2
РЕШЕНИЕ
№ 140
гр. София, 18.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Албена Рибарска и прокурора………………….
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2809 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 – чл.293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3636/18.04.2017 г. на Т. Я. К., чрез адвокат Ю. М., против въззивно решение № 86/06.03.2017 г., постановено по възз.гр. д. № 38/2017 г. по описа на Окръжен съд Хасково, с което, като е потвърдено решение № 348 от 28.10.2016 г. по гр.д. № 1037/2016 г. на Районен съд – Димитровград, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против СОУ „Любен Каравелов“, иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, вр. с чл. 1, ал. 2 от ПМС №31/11.02.1994 г. и чл.28, ал.3, т.2 от КТД за системата на народната просвета от 26.06.2014 г., за заплащане на увеличения размер на обезщетението след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на сумата 5 910 лева, представляваща брутното й трудово възнаграждение за срок от 6 месеца (разликата между изплатеното й за 2 месеца обезщетение и договореното с КТД в размер на 8 месеца), ведно със законната лихва, считано от 07.06.2016 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение.
Ответната страна по жалбата СОУ „Любен Каравелов“ – [населено място], представлявано от директора В. Г. Х., поддържа становище, че въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.
С определение №184/06.03.2018 г. касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос за правото по чл.222, ал.3 КТ, вр. с чл. 1, ал.2 от ПМС № 31/11.02.1994 г. на увеличен размер на обезщетението при пенсиониране за педагогическите кадри в случаите, когато през последните 10 години трудът е полаган при работодатели, освен в сферата на образованието и по програма за трудова заетост в сферата на социалните грижи.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по изведения въпрос намира следното:
Обезщетението по чл.222, ал.3 КТ е от категорията плащания, наречени в правната теория „гратификационни” – изразяващи благодарността на работодателя спрямо работника или служителя за това, че „е приключил живота си в труда по трудово правоотношение, придобил е право на пенсия и отива в пенсия”. Когато придобитият при един и същ работодател трудов стаж е над 10 години, с общата трудовоправна норма законодателят е предвидил това плащане да е в по-голям размер, защото по характера си то изразява признателността на работодателя към излизащия в пенсия за неговия принос и лоялност, засвидетелствани с продължителната работа.
В практиката на ВКС е изяснено, че предпоставките за придобиване правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ са – прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на какво основание и към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Критерий за възникване правото на увеличения размер на обезщетението ( 6 работни заплати ) е – последните 10 години трудовият стаж да е при един и същ работодател. Същевременно, с ПМС № 31/11.02.1994 г. за увеличаване в някои случаи размера на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ са уредени случаи, при които въпреки, че лицата през последните 10 години от трудовия си стаж са работили при различни работодатели, размерът на обезщетенията също се изплаща в увеличения размер за 6 месеца. Целта на законодателното разрешение е съобразяване на обстоятелството, че причините, поради които лицата не са работили при един и същ работодател през тези години поначало са обективни и независещи от волята им – преобразувания, закриване, откриване, сливане или разделяне на организациите и звената на бюджетна издръжка (чл. 1, ал. 1 и ал. 3 от ПМС №31/11.02.1994 г.). Аналогична е целта на разрешението по чл. 1, ал. 2 от ПМС № 31/1994 г. за педагогическите и медицинските кадри, както и за артистичния и художествено-творческия персонал. В цитираната норма е предвидено, че увеличен размер на обезщетението по чл.222, ал. 3 КТ (6 работни заплати) се изплаща на посочените категории лица, макар последните 10 години преди пенсионирането си да са работили при различни работодатели – в организации и звена на бюджетна издръжка и в съответната сфера на образованието, здравеопазването, социалните грижи, културата и изкуството. Легалното определение на понятието „бюджетна организация” се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на Закона за държавната финансова инспекция, вр. с §1, т. 5 от ДР на Закона за публичните финанси – това са всички юридически лица, чиито бюджети се включват в държавния бюджет, в бюджетите на общините, в бюджетите на социалноосигурителните фондове, както и всички останали юридически лица, чиито средства, постъпления и плащания се включват в консолидираната фискална програма по силата на нормативен акт или по реда на чл. 171.
В контекста на поставения за тълкуване правен въпрос и при съобразяване смисъла и целта на разпоредбата на чл.1, ал.2 ПМС №31/ 1994г. (приложима преди влизане в сила на ЗПУО – чл. 219, ал. 6 ЗПУО, в сила от 01.08.2016 г.), съставът на ВКС, III г.о. намира, че използваното понятие „педагогически кадри” има по-широко значение, като определящо за характеристиката му е притежаваната от лицето педагогическа квалификация и правоспособност, но няма изискване през всичките 10 години трудов стаж то непрекъснато да е заемало длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието. Трудовите права са неразривно обвързани с динамичните промени в социално-икономическата сфера, които в определени случаи обективно препятстват реализирането на правото на труд. В този смисъл, правото на по-висок размер обезщетение при пенсиониране не може да бъде изначално изключено за педагогическите кадри, когато поради причини от обективен обществено – икономически характер /напр. – закриване или сливане на училища и учебно-възпитателни заведения, съкращения, принудителна безработица/, част от трудовия им стаж е придобит по програми за трудова заетост в сферата на социалните грижи, където лицето е насочено и/или предпочетено заради притежаваната от него педагогическа квалификация. Във всеки отделен случай съдът е длъжен да анализира и съобрази конкретните обстоятелства по делото, за да не се допусне приложение на по-неблагоприятна трудовоправна норма и неравно третиране на педагогическите кадри в областта на трудовите им права (така, както например, законът и практиката признават правото на обезщетение по чл.1, ал.2 ПМС № 31/1994г. на медицинските кадри за работа на длъжности в сферата на здравеопазването и в тази на социалните грижи). Обратното тълкуване би било в противоречие с целта и смисъла на закона, респ. с благодарствения характер на обезщетението и би създало необоснована разлика в третирането на педагогическите кадри. Възприетото тълкуване е в съответствие и с един от основните принципи в правото – за равенство и недискриминация (чл. 6 от Конституцията на РБ, чл. 14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, вр. с чл. 1 от Протокол 1), който изисква от държавата равно отнасяне към еднакви, или сходни случаи, респ. допуска неравно отнасяне към нееднакви случаи в зависимост от разликата между тях – като тогава разликата в третирането има за цел да премахне съществуващото неравенство и води до равенство по същество. Предвид изложеното, няма пречка, при съобразяване на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, лице – педагогически кадър по смисъла на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г., да получи увеличения размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, вр. с чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г., когато през последните 10 години преди пенсионирането трудът е полаган в организации и звена на бюджетна издръжка, освен в сферата на образованието и по програми и проекти за трудова заетост в сферата на социалните грижи на длъжности, за назначаването на които лицето е насочено и/или предпочетено с оглед притежаваната от него педагогическа квалификация.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
С въззивното решение е прието, че ищцата Т. Я. К. е придобила право на пенсия поради навършени години и трудов стаж за ранно пенсиониране като учител и че със Заповед № 429/01.02.2016 г. (преди влизане в сила на чл.219, ал.6 ЗПУО) трудовото й правоотношение със СОУ „Любен Каравелов“ е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Изяснено е, че като последен работодател преди пенсионирането, ответникът е начислил и изплатил на ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 2 месечни брутни трудови възнаграждения поради това, че К. в последните 10 години не е работила при един и същ работодател, респ. само в сферата на образованието, а стажът й се прекъсва за малко повече от 2 месеца – от 01.12.2009 г. до 19.02.2010 г., когато е заемала длъжността „социален асистент“ по трудов договор с [община], сключен по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, по одобрен проект на общината – „Предоставяне на социална услуга в общността „социален асистент“. В тази връзка, за да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че работата на ищцата като социален асистент по проекта няма отношение към сферата на образованието, а е относима към тази на социалната дейност и социалните услуги. Поради това е счетено, че двумесечният стаж на ищцата за времето от 01.12.2009 г. до 19.02.2010 г. като социален асистент, при друг работодател /общината/ и извън сферата на образованието, прекъсва изследвания 10 – годишен период на трудов стаж и препятства правото й да получи увеличения размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, вр. с чл.1, ал.2 от ПМС № 31/1994 г., вр. с чл.28, ал.3, т.2 от КТД за системата на народната просвета от 26.06.2014 г. За неоснователни са преценени доводите на страната, че за назначаването си по проекта за социална заетост е била предпочетена заради педагогическата си квалификация, включително и допълнително притежаваната такава за работа с деца с увреждания, тъй като в обявените условия на програмата педагогическата правоспособност е била посочена като предимство при назначаването на длъжността „социален асистент”.
При дадения по-горе отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и подлежи на отмяна. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, налице са предпоставките спорът следва да се реши по същество от ВКС.
По делото не е спорно, че ищцата е с над 35 години трудов стаж само като учител и възпитател в сферата на образованието, като за това време е работила в различни държавни и общински училища и специализирани образователни институции. За изследвания 10-годишен период преди пенсионирането тя е била регистрирана като безработна в Бюрото по труда – от 01.09.2008 г. до 31.08.2009 г.; от 01.07.2012 г. до 23.09.2012 г.; от 29.09.2012 г. до 05.07.2013 г.; от 02.09.2015 г. до 15.09.2015 г. Тъй като Бюрото по труда не е работодател по смисъла на §1, т.1 от ДР на КТ, това време не се счита за прекъсване на трудовия й стаж и не се отразява на правото на лицето да получи увеличен размер на обезщетението при пенсиониране. Видно от вписванията в трудовата й книжка, извън периодите на безработица, ищцата е назначавана на срочни трудови договори и по заместване за кратко време в различни училища на педагогически длъжности като учител и възпитател. Единственото прекъсване на работата й в сферата на образованието е за процесния 2-месечен период, когато е назначена като социален асистент по проект за социална заетост с доставчик на услугата Община Хасково. При тези данни, правилно въззивният съд е посочил, че длъжността „социален асистент” е в сферата на социалните грижи, но неправилно и без да са анализирани конкретните обстоятелства за случая е приел, че това изначално препятства правото на ищцата да получи увеличения размер на гратификационното обезщетение. Видно от представените по делото писмени доказателства целият дългогодишен трудов стаж на К. е придобит на учителски и възпитателски длъжности в сферата на образованието, като няма данни трудовите й договори да се прекратявани по нейна вида. Времето, през което е работила като социален асистент й е зачетено от НОИ за осигурителен учителски стаж за ранно пенсиониране – в трудовата й книжка е вписано, че трудовият стаж е равен на зачетения осигурителен стаж. В тази връзка следва да се посочи, че верен е направеният от въззивния съд анализ на разпоредбата на чл.19 от НПОС, касаещ вида трудов стаж, който за целите на осигурителните права на служителя се признава за „учителски стаж”, но понятията трудов и осигурителен стаж са различни, респ. имат значение за различни права на работника или служителя – трудови, съответни осигурителни права и правоотношения, обаче в случая и спорният 2-месечен трудов стаж на ищцата „в други места за предоставяне на социални услуги в общността” (чл.19, ал.4 НПОС) е зачетен като осигурителен учителски стаж.
На следващо място, неправилно въззивният съд не е съобразил, че за работата на длъжността „социален асистент”, според предварително обявените условия на проекта и съгласно представеното удостоверение от 02.09.2016 г. на Община Хасково, К. е била назначена с оглед притежаваната педагогическа квалификация и допълнителната й специализация за работа с деца с увреждания – „Дефектология”. Условията за назначаване на социални асистенти в рамките на проекта са в съответствие и с указанията на МТСП, съдържащи се в Национална програма „Асистенти на хора с увреждания” – 2009 г., където е посочено, че приоритетно за работа като социални асистенти се назначават лица с медицинско или педагогическо образование – медицински сестри; учители (предучилищна и начална педагогика за деца с увреждания). Необосновано в мотивите на въззивното решение, като аргумент за неоснователността на претенцията, е посочено и това, че релевантният за гратификационното обезщетение 10 –годишен стаж на ищцата се прекъсва, тъй като тя е била назначена не в рамките на Национална програма „Асистенти на хора с увреждания”, а по проект „Предоставяне на социалната услуга в общността „Социален асистент” с доставчик на услугата – Община Хасково. В тази връзка съдът е следвало да съобрази, че проектът на общината е одобрен в рамките на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” – „Грижа в семейна среда за независим и достоен живот на хора с различни видове увреждания и самотно живеещи хора”.
