, че на 27.10.2007 г. синът на ищцата й предал пари, които по неговите обяснения представлявали наеми – предплата за дълъг период от новите наематели, които намерил. През 2009 г. К. случайно разбрала, че на 15.10.2007 г. от нейно име е вписана нотариално заверена декларация за отказ от правото й на ползване, както и че в действителност синът й е продал апартамента още през 2007 г. – на 19.07.2007 г. с нот.акт № 66/2007 г. на С. М. М., като в нотариалния акт е вписано учреденото право на ползване. След това с нот. акт №178/30.08.2007 г. – купувачите Св.М. и съпругата му А. М., чрез пълномощника им св.М.К., продали апартамента на третото лице помагач М. М. /тогава непълнолетна, действаща лично и със съгласието на майка си Д. М./. В нот.акт била вписана уговорка, че владението на имота ще се предаде в седемдневен срок след прекратяване на правото на ползване на В. К.. По делото е представен протокол за въвод във владение на купувачката с дата 17.10.2007г., подписан от св.М.К. с дата 27.10.2007 г., като документът съдържа изявление на пълномощника, че му е изплатен и остатъка от продажната цена в размер на сумата от 7 000 лева. Времето на съставяне на протокола кореспондира с датата на вписване на декларацията за отказ от правото на ползване – 15.10.2007 г. С нот.акт № 36/29.06.2011 г. М. М. е продала процесния апартамент на последните му собственици – ответниците Г. В. и Т. В..
По предявения иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД за обявяване нищожността на декларацията за отказ от правото на ползване, апелативният съд е приел, че същият е основателен. Посочил е, че от събраните по делото доказателства, в т.ч. и от неоспореното и прието заключение на съдебно-почерковата експертиза, се установява, че подписът в декларацията за отказ, положен от името на ищцата, не е изпълнен от нея.
Ревандикационният иск също е преценен за основателен, като в тази връзка не е уважено възражението на ответниците за изтекла погасителна давност на учреденото право на ползване. Посочено е, че исковата молба е подадена в съда на 12.10.2012 г., като в 5- годишния период преди това ищцата с фактически действия е упражнявала правото си на ползване до 27.10.2007 г., без да знае за продажбата на апартамента и за съставената и вписана на 15.10.2007 г. неистинска декларация за отказ. САС е приел, че правото е упражнявано от ищцата както лично, така и чрез действията на трети лица – наематели до средата на м.август 2007 г. и след това до 27.10.2007 г., докогато е продължила да търси наематели, респ. на тази дата е била информирана от сина си, че вече има нови наематели, които са предплатили наемите за по-дълъг период. Обсъждайки в съвкупност и поотделно събраните по делото писмени и гласни доказателства, като е изложил мотиви които от тях кредитира и защо, съдът е направил извод, че петгодишният давностен срок не е изтекъл, считано от 27.10.2007 г. до 12.10.2012 г., когато е подадена исковата молба. Като допълнителни съображения са изложени, че дори за начало на давностния срок да се приеме датата 30.08.2007 г. /каквото е твърдението на ответниците/, то правото на ползване отново не е погасено, тъй като след като е узнала за извършеното без нейно знание разпореждане с имота, както и за подадената от нейно име неистинска декларация за отказ от правото й на ползване, ищцата е сигнализирала прокуратурата със заявление от 03.09.2011г.; а на 10.08.2012 г. е изпратила нотариална покана до ответниците да освободят имота и да й заплатят обезщетение за лишаване от правото й да го ползва. Посочените действия са свързани с упражняването на правото на ползване и с неговата защита, които ищцата е предприела в рамките на петгодишния давностен срок. В заключение искът по чл.108 ЗС вр. с чл.56 ЗС е счетен за основателен и е уважен.
Претенцията по чл. 59 ЗЗД е преценена за основателна и доказана за периода от 29.06.2011 г. до 13.08.2012 г., като въззивната инстанция е посочила, че за това време ответниците безспорно са владяли имота, а К., като носител на правото на ползване, е била лишена от възможността да извлича гражданските плодове от веща, което е довело до неоснователно разместване на имуществени блага. Съобразявайки приетото експертно заключение, исковете за заплащане на обезщетение, съизмерващо се със средната пазарна наемна цена за имота, са уважени от съда в размер на по 1 850 лева за всеки ответник.
По въпросите в изложението, с които касаторите обосновават наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, ІІІ г.о. намира следното:
По първите четири въпроса практиката на ВКС е константна и въззивното решение не е постановено в противоречие с приетите задължителни разрешения.
Според приетото по т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно /чл.269, изр.2-ро ГПК/. Когато във въззивната жалба или в отговора страната се е позовала на такова нарушение, въззивният съд не извършва нов доклад в смисъла и в съдържанието по чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза съдът може и е длъжен единствено да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането им за първи път във въззивното производство. Въззивният съд е длъжен да събере тези доказателства, когато първата инстанция в нарушение на чл.146, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК не е указала кои правнорелевантни факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях. Поради това, за тях не настъпва преклузията по чл. 266, ал. 1 от ГПК тъй като възможността за своевременното им допускане е пропусната в резултат на процесуалните нарушения, допуснати от първоинстанционния съд. В случая, с въззивната си жалба ищцата е навела доводи за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада – не й е указана доказателствената тежест във връзка с възражението за погасяване на правото на ползване по давност, че релевантният период е с начална дата 30.08.2007 г. /както е прието в решението на СГС/ при поддържано твърдение в отговора на ответната страна, че ползването е преустановено от 17.10.2007 г. Въззивната инстанция е счела оплакването за основателно и е указала на страната, че в нейна доказателствена тежест е да установи факта на ползването на имота за изследвания период и е уважила искането за събиране на гласни доказателства. Такива са допуснати и на ответната страна по въззивната жалба. Приетото от въззивния съд и процесуалните му действия съответстват на разрешението, дадено в т.2 от ТР№1/09.12.2013 г. на ОСГТК, както и на постановените по реда на чл.290 ГПК- решение № 417/12.07.2010 г. по гр. д. № 788/2009г.,ІV г.о., решение № 253/18.05.2011 г. по гр. д. № 1919/2010 г., ІV г.о., решение № 9/03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г., IV г. о., решение № 304/01.10.2015 г. по гр. д. № 2460/2015 г., IV г. о. и др.
