1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 788
гр. София, 20.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2278 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. И. К., представлявана от адв. М.Д., срещу въззивно решение № 100 от 29.01.2019 г., постановено по възз.гр. д. № 1177/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което след частична отмяна на решение №1065/16.03.2017 г. по гр.д.№ 4281/2016 г. на РС – Варна, касаторката е осъдена на основание чл.59 ЗЗД да заплати на ищците М. Х. К. и Н. Х. К. сумата от по 5 676 лв. на всеки, представляваща 1/5 ид.ч. от получената цена на 37 бр. едри преживни животни (говеда) и 179 бр. дребни преживни животни (овце).
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК страната сочи, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и касационното обжалване следва да се допусне по процесуалноправни въпроси, които обобщени касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако са събрани противоречиви доказателства (в т.ч. противоречиви свидетелски показания), мотивирано да посочи защо и на кои дава вяра и кои не кредитира. Поддържа се, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС (приложени са решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК), както и че въпросите са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата – Н. К. и М. К., представлявани от адв. Хр.С., в писмен отговор заявяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на подадената жалба. Претендират разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивната инстанция е приела за установено, че страните са законни наследници (съпруга и синове) на починалия на 17.04.2011 г. Х. М. К., като след смъртта му, останалите в наследство преживни животни (говеда и овце) са продадени от касаторката за сумата общо 36 000 лева, който факт не е бил спорен по делото. Претенциите на М. и Н. К. за заплащане на припадащата им се 1/5 ид.ч. от получената сума – по 7 200 лв. (общо законните наследници на Хр.К. са петима) са уважени до размера на сумата от по 5 676 лв., след прието и уважено възражение за прихващане на Ж. К. в размер на сумата от по 1 524 лв. срещу всеки ищец, представляваща разходите, направени за отглеждането и грижите за животните до продажбата им. Възражението за прихващане е отхвърлено като неоснователно и недоказано до претендирания размер от по 2 780 лв. Този извод е формиран след обсъждане на всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни и експертни заключения. В мотивите на решението е направен подробен анализ на свидетелските показания, посочено е за кои факти същите се кредитират и защо; обсъдени са заключенията на двете ветеринарни експертизи, но същите не са възприети от съда по съображения, че изводите им не се основават на конкретно установени за случая факти и обстоятелства, а са изцяло теоретични.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не се установяват сочените от жалбоподателката предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поставените в изложението процесуалноправни въпроси са принципно значими по всяко дело. Същите обуславят крайното решение на съда, но те нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по тях има трайно установена задължителна практика на ВКС, в съответствие с която е произнасянето на въззивната инстанция.
Съгласно приетото по т. 2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
Задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, изисква конкретна преценка при всеки отделен случай. Въззивният съд не се е отклонил от процесуалните си задължения да прецени всички доказателства (писмени, гласни и експертни заключения) поотделно и в тяхната съвкупност, както и да обсъди и даде отговор на въведените от страните доводи и възражения, релевантни за спора. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения по чл.235, ал.2 ГПК – изложил е свои собствени решаващи мотиви по спора, а несъгласието на касаторката с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда до какъв размер е основателно и доказано възражението й за прихващане, съставляват доводи за необоснованост на обжалвания акт (по смисъла на чл.281, т.3 ГПК), които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по жалбата – Н. К. се дължи заплащане на направените за тази инстанция разноски, които съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 14.04.2019 г. възлизат на сумата 500 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение. Ответникът М. К. не е представил доказателства за направени разходи, поради което такива не му се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 100 от 29.01.2019 г., постановено по възз.гр. д. № 1177/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Ж. И. К. да заплати на Н. Х. К. разноски за тази инстанция в размер на сумата 500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.