Оперативна програма по определението, дадено в чл. 2, т. 1 от Регламент /ЕО/ № 1083/2006 г. на Съвета от 11 юли 2006 г., е документ, представен от държава-членка и одобрен от Комисията, който определя стратегия за развитие съгласно набор от приоритети, които следва да се осъществят с помощта на фонд, в случая на цел – „Сближаване”, с помощта на Кохезионния фонд и на ЕФРР. ОП „РЧР” е одобрена с решение № 965/16.12.2005 г. на МС на РБ и неин управляващ орган е Министерството на труда и социалната политика. Политиката за насърчаване на заетостта, както е посочено в самата оперативна програма, се осъществява от компетентните органи по реда на ЗНЗ и ППЗНЗ. Съгласно чл.30, ал.1 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ) програми и мерки за насърчаване на заетостта се реализират по реда на този закон след одобряването им от Националния съвет за насърчаване на заетостта и от комисиите по заетостта и след финансовото им осигуряване с бюджета за съответната година, както и по реда на ОП „Развитие на човешките ресурси”. В § 1, т.14 от ДР на Правилника за прилагане на Закона за социалното подпомагане (ППЗСП) е посочено, че „програми за заетост” са програми, които се реализират при условията и по реда на Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ) и Националния план за заетостта; а в т.15 – като доставчици на социални услуги са посочени държавата и общините. По легалното определение на § 1, т. 6 от ДР на Закона за социално подпомагане ( в приложимата ред. ДВ бр.15/2010 г.) „социални услуги” са дейности, които подпомагат и разширяват възможностите на лицата да водят самостоятелен начин на живот и се извършват в специализирани институции и в общността; а съгласно § 1, т. 7 от ДР на ЗСП (ред. ДВ бр.15/2010 г.) „социални услуги в общността” са услуги, предоставени в семейна среда или в близка до семейната среда. В чл. 18, ал. 1 ЗСП са изброени изчерпателно субектите, които могат да извършват социални услуги, като по т. 1 и т. 2 от разпоредбата са посочени държавата и общините. Съгласно чл. 36, ал. 1 от ППЗСП социалните услуги се предоставят в общността и в специализирани институции, а в ал. 2, т. 2 (ред. към ДВ бр.101/2007 г.) е посочено, че „социален асистент” е услуга, предоставяна в общността.
От това следва, че цитираният по-горе проект, по който е била назначена ищцата, е програма за трудова и социална заетост, осъществявана с финансовата подкрепа на ОП „РЧР” със средства от държавния бюджет, съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз, като според записаното в Националния план за заетостта за 2009 г. – мерките и програмите провеждат общата социална политика на ЕС и имат за цел предотвратяване и овладяване на последиците върху заетостта и пазара на труда в България от икономическата и финансова криза в този период.
С оглед на всичко изложено, предявеният от ищцата иск с правно основание чл.222, ал.3 КТ вр. с чл. 1, ал. 2 ПМС №31/1994 г. и чл.28, ал.3, т.2 от КТД за системата на народната просвета от 26.06.2014 г., за заплащане на увеличения размер гратификационно обезщетение в размер на сумата 5910 лева, представляващ неизплатената разлика от 6 брутни месечни работни заплати, съгласно договореното в КТД, е основателен и доказан до размера на сумата 5 636,40 лева, съгласно приетото и неоспорено в първоинстанционното производство заключение на съдебно-икономическата експертиза. Над този размер и до предявения за сумата 5 910 лв. претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли. Въззивното решение като неправилно в частта, с която претенцията на ищцата е отхвърлена за сумата 5 636,40 лева, следва да се отмени, а в останалата му част, с която искът е отхвърлен до размера на сумата 5 910 лв. – да се потвърди.
Жалбоподателката е направила искане за присъждане на разноските по делото, което е основателно. Съгласно представените доказателства за направени разходи, ответната страна по жалбата следва да бъде осъдена да заплати на ищцата общо сумата 1 650 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в трите инстанции.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 86/06.03.2017 г., постановено по възз.гр. д. № 38/2017 г. по описа на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 348/28.10.2016 г. по гр.д. № 1037/2016 г. на Районен съд – Димитровград, в частта, с която предявеният от Т. Я. К. от [населено място], ул. *** № *, срещу СОУ „Любен Каравелов” – [населено място], представлявано от директора В. Х., иск с правно основание чл.222, ал.3 КТ, вр. с чл.1, ал.2 ПМС №31/1994 г., вр. с чл.28, ал.3, т.2 от КТД за системата на народната просвета от 26.06.2014 г., за заплащане на обезщетение е отхвърлен до размера на сумата 5 636,40 лева, както и в частта за разноските.
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА СОУ „Любен Каравелов” – [населено място], с ЕИК 000892154, представлявано от директора В. Х., да заплати на Т. Я. К., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], ул. *** № *, на основание чл.222, ал.3 КТ, вр. с чл.1, ал.2 ПМС №31/1994 г., вр. с чл.28, ал.3, т.2 от КТД за системата на народната просвета от 26.06.2014 г., обезщетение в размер на сумата 5 636,40 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.06.2016 г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК направените за трите инстанции разноски общо в размер на 1 650 лева.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 86/06.03.2017 г., постановено по възз.гр. д. № 38/2017 г. по описа на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 348/28.10.2016 г. по гр.д. № 1037/2016 г. на Районен съд – Димитровград, в частта, с която предявеният от Т. Я. К. срещу СОУ „Любен Каравелов” – [населено място] иск е отхвърлен за разликата над сумата 5 636,40 лева до предявения размер от 5 910 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.