Трайна е практиката на ВКС, че в мотивите на решението си съдът е длъжен да обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти, като посочи кои от тях намира за установени и кои за недоказани. Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти /присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантните, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др./, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си / в т.см. – решение № 527 от 15.03.2012 г. по гр. д. № 943/2010 г., IV г. о., решение №177/25.10.2016 г. по гр.д.№1263/2016 г. ІІІ г.о. и др., на които се позовава касаторът/. Апелативният съд в обжалвания съдебен акт не се е отклонил от разрешенията в цитираната практика. Свидетелските показания са обсъдени и анализирани от въззивния съд поотделно и в съвкупност с останалите по делото доказателства, като е посочено кои от тях, в каква част и за какви правнорелевантни факти се кредитират. Обстоятелството, че показанията на свидетелите са противоречиви, както и че касаторите са несъгласни с приетото от въззивната инстанция досежно фактите, които са приети за установени с разпита на свидетелите, не осъществява предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като касае обосноваността на изводите на решаващия съд, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпросът – дали подаденото от ищцата заявление до прокуратурата за съставянето на неистинската декларация за отказ от правото на ползване и изпратената до ответниците нотариална покана за предаване владението на имота са действия, прекъсващи погасителната давност за вещното право на ползване – не е обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и приетото по т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. на ОСГТК. Въззивният съд не е формирал извод, че тези действия на ищцата са прекъснали погасителната давност, а е изложил съображения, че приема същите като действия по осъществяването на правото на ползване и неговата защита. Тези мотиви са допълнителни по характера си, тъй като решаващият извод за неоснователност на възражението за давност съдът е формирал на базата на приетото, че до 27.10.2007 г. ищцата лично и чрез трети лица е упражнявала с фактически действия правото си ползване, поради което към датата на подаване на исковата молба в съда – 12.10.2012 г. – петгодишният давностен срок не е изтекъл. Извън това, противоречие на въззивното решение с представеното от касаторите решение № 335/15.01.2014 г. по гр.д. № 1369/2012 г., ІV г.о. на ВКС, на което се позовават, също не се установява. В цитираното решение по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване е прието, че предявяването на иск за обезщетение за неупражнено вещно право на ползване прекъсва петгодишния погасителен давностен срок по чл.59 ЗС. Това разрешение е без връзка с предмета на настоящия спор, по такива въпроси въззивната инстанция не се е произнасяла, поради което предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице.
Поддържаното от касаторите основание за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – е аргументирано с материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт. Изложени са оплаквания да неправилна преценка на събраните по делото доказателства, за необоснованост на извода, че и след 30.08.2007 г. и до 27.10.2007 г. ищцата е осъществявала действия, свързани с упражняването на правото й на ползване; за непоследователност и противоречивост на мотивите на въззивното решение при обсъждане на свидетелските показания. Аргументацията на касаторите е относима към основанието за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, което се разглежда от ВКС във фазата след допуснато касационно обжалване. В случая, нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в изложението към касационната жалба пороци на въззивното решение не може да се обоснове наличието на основанието за допускане на касационния контрол – очевидна неправилност. Това е такава квалифицирана форма на неправилност на обжалвания съдебен акт, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост, които се констатират във фазата по селекцията на жалбата. Очевидно неправилен ще е съдебен акт, който е постановен в нарушение на императивна материалноправна норма, респ. когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл, когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и др. Очевидна неправилност ще е налице също и когато въззивният акт е постановен в нарушение на основни съдопроизводствени правила, обезпечаващи правото на участие на страната в процеса, решаване на делото от съдебен състав, въпреки наличие на основание за отвод на негов член; липса на мотиви на обжалваното решение и др. Явна необоснованост ще е налице, когато изводите на въззивния съд по фактите са в грубо несъответствие на установените по делото фактически положения, поради нарушения на логическите и опитни правила. В случая, подобни нарушения, допуснати от въззивния съд не се установяват. Доводите на касаторите отразяват собственото им виждане и защитна позиция, че предявените срещу тях искове са неоснователни и като не е достигнал до този краен извод, въззивният съд е постановил едно очевидно неправилно решение.
При този изход на спора, касаторите следва да заплатят, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, на процесуалните представители на В.К., дължимите разходи за процесуално представителство в размер на сумата 700 лева, съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за М..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2513 от 04.12.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 115/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. Т. В., с ЕГН – [ЕГН] и Т. К. Х.-В., с ЕГН – [ЕГН], да заплатят на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. вр. с чл. 9, ал.3 от Наредба №1/2004 г. за М., на адвокат И. А. А. и адвокат С. К. В. общо сумата 700 лева – дължимо адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.