3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
[населено място] , 09.02.2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на пети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
О. КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Д.
ч.гр.дело №6339 по описа за 2014 год.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], чрез процесуален представител адв.К., срещу определение от 18.07.2014г. по ч.гр.д.№1937/2014г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено определение от 16.05.2014г. по гр.д.№2482/2014г. на Пловдивски районен съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото.
Ответникът по частната жалба [фирма] не взема становище.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, срещу обжалваемо определение от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
В. съд е потвърдил определение на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба на [фирма] срещу [фирма] и за прекратяване на производството по делото.
С обжалваното определение е прието, че ищецът няма правен интерес от установяване нищожността, евентуално – унищожаване на декларация-потвърждение на договор за заем. Прието е, че декларацията не е едностранна сделка.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, частният жалбоподател сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „представлява ли декларацията, с която се признава дължимостта на суми част от фактическия състав на договора за заем, при условие, че се твърди, че няма сключени договори за заем” и „допустим ли е иск за нищожност на декларация, с която се твърди, че се дължат суми по договор за заем, при условие, че няма сключен договор за заем”. Първият от поставените въпроси не е разрешен с обжалваното определение – в него е възпроизведено заявеното от страната в молба-уточнение, че декларацията съставлява елемент от фактическия състав на договор за заем. Отделно от това, по този въпрос касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. К. не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. По втория от поставените въпроси касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като няма съдебна практика. Доводите са неоснователни. В съдебната практика няма колебание, че правилата на договорите се прилагат и за едностранните сделки; че едностранната сделка съдържа волеизявление само на една страна; че е налице правоотношение между две страни, но само едната от тях прави волеизявление, за да създаде желаната правна връзка. Декларация-потвърждение на договор за заем, не е насочена към настъпване на гражданскоправни последици; с извършване на потвърждение на договор за заем не се пораждат, изменят или прекратяват граждански права и задължения.
Частният жалбоподател поставя въпроси, които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и при противоречива съдебна практика. Поставя въпрос: „представлява ли декларацията, с която се признава дължимостта на суми по договори за заем, каквито няма сключени, едностранно волеизявление по смисъла на чл.44 ЗЗД и приложими ли са правилата за договорите”, който въпрос счита, че е разрешен с обжалваното определение в противоречие с посочени решение на ВКС и на АС-Варна. С приложените съдебни решения е прието, че правилата за договорите се прилагат и за едностранните волеизявления. С обжалваното определение не е прието противното, а е прието, че процесната декларация-потвърждение на договор за заем, не може да бъде квалифицирана като едностранна сделка. Жалбоподателят поставя въпрос: „може ли да се приравни декларация, с която се признава дължимостта на суми с разписка за получени суми”, който въпрос счита, че е разрешен от въззивния съд при противоречива съдебна практика – прилага въззивно решение на САС и първоинстанционно решение на ОС-Пловдив, за които няма данни да са влезли в законна сила, поради което не съставляват доказателство за противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Отделно от това с приложените решения е разрешен въпрос: „дали нищожен запис на заповед служи като разписка за получаване на сумите”, какъвто въпрос не е разрешен и не стоял за разрешаване по настоящото дело. Жалбоподателят поставя въпрос: ”обвързва ли декларирането на дължимостта на суми издателя на декларацията”, който счита, че е разрешен от въззивния съд при противоречива съдебна практика – прилага въззивно решение на САС и първоинстанционно решение на ОС-Пловдив, за които няма данни да са влезли в законна сила, поради което не съставляват доказателство за противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Отделно от това, поставеният въпрос не е разрешен в обжалваното определение.
С оглед на изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 18.07.2014г. по ч.гр.д.№1937/2014г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено определение от 16.05.2014г. по гр.д.№2482/2014г. на Пловдивски районен съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2