4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
[населено място] 27. 05. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №1200 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Областна дирекция на МВР – [населено място], чрез процесуален представител юрисконсулт С., срещу решение от 05.12.2014г., постановено по в.гр.д.№444/2014г. на Окръжен съд – Смолян, с което след отмяна на решение от 19.02.2014г. по гр.д.№29702/2013г. на Софийски районен съд, са уважени предявените от Р. В. Б. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Касаторът счита, че налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба Р. В. Б., чрез процесуален представител адв.С., който счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от Р. В. Б. срещу Областна дирекция на МВР – [населено място] искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено на основание чл.325, ал.1, т.9 КТ със заповед №Я-428/03.04.2014г. на ВНД директор на Областна дирекция на МВР – [населено място]; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност пазач „М” – база в група „Отбранително-мобилизационна подготовка”; за заплащане на обезщетение на основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: „налице ли е недопустимо смесване при едновременно наличие на две основания /едното от които е общо/ за прекратяване на трудово правоотношение по чл.325, ал.1, т.9 КТ и чл.328, ал.1, т.2 КТ или работодателят може да избира някое от тях”, ”длъжен ли е работодателят да промени възприетата от него организация на труда, за да осигури на работник условия на труд съгласно предписанията на ТЕЛК без работникът да се трудоустроен, т.е. когато при работодателя няма свободна и отговаряща на образованието и квалификацията на работника щатна длъжност, подходяща за здравословното му състояние и определена за трудоустрояване следва ли да се предлага на лице, за което липсва предписание за трудоустрояване друга работа, съобразена със заключението на ТЕЛК и здравните противопоказания да се осъществи състава на чл.325, ал.1, т.9 КТ и при какви обстоятелства следва да бъде преценено, че има или няма свободно работно място, на което работникът може да бъде трудоустроен без изрично предписание на ТЕЛК”. Касаторът сочи, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и че са разрешени с въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС и при противоречива съдебна практика: решение по гр.д.№2517/2013г. на ВКС, ІVг.о., решение по гр.д.№434/2005г. на Великотърновски окръжен съд, решение по гр.д.№4756/2008г. на ВКС, Іг.о. Касаторът счита, че въззивното решение е в противоречие с решения по гр.д.№814/2009г.на ВКС, ІІІг.о., по гр.д.№565/2011г. на ВКС, ІІІг.о. и по гр.д.№4418г. на ВКС, ІVг.о., с които е прието, че наличието на здравни противопоказания следва да е констатирано от ТЕЛК и то за конкретно изпълняваната работа от лицето по сключения от него трудов договор. Касаторът счита, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№10002/2009г. на ВКС, ІІІг.о., с което е прието, че неизпълнението от работодателя на задължението му да определи работни места, подходящи за заемане от лица с намалена трудоспособност съгласно нормата на чл.315 КТ не го освобождава от задължението му да предложи на работника или служителя да заеме друга длъжност, подходяща за здравословното му състояние. Касоторът счита, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№2517/2013г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието, че: ако естеството на дейността и нейната организация позволяват работодателят има възможност да промени трудовата функция на отделен работник или служител така, че от нея да отпаднат занапред медицински противопоказания за работника или служителя, който я е заемал; работодателят обаче няма задължение да организира своята дейност по начин, който да съответства на нуждите от трудоустрояване извън задълженията му по чл.315 КТ.
Така поставените въпроси не са разрешени с въззивното решение и не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /мотиви по т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Поставените от касатора въпроси предпоставят незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, каквато проверка за законосъобразност не може да бъде извършена в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непредственост и устност /мотиви по т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Видно от съдържанието на въззивното решение, с въззивното решение не са разрешени поставените въпроси – въззивният съд не е приел, че едновременно са били налице основания за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.238, ал.1, т.2 КТ и чл.325, ал.1, т.9 КТ, а е приел, че „в случая с действията си работодателят е предприел недопустимо сместване на основанията за прекратяване на трудовото правоотношение, като формално е предложил на служителя, чиято длъжност се съкращава, друга подобна длъжност на ? щат, която също подлежи на съкращаване след един месец, а не му е предложил длъжност, подходяща за неговото здравословно състояние и при отказа на служителя да я заеме го е уволнил от вече съкратената длъжност, заобикаляйки изискванията на чл.333 КТ и въпреки отказа на Инспекцията по труда да даде разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение” и че „в случая чрез уволнението по чл.325, ал.1, т.9 КТ е прикрито действителното основание за уволнение – съкращаване в щата, при което ищецът би се ползвал освен с предвидената в чл.333 КТ закрила при уволнение и със закрилата по чл.63 от Колективния трудов договор” и че „именно за да избегне тази закрила, работодателят е пристъпил към уволнение на несъществуващо към момента на уволнението основание”.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.12.2014г., постановено по в.гр.д.№444/2014г. на Окръжен съд – Смолян.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: