3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1330
[населено място] , 19.12. 2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
О. КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №3162 по описа за 2014год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез процесуален представител адв.Х. и адв.В., срещу решение от 25.02.2014г., постановено по гр.д.№42/2014г. на Шуменски окръжен съд, с която след отмяна на решение от 20.12.2013г., постановено по гр.д.№3068/2013г. на Шуменски районен съд са уважени предявените от Д. М. Д. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Д. М. Д., чрез процесуален представител адв.А. и адв.И., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от Д. М. Д. срещу [фирма] искове за признаване за незаконно и отмяната на уволнението й, извършено на основание чл.325, т.1 КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „ръководител производствени технологии, той и началник цех”; за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпросите: „за да са изпълнени изискванията на чл.325, ал.1, т.1 КТ, необходимо ли е законният представител на дружеството-работодател лично да съобщи на работника като му връчи и отделно писмено уведомление, че е приел предложението, след като в деня на постъпването на писменото изявление на работника писмено е поставил резолюция „да” на молбата, след което изразеното от него съгласие неколкократно е доведено до знанието на работника от други служители на дружеството”; „счита ли се за валидно приемане от страна на работодателя на предложението на работника издаването и изпращането до работника на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, извършено преди изтичане на седемдневния срок, ако тази заповед не е връчена на работника по причина, че той е престанал да се явява на работа след третия ден от подаване на предложението и не е изявил желание да получи изпратената му заповед по куриер, въпреки че е уведомен за адресираното до него писмо”. Настоящият съдебен състав намира, че разрешаването на поставените въпроси не би променило резултата по спора, предвид наличието на задължителна съдебна практика по приложението на чл.325, ал.1, т.1 КТ – постановени по реда на чл.290 ГПК решения /решение № 400 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1109/2009 г., IV г. о., в което е прието, че фактическия състав на чл.325, ал.1,т.1 КТ изисква всяка от страните по трудовоправната връзка да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение и решение по гр.д. № 565/2010 г. на ВКС, III г. о., с което е прието, че за постигане на взаимно съгласие по смисъла на чл.325, ал.1, т.1 КТ е необходимо всяка от страните да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно и решение № 146/07.05.2013 г. по гр.д.№ 935/2012 г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че фактическият състав изисква всяка от страните да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение; че насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му; че ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието; че в момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие/, което в случая не е било налице предвид данните по делото, че писменото изявление за прекратяване на трудовото правоотношение не е непоколебимо: в случая служителката е подала две молби /за което е мотивирана от работодателя/ – предложение за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие заедно с отправяне на предложение за сключване на друг трудов договор, изискващи реципрочно: съгласие за прекратяване от работодателя и подписан от работодател друг трудов договор, като освен това последното не е направено.
К. поставя въпрос: „спазен ли е двумесечния срок по чл.358, ал.1, т.2 КТ”, който въпрос, така както е поставен, не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК – в мотивите по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС е прието, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
К. поставя въпроси: „откога започва да тече двумесечният срок за оспорване законността на прекратяване на трудовото правоотношение с посочено в нея основание „взаимно съгласие” – от съвпадане на двете насрещни писмени волеизявления за прекратяване, считано от посочената в молбата-предложение дата или от датата на връчване на заповедта на работника; видоизменя ли се издадената заповед досежно своето основание /взаимно съгласие/, поради неприемането й от другата страна”. Поставените въпроси не са от значение за конкретното дело, предвид изводът на въззивния съд, че в случая не е постигнато съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325, ал.1, т.1 КТ. Отделно от това, съдебната практика на ВКС, на която се позовава касаторът, дава разрешение за момента на прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, когато е налице такова съгласие /и оттук – за констативното действие на последващата съвпадането на двете волеизявления заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325, ал.1, т.1 КТ/, а както се посочи по-горе въззивният съд е приел, че не е налице взаимно съгласие.
С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 120лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.02.2014г., постановено по гр.д.№42/2014г. на Шуменски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Д. М. Д. сумата 120лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: