1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
[населено място] 17. 03. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №5470 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуален представител адв.Н., срещу решение от 30.04.2014г., постановено по в.гр.д.№52/2014г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение от 24.10.2013г. по т.д.№85/2012г. на Окръжен съд – Добрич, за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу Съюз на глухите в България, иск с правно основание чл.190 ЗЗД, вр. чл.189 ЗЗД, вр. чл.87, ал.3 ЗЗД.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът Съюз на глухите в България, не взема становище по касационната жалба. Третото лице-помагач [община] не взема становище.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу Съюз на глухите в България, иск с правно основание чл.190 ЗЗД, вр. чл.189 ЗЗД, вр. чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения с н.а.№…/2006г. договор за учредяване на ищеца право „да надстрои трети етаж на собствената на Съюза на глухите в България двуетажна офис-сграда”, изградена в собствения на ответника поземлен имот в [населено място].
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези по съда по първоинстанционното решение: че не е налице евикция, поради което главният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне; не е сбъднато процесуалното условие за произнасяне по евентуалните искове. Прието е от въззивния съд, че отмяна на разрешението за строеж по жалба на собственик от етажната собственост и издаване на заповед за премахване на надстроения етаж, не осъществяват отстранение от продадения обект на собственост, нито представляват индикация за опасност от евикция, тъй като не разрешават спор за собственост. Прието е, че не е налице евикция при неизпълнение на изискването на чл.183, ал.2 ЗУТ за даване съгласие от собственик в етажната собственост за учредяване правото на надстрояване. Съображенията са, че собствеността върху обектите в първи и втори етаж от сградата няма отношение към правото на надстрояване, тъй като към момента на придобиването й никой от собствениците не е притежавал нито права върху терена, нито право на надствояване на сградата. Прието е, че изискването за съгласие по чл.183, ал.2 ЗУТ има отношение към законността на строежа.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса: „когато собственикът на застроен терен учредява право на надстрояване по отношение на изградената в него сграда, в която освен него и трети лица притежават самостоятелни обекти, съставлява ли съгласието на последните по чл.183, ал.2 ЗУТ елемент от фактическия състав, необходим за да породи сделката транслативен ефект спрямо правото на надстрояване в неговия пълен обем”. Като доказателство за наличие на противоречива съдебна практика касаторът сочи решения на ВС по приложението на чл.56, ал.3 ЗТСУ/отм./, с които е прието, че без съгласие на всички етажни собственици не може да се учреди право на надстрояване на сграда на етажната собственост. По конкретното дело приложимата разпоредба е тази на чл.183, ал.2 ЗУТ /изм. 2003г./, която урежда отношенията по учредяване на вещните права на надстрояване или пристрояване в сграда-етажна собственост, при което вече не е необходимо сградата – етажна собственост, да е построена върху съсобствена на етажните собственици земя, както предвижда във всички редакции след 1984г. чл.56, ал.3 ЗТСУ/отм./ и чл.183, ал.1 ЗУТ преди изменението и допълнението от 2003г. Поради това неоснователни са доводите на касатора, че съдебна практика по приложението на чл.56, ал.3 ЗТСУ/отм./ може да бъде приета като доказателство за наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по отношение на въпрос по приложението на чл.183, ал.2 ЗУТ /в редакцията след изменението и допълнението на ЗУТ със Закона за изменение и допълнение от 2003г.-обн.,ДВ, бр.65 от 22.07.2003г./ по конкретно дело, по което собствениците на етажната собственост, които следва да дадат съгласие-декларация по чл.183, ал.2 ЗУТ /в редакцията след изменението от 2003г./, са собственици на етажи или части от етажи или части от етажи, магазини, гаражи, ателиета и т.н., а не са собственици на урегулирания поземлен имот, върху който е построена етажната собственост. Поради това, че касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива съдебна практика – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд, не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК /така е прието и в мотивите по т.2 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Отделно от това, друго разрешение на поставения въпрос /че при липса на съгласие на етажните собственици договорът е нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, вр. чл.183, ал.2 ЗУТ – така е разрешен въпросът с влязло в сила решение по в.гр.д.№3748/2011г. на Софийски апелативен съд/, не би довело до различен резултат по конкретното дело, тъй като, за да е налице евикция е необходимо да е налице валиден договор, тъй като отговорността на продавача при евикция се свежда до възможността на купувача да развали договора, а недействителният договор не може да бъде развален.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпроса: „обременяващо ли е по смисъла на чл.190 ЗЗД по отношение на правото на надстрояване правомощието на етажния собственик по чл.183, ал.2 ЗУТ да забрани упражняването му”. Дори и да се приеме, че се касае до ненадлежно изпълнение на задължението да се прехвърли правото, тъй като е обременено с права на трети лица, противопоставими на приоберетателя, това разрешение не би се отразило на крайния изход на конкретното дело, поради това, че в случая не е налице съдебно отстранение и дори и да се приеме, че е налице евентуална евикция, то стои изискването на чл.188 ЗЗД – че приобретателят трябва да е бил добросъвестен – да не е знаел за правата на третите лица във връзка с вещта по време на разпоредителната сделка, което не е изпълнено предвид съществуващата система на публичност на актовете с прехвърлително действие и презумпцията за знание, която създава вписването им. Касае се за абсолютна пречка за възникване на правото за търсене на отговорност за евикция. Не са относими към възможността за разваляне на договора при евикция /а и не са подкрепени с доказателства по делото/ доводите, че се касае за неизпълнение на поето задължение от страна на собственика на земята да осигури декларация-съгласие от другия етажен собственик, защото освен че се касае до законово изискване, дори и да можеше да се възприеме доводът, че договорът е сключен под отлагателно условие, както се посочи може да се развали само валиден договор.
Касаторът поставя въпрос: „длъжен ли е въззивният съд когато първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на спорното право, вследствие на което страната не е могла да изложи позицията си по действително значимите за изхода на спора факти, да укаже на страните каква е неговата действителна правна природа и да им предостави възможност да посочат доказателства и изложат позицията си по нея”, който счита, че е разрешен в противоречи с т.1 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Във въззивното решение е прието, че правната квалификация на предявения иск е по чл.190 ЗЗД, вр. чл.87, ал.3 ЗЗД, която правна квалификация, видно от първоинстанционното решение е приета и от първоинстанционния съд по спора. Поради това поставеният от касатора правен въпрос не е относим към конкретното дело.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение от 30.04.2014г., постановено по в.гр.д.№52/2014г. на Апелативен съд – В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: