О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
ГР. София, 18.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 16.05.2016 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №1968/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. П. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №12129/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Министерство на външните работи искове по чл.344, ал.1 КТ, с които е оспорена законността на уволнението на ищеца от длъжност „гл. специалист” в дирекция „Управление на собствеността”, извършено на осн. чл.344, ал.1, т.2, пр.2 КТ, със връчена на 23.07.12 г. заповед.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Във връзка с първото основание обаче не е поставил ясно и точно правен въпрос от предмета на спора, който да е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС, за което е възразил и ответникът по жалба. В изложението са повторени оплакванията в касационната жалба за неправилност на въззивното решение, поради съществено нарушаване на съдопроизводствени правила при разпределяне на доказателствената тежест за релевантни факти и при преценка на доказателствата и поради необоснованост. В ТР №1/19.02.10 г. е посочено, че касаторът е длъжен да формулира ясно и точно правен въпрос от предмета на спора, като общо основание за допускане на обжалването и липсата на такъв въпрос има за последица недопускане на обжалването. В същото ТР е разяснено, че основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания; разяснени са и специфичните предпоставки /основна и допълнителни/ на осн. по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед на тези задължителни указания ВКС не се произнася в това производство по доводите за необоснованост и допуснати съществени нарушения на процесуалния закон в р.І, т. 1 и т.5 от изложението, свързани с установяване на факти и преценка на доказателства по делото. Тези доводи са за осн. по чл.281,т.3 ГПК и подлежат на разглеждане в друго производство – по чл.290 ГПК, предпоставено от допускане на обжалването.
Не се установява конкретно противоречие между въззивното решение и цитираната от касатора практика на ВКС, като допълнително основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че е извършено реално съкращаване на щата за длъжността на ищеца – от 26 щатни бр.за длъжността „гл. специалист” в старото щатно разписание, в новото такова от 14.05.12 г. са останали само 9 бр.. Трудовите функции, изпълнявани от ищеца не се изпълняват от други служители на ответника, а от трети външни за дружеството лица – Е. и О., по договори от м.06.2012 г. В цитираното от касатора във връзка с този извод на въззивния съд р. по гр.д. №1168/12 г. на четвърто г.о. на ВКС е посочено, че съкращаване на щата има, когато престава да съществува трудовата функция за определена длъжност, защото отпада изцяло като ненужна или се разпределя между други преди това назначени работници. Характерно за съкращаването на щата е, че в резултат на него служителите, изпълняващи функцията намаляват. В разгледания в цитираното решение на ВКС случай, на мястото на ищцата било наето по граждански договор друго лице, което изпълнявало нейните функции. Гражданският договор там е приет за привиден, тъй като това лице не сключва договори от свое име и за сметка на застрахователя, като застрахователен агент, не получава възнаграждение и не работи на свой риск, а получава заплата и командировъчни средства, като престира работна сила при стриктно регламентирано работно време. Данни за подобно привидно и прикрито правоотношение по настоящото дело няма, а сключените договори са с външни изпълнители – юридически лица.
Не се установява противоречие и по въпроса за характера на щатното разписание и противопоставимостта му на ищеца, във връзка с направеното оат него възражение, че щатното разписание не му е връчено и няма достоверна дата спрямо него. Изводите на въззивния съд са съответни на цитираната в обжалваното решение практика на ВКС за подобни случаи– р. по гр.д. №1672/11 г. на трето г.о. на ВКС. Там е посочено, че щатното разписание е вътрешен за дружеството документ, съдържащ списък с броя на работниците и служителите и тяхното разпределение по длъжности. Само по себе си щатното разписание не създава или прехвърля права, които работниците и служителите да придобиват по силата на документа. Следователно, работниците и служителите не могат да бъдат разглеждани като трети лица по смисъла на чл.181 ГПК, спрямо които да е налице изискването за достоверност на датите на оспорени от тях заповеди / за утвърждаване или изменение на щатно разписание/ и спрямо които те да са непротивопоставими.
Въззивният съд е приел, че в случая извършеното съкращаване на щата с намаляване на длъжности в него, вкл. и на заеманата от ищеца, се установява от съпоставката на щата в старото и новото щатно разписание, утвърдено със заповед на министъра от 14.05.12 г., преди уволнението на ищеца. Или налице е акт на ръководителя на ведомството за съкращаване на щата с конкретно определени длъжности и във връзка с първото не се установява противоречие на въззивното решение с цитираните от касатора р. по гр.д. №1561/10 г. и по гр.д. №1487/09 г. на четвърто г.о. на ВКС.
Във връзка с основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакването му за изключително забавяне на произнасянето на първоинстанционния съд – решението е постановено повече от година от обявяване на делото за решаване, с което са нарушени процесуалните правила на бързото производство и процесуалните гаранции на принципа в чл.13 ГПК. Според касатора нарушаването на този принцип при бързо производство предопределя неправилност на първоинстанционното решение, а потвърждаването му от въззивния съд води до неправилност и на въззивното решение. Преценката на този довод според касатора обосновава допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Освен че неправилността по см. на чл.281,т.3 ГПК не обосновава никоя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, според указаното в ТР №1/19.02.10 г., въпросът е застъпен в съдебната практика – така в опр. по т.д. №1129/10 г. на второ т.о. е посочено, че произнасянето извън разумните срокове съставлява нарушение на чл. 13 ГПК, но това нарушение не е от естество, което обективира пристрастие, водещо до накърняване на принципите на независимост и обективност при решаване на делото. Забавянето му от докладчика извън разумните срокове е обстоятелство, което би могло да се подведе под фактическия състав на чл. 307, ал. 4, т. 2 ЗСВ. В опр. по гр.д. №3173/13 г. на ВКС, четвърто г.о. също е посочено, че „Във връзка с разпореденото в чл. 13 ГПК за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, следва да се посочи и това, че само по себе си спазването или не на посочената цел, няма отношение към правилността на съдебния акт.”
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. № 12129/15 г. от 4.01.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: