Определение №557 от 14.7.2014 по ч.пр. дело №3912/3912 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

3

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№. 557

ГР. София, 14.07.2014 г.

Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 1.07.2014 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова ч.гр.д. №3912/14 г., намира следното:

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното определение на Бургаски окръжен съд /ОС/ по ч.гр.д. №876/14 г., с което е потвърдено първоинстанционното за връщане на исковата молба на касатора срещу [община], на осн. чл.130 от ГПК. В частната касационна жалба се правят оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост, на въззивното определение и се иска отмяната му.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 от ГПК. Намира, че въпросът: длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да изложи подробни и ясни мотиви към съдебния акт, е решен от въззивния съд в противоречие с цитираната и приложена задължителна практика на ВКС – ППВС 1/53 г. и ППВС№7/65 г., както и р. по гр.д. №761/10 г. на четвърто г.о. на ВКС. Поставя като значими за спора и за точното прилагане на закона, поради липса на съдебна практика въпросите: Допустим ли е иск по чл.124, ал.4 ГПК, ако между същите страни документът е оспорен с друг иск по чл.124, ал.4 ГПК, но въз основа на други основания за неистинност на документа; Допустим ли е иск по чл.124, ал.4 ГПК за оспорване истинността на документ, ако в обусловеното производство, в което е бил представен като доказателство, документът е оспорен от друга страна по делото, в срока по чл.154 ГПК, отм; Ползват ли се определенията на съда за прекратяване на делото, поради недопустимост на иска със СПН; при висящ иск / спор/ за собственост при действието на ГПК, отм., когато страната е пропуснала да оспори истинността на акт за публична общинска собственост /АПОС/, допустимо ли е да се води отделно производство, за да се установи различие на отделните екземпляри на акта и неспазване на изискванията за издаването му по чл.58 от ЗОС.
За да върне исковата молба на касатора и прекрати производството по иска, въззивният съд е приел, че между страните в предходно производство по чл.124, ал.4 от ГПК за установяване неистинността на същия АПОС, със сила на пресъдено нещо е прието, че ищецът няма правен интерес от установяване несъответствието на съдържанието на акта с действителното фактическо положение, защото актът само констатира правото на собственост, без да го поражда – чл.5, ал.3 ЗОС. Заявеното оспорване всъщност е на правата, които актът констатира, а не на официалния свидетелстващ документ, по см. на чл.154 ГПК, отм. За неспазване на реда за съставянето на акта поради различие в съдържанието на трите му екземпляря по чл.58 ЗОС, според въззивния съд не е необходимо да се води производство по чл.154 ГПК, отм., респ. иск по чл.124, ал.4 от ГПК, тъй като в обусловеното производство по ГПК, отм. ответникът по иска – касатор може да се позове на това несъответствие, при преценка на документа от външна страна и наред с другите доказателства.
В предходното производство по чл.124, ал.4 от ГПК между същите страни, с вл. в сила решение на Бургаски ОС по в.гр.д. №1789/11 г. / с чието съдържание ВКС се запозна чрез публикувания в правната информационна система текст/ е оставено в сила първоинстанционното решение, с характер на определение в частта, с която е върната исковата молба за установяване неистинността на АПОС, като антидатиран, поради непосочен и необоснован от ищеца правен интерес от това установяване и в частта, с която е прекратено производството по иска за установяване неистиността на АПОС, поради несъответствие на съдържанието му с действителното фактическо положение.
В практиката на ВКС е изразено разбиране, че определенията по чл.130 от ГПК / самостоятелни или като част от решението по спора/, с които съдът се произнася по процесуални въпроси, не се ползват със СПН – опр. по т.д. №519/12 г. на ВКС, първо т.о. и по ч.гр.д. №323/12 г. на първо г.о. на ВКС. Изводът на въззивния съд в обжалваното сега определение, че в посочената по-горе част спорът е решен със СПН, формирана с определение за връщане на исковата молба по чл.130 ГПК, противоречи на тази практика и това е основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Обжалваното определение като краен резултат е правилно: ищецът- касатор сочи, че е предявил иска по чл.124, ал.4 от ГПК, защото е пропуснал да оспори АПОС в срока по чл.154 ГПК, отм., по заведеното срещу касатора от [община] дело за собственост върху описания в акта имот, при действието на ГПК, отм. Моли да се признае неистиността на представения от общината АПОС, тъй като е антидатиран, не е издаден по предвидения за това ред и е с невярно съдържание.
В производството по иска съдът следва да формира самостоятелни изводи за допустимостта му , тъй като този въпрос не е решен със сила на пресъдено нещо в предходно производство, както бе посочено по-горе. АПОС е официален свидетелстващ документ, който констатира, но не поражда правото на собственост за общината – чл.5 от ЗОС. В случая, при делото по иск за собственост, в което е представен актът, оспорването му откъм съдържание, вкл. дата на издаване, от касатора – ответник в спора, всъщност е оспорване на правата върху имота, които актът констатира, а не на самия акт, като официален свидетелстващ документ. „Актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик” – р. по гр.д. №647/12 г. на четвърто г.о. на ВКС.
Ищецът основава иска си и на съставяне на документа не по установения ред, поради разлика в трите екземпляра по чл.58 от ЗОС и ръкописната добавка, с която се поправя очевидна фактическа грешка. Въпрос по същество при преценка на акта, а не на оспорването му като документ, е дали актът е съставен за процесния имот, с оглед записванията в него.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отд.

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Окръжен съд Бургас по в.гр.д. №876/14 г. от 15.05.14 г.
Оставя в сила това въззивно определение.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top