О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
[населено място] , 28.01. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на трети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
О. КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №3638 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба на А. Г. Й. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Д., срещу решение от 21.12.2013г., постановено по в.гр.д. №3814/2013г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 17.05.2013г. по гр.д.№2205/2011г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от А. Г. Й. срещу УМБАЛ [фирма] искове с правно основание чл.49 ЗЗД – за разликата от 200 000лв. до 300 000лв. и по чл.86, ал.1 ЗЗД – за разликата от 3 4521,05лв. до 5 177,13лв.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Ответникът по касационната жалба УМБАЛ [фирма], чрез процесуален представител адв.Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Постъпила е касационна жалба от ответника по исковете УМБАЛ [фирма], чрез процесуален представител адв.Д., срещу решение от 21.12.2013г., постановено по в.гр.д. №3814/2013г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 17.05.2013г. по гр.д.№2205/2011г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от А. Г. Й. срещу УМБАЛ [фирма] искове с правно основание чл.49 ЗЗД – за размера 200 000лв. и по чл.86, ал.1 ЗЗД – за размера 3 4521,05лв.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Ответникът по касационната жалба А. Г. Й., чрез процесуален представител адв.Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
К. жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от А. Г. Й. срещу УМБАЛ [фирма] искове с правно основание чл.49 ЗЗД за размера 200 000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка със смъртта на дъщеря й Г. П. И., родена през 2006г., ведно със законната лихва от 21.02.2011г. до окончателното изплащане на сумата и по чл.86, ал.1 ЗЗД – за размера 3 4521,05лв. С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от А. Г. Й. срещу УМБАЛ [фирма] искове с правно основание чл.49 ЗЗД – за разликата от 200 000лв. до 300 000лв. и по чл.86, ал.1 ЗЗД – за разликата от 3 4521,05лв. до 5 177,13лв.
К. А. Г. Й. поставя въпрос: „кой е релевантният момент, който следва да бъде съобразен от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди – момента на увреждането или момента на постановяване на съдебния акт”. Счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с приложени решения на ВКС, с които е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост към момента на постановяване на съдебния акт. Твърденията на касатора, че с въззивното решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен към момента на увреждането, вместо към момента на постановяване на съдебния акт, представляват изводи на страната, произтичащи от оплакванията на страната, че присъденият размер на обезщетението е занижен и не съответства на изискванията на чл.52 ЗЗД. Поради това поставеният въпрос не съставлява въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК /т.1 на ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС/.
К. поставя въпроси: „за да бъде обезщетението справедливо и адекватно определено, следва ли да бъде съобразено по размер със задължителната актуална съдебна практика, в която съдът се е произнесъл по повод определянето на справедлив размер на обезщетението по аналогични случаи” и „за да бъде обезщетението справедливо и адекватно определено по размер, следва ли да бъде съобразено със стандарта на живот в страната /икономическото положение на страната/”. За да е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е разрешен противоречиво с въззивното и с приложените съдебни решения.
Съгласно т.11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС, включително постановени по реда на чл.290 ГПК решения, дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
По изложените съображения не е налице противоречие на въззивното решение с посочените съдебни решения. К. поставя въпроси: „дали само по себе си посочването на допълнителни обстоятелства, относими към определянето на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди може да обоснове изменение на размера на обезщетението, без да бъдат мотивирани тежестта и приносът им към увреждането или е необходимо съдът да мотивира изложение за преценка на приноса им спрямо увреждането, така че размерът на обезщетението да бъде адекватно и справедливо изменен”, „дали в случай, че дадено обстоятелство е относимо към определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, то същото следва да бъде разгледано, преценено и обсъдено в съвкупност с всички останали обстоятелства, които вече са били обсъдени от първоинстанционния съд, или може да бъде изложено самостоятелно и въз основа на него размерът на обезщетението бъде съответно променен; в последния случай, какъв е критерият за определяне тежестта на съответното обстоятелство и възможно ли е да се определи в точност имущественото изражение, което следва да окаже върху цялостния размер на обезщетението, след като не е обсъдено в съвкупност с цялата фактическа обстановка”, „дали при определяне размера на обезщетение за причинени неимуществени вреди следва да се преценяват единствено относими обстоятелства към размера на причинената неимуществена вреда или преценяването и обсъждането на относими обстоятелства ведно с всички останали относими обстоятелства би могло да доведе до определяне на неправилен размер на обезщетение”, „дали с оглед спецификата на фактическия състав на непозволено увреждане, от който произтича отговорността на ответното болнично заведение, състоящ се от причиняване смърт на малолетно дете, като критерий за определяне на справедливо обезщетение следва да бъде обсъждано обстоятелството, че починалото дете не е било единствено на претърпялото неимуществената вреда лице /ищцовата страна/ или следва да бъде прието, че фактът остава извън отношенията между увредения и претърпялото вредата лице, включително извън относимите обстоятелства, които съдът е следвало да обсъди и прецени”, „дали в случай, че допълнително съобразеният от въззивния съд критерий /новопрецененото обстоятелство/ за определяне размера на обезщетението за неимуществената вреда е бил известен и съобразен от първоинстанционния съд, съществува възможност второинстанционният съд да определи кое именно е конкретното обстоятелнство, което не е било съобразено в достатъчна степен от първоинстанционния съд при съвкупно обсъждане на фактическата обстановка, в случай, че не е съгласен с размера на присъденото обезщетение или следва да бъде прието, че определеният размер на обезщетение представлява функция от всички съобразени от съда факти и обстоятелства и за да бъде изменен, следва да се обобщят наново своята съвкупност всички факти и обстоятелства, за да бъде преценена адекватно тежестта на всяко едно от тях”, „при посочване на допълнителни обстоятелства, относими към размера на обезщетението, необходимо ли е съдът да мотивира изложение за преценката на приноса и тежестта им спрямо увреждането или е достатъчно формално да посочи съответните допълнителни обстоятелства”, „основателно ли би било изменение на размера на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на новопреценени обстоятелнства, единствено с посочването им от съда, без да бъдат разгледани и обсъдени във връзка с останалите фактически обстоятелства, въз основа на които е определен първоначалния размер на обезщетението”, „преценката и обсъждането на неотносими обстоятелства в съвкупност с относими обстоятелства води ли до определяне на несправедлив и неадекватен размер на обезщетение”, „за определяне справедлив размер на обезщетение може ли да бъде прието, че обстоятелството, че починалото дете не е единствено дете на ищцата има съществено значение по отношение интензитета на причинената имуществена вреда”, „възможно ли е да се прецени тежестта на кое конкретно обстоятелство не е съобразена в достатъчна степен от първоинстанционния съд при определяне на първоначалния размер на обезщетението /съответно тежестта на кое конкретно обстоятелство е подценена от съда/ в случай, че обстоятелството е било доведено до знанието и взето предвид от първоинстанционния съд при съвкупната преценка на обстоятелствата”.
К. счита, че поставените въпроси са разрешени с въззивното решение в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Както се посочи по-горе, въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл.52 ЗЗД при спазване на тези критерии, като по правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. К. поставя въпрос: „следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе в своето решение по въпроси, обуславящи неправилност на първоинстанционното решение /които не касаят приложимия императивен материалноправен закон/, които не са били релевирани във въззивната жалба или на по-ранен етап, а така също и в хода на въззивното производство”. Счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК и на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. В. съд е отговорил на заявените с въззивната жалба оплаквания, свързани с преценка на критериите при определяне размера на обезщетението, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. К. поставя въпроси: „следва ли въззивният съд да съгласува мотивите на първоинстанционния съд, които възприема и към които препраща, със собствените си изводи и мотиви във връзка с разглеждането на въззивната жалба” и „има ли възможност въззивният съд да мотивира своето решение като препрати към мотивите на първоинстанционното решение и така да обоснове изводите си по същество на спора, когато решаващата дейност при двете инстанции не е еднаква по обем”. К. счита, че по първия поставен въпрос въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№1403/2012г. на ВКС, ІVг.о., а по втория въпрос е в противоречие с решения по гр.д.№1387/2010г. на ВКС, ІІІг.о. и по гр.д.№1332/2010г. на ВКС, Іг.о. Поставените въпроси не са разрешени с въззивното решение и мотивите му не са вътрешно противоречиви, нито има препращане изцяло към мотивите на въззивния съд, поради което не са налице и твърдяните противоречия с решения на ВКС.
К. УМБАЛ [фирма] счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Н. на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Това се отнася и до доводите за нарушение на т.3 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК – за задължението на съда да назначи служебно съдебна експертиза във връзка с направеното възражение за съпричиняване, по отношение на което въззивният съд е приел, че е преклудирано, а както се посочи, правилността на този извод не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване.
С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
С определение №449 от 24.06.2014г. по ч.гр.д.№3637/2014г. на ВКС, ІІІг.о., е присъединена частната жалба на УМБАЛ [фирма], чрез процесуален представител адв.Д., срещу определение от 19.03.2014г. по гр.д.№3814/2013г. на Софийски апелативен съд по чл. 248, ал.1 ГПК, за разглеждане по гр.д. №3638/2014г. по описа на ВКС, ІІІг.о., съвместно с касационната жалба на УМБАЛ [фирма] срещу постановеното въззивно решение по същото въззивно гражданскодело.
Ответникът по частната жалба А. Г. Й. оспорва частната жалба като неоснователна.
Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, след преценка на доводите в частната жалба и данните по делото, намира следното:
С обжалваното определение въззивният Софийски апелативен съд е оставил без разглеждане искането на УМБАЛ [фирма] за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските, като просрочено.
Определението е правилно. В. решение е редовно връчено на УМБАЛ [фирма] на 13.01.2014г. и съгласно чл.248, ал.1 ГПК, вр. чл.283 ГПК страната е могла да поиска изменение на решението в частта за разноските до 13.02.2014г. /четвъртък – присъствен ден/. Поради това правилно с обжалваното определение е прието, че подаденото на 18.03.2014г. искане за изменение на решението в частта за разноските, е прието за просрочено и е оставено без разглеждане. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.12.2013г., постановено по в.гр.д. №3814/2013г. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА определение от 19.03.2014г. по гр.д.№3814/2013г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: