1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 268
ГР. София, 16. 03. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 9.03.15 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №7206/14 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на З. З. и А. Ж. срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №3848/13 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касаторите срещу [фирма], [населено място] иск по чл.26, вр. с чл.167, ал.3 и чл.170 ЗЗД, за признаване недействителността на учредената от тях ипотека върху недвижим имот с договор по нот. акт №… от 17.10.05 г. на Софийски нотариус.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК.
І.Според касаторите въпросите: за правомощията на въззивния съд при възприемане и оценка на установените по делото факти и обстоятелства и подвеждането им под приложимия закон и по тълкуването на специалното условие за действителност на ипотечния договор по чл.170 ЗЗД, а именно „тъждеството на ипотекирания имот” са от значение за спора и за точното прилагане на закона, тъй като в закона няма легална дефиниция на понятието „тъждество” Понятието, според касатора, включва възможността имотът да бъде идентифициран като собствен на лицето, което учредява ипотеката към момента на учредяването.
ІІ.Касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по съществения за спора въпрос по приложението на чл.107 ЗЗД „ в смисъл, че новацията прекратява старото правоотношение и има погасително действие за обезпеченията”.
ІІІ. Касаторите намират, че АС се е произнесъл в противоречие с трайната практика на съдилищата по см. на чл.280, ал.1,т.2 ГПК по въпросите: 1.след като към момента на сключване на договора за ипотека описаният в него недвижим имот не съществува реално, поединично и не пренадлежи на учредителя, действителна ли е ипотеката, респ. налице ли е тъждественост на имота по чл.170 ЗЗД; 2.след като към момента на учредяване на ипотеката описаният в договора недв. имот не е индивидуализиран съобразно неговото актуално състояние, следва ли да се приеме, че ипотеката е недействителна поради липсата на тъждество между притежаваният от ипотекарния длъжник имот и имота, описан в договора за ипотека.
Последните два въпроса от р. 2-ри на изложението / за действията , които нотариусът е длъжен да предприеме при сключване на договора и които не е предприел в случая и за възможността ипотеката да се редуцира до притежаваната от ипотекарния длъжник част от ипотекирания имот/ по същността си са твърдения и доводи по съществото на спора и макар във връзка с тях да се сочи съдебна практика, не обосновават общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. В това ТР и в ТР №2/28.09.11 г. е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. ВКС принципно е съд по правото и не установява фактите по делото, нито преценява фактическите констатации на инстанциите по същество в производството по чл.288 от ГПК. За допускане на касационно обжалване на въззивното решение касаторът е длъжен да посочи точно и ясно правен въпрос от предмета на спора, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК и да обоснове допълнителните основания по т.1-3 от с.р. Затова изложението по чл.284 ГПК не следва да повтаря оплакванията в касационната жалба с цитиране и на съдебна практика, а да се съобрази със спецификата на осн. по чл.280, ал.1 от ГПК, като ги обоснове откъм обща и допълнителни предпоставки.
ВКС намира, че сочените основания за допускане на обжалването не се установяват:
Въпросът за характера и правомощията на въззивната инстанция е широко разработен в практиката на ВКС, вкл. задължителната – ТР №1/13 г. ОСГТК, и няма данни въззивната инстанция по настоящата дело да се е отклонила от указанията в задължителната практика.
Въпросът за характера и същността на изискването за тъждество на имота по чл.170 ЗЗД също е разяснен в практиката на ВКС. Така в опр. по гр.д. №1173/11 г. на трето г.о. е посочено: „Изяснен в практиката въпрос е, че изводът по отношение тъждеството на ипотекирания имот е фактически извод на решаващия съд, основан на обстоятелствата по делото, а не единствено на описанието на вещта в акта – т. е не само на правните, но и на фактическите индивидуализиращи признаци на ипотекирания имот и неговото притежание към момента на сделката, подлежат на преценка по основанието на чл. 170 от ЗЗД. В тази връзка и в съответствие с трайната практика въззивният съд / там и по настоящото дело/ е изтъкнал и преценил решаващо ред обстоятелства, които защитата игнорира, като преформулира във въпросителна форма защитните си тези. Основната от тях е, че последваща промяна на индивидуализиращи имота признаци съгл. ЗКИР пряко следва да водят до извод за липса на тъждество, съответно да се приеме, че учредителят, сега ищец, е ипотекирал не свои имоти, а имоти на съседа”. За последното в опр. по гр.д. №4367/14 г. на трето г.о. е посочено: „В тази връзка – на втория поставен от касатора въпрос – дали актуалните скици, издадени съгласно кадастралните скици и схеми от А. са задължителен елемент за индивидуализацията на имота – следва да се отговори отрицателно в случай като настоящия, когато заповедта за одобряването им е приета след учредяване на ипотеката и са настъпили промени в плана”. В р. по т.д. №329/10 г. на второ т.о., за оплаквания, подобни на тези на касаторите по настоящото дело, е прието, че: „Определеността на обезпеченото вземане и тъждеството на имота, която чл. 170 ЗЗД изисква, като условие за действителност на учредената ипотека не следва да се считат за нарушени, само поради непосочване границите на имота, предмет на ипотечното право, щом признаците, с които индивидуализацията на същия е извършена са достатъчни за определяне пространствените предели на правото на собственост и поради различен размер на обезпеченото вземане в договора за кредит и в ипотечния договор, който в тази хипотеза има действие за по- малката сума.”
Или поставените в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК въпроси са разработени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства, поради което не са налице допълнителните предпоставки на това основание за допускане на обжалването.
В цитираната вече практика се дава отговор и на поставените в точка ІІІ два въпроса, които – също като в цитираното по-горе опр. на ВКС по гр.д. №1173/11 г., не съответстват на изводите на въззивния съд по съществото на спора, а са израз на ищцовата позиция в процеса. Въззивният и първоинстанционният съд са приели, че ипотекираният имот е съществувал и е бил собствен на ищците при сключване на ипотечния договор. Ипотекираното жилище отговаря на изискванията за жилищен имот по действащото законодателство. То е описано в степен, която позволява да се определят пространствените предели на правото на собственост на учредителите, а притежаваните ид.ч. от общите части на сградата следват от чл.38 ЗС. Различията в номерацията и площта на парцела, върху който е построена сградата се дължат на промени на регулационните планове през годините. Затова, според АС, учредената ипотека върху имота отговаря на изискванията по чл.167, ал.3 и чл.170 ЗЗД. Прието е също, че вземането е достатъчно конкретизирано – с посочване на вид и източник / вкл. лимит на кредитната линия, крайният срок на ползване, договорната лихва при просрочие и условията за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита/. Тези изводи на въззивния съд са в съответствие с практиката на ВКС и съдилищата, цитирана по-горе.
Посочената от касаторите практика не обосновава осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. В представените първоинстнционни решения липсват данни за окончателност, затова те не установяват противоречие с трайната практика на съдилищата по т.2 – ТР №1/10 г. Недопуснатото до касационно обжалване с опр. по гр.д. №1078/11 г. на трето г.о. на ВКС влязло в сила въззивно решение пък е по дело с друг предмет – предявен е като главен иск по чл.22, ал.3 СК, отм. за ипотекирания имот.
Последващите промени на дълга, на които се позовават касаторите, като твърдят новация с погасително за дълга и обезпечението му действие / въпрос по т.ІІ/, не водят до недействителност на учредената ипотека. В съдебната практика е посочено, че „последващото предоговаряне на условия по договора за кредит няма за последица липсата на тъждество на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката по смисъла на чл. 170 ЗЗД във вр. чл. 167, ал. 2 ЗЗД. По силата на чл. 174 ЗЗД ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали в него, като обезпечението е до размера на сумата, за която е извършено вписването” / опр.по гр.д. №3757/14 г. на четвърто г.о. на ВКС/. Тези промени могат да се релевират с иск за погасяването на ипотеката, какъвто ищците не са предявили по делото / р. по гр.д. №1759/10 г. на четвърто г.о. на ВКС, приложеното от касаторите опр. по т.д. №429/08 г. на второ т.о. ВКС/.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №3848/13 г. от 11.07.14 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: