О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
София, 16.06.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №5341 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Й. С. Й. от [населено място], чрез процесуален представител адв.О., срещу решение от 30.06.2015г., постановено по в.гр.д.№691/2014г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено решение от 14.07.2014г. по гр.д.№1375/2012г. на Районен съд – Козлодуй в частта, с която по отношение на Й. С. Й. е признато за установено на основание чл.422 ГПК, вр. чл.21, ал.1, т.1, вр. с ал.3 и ал.4 от Закон за държавната финансова инспекция, че дължи на [община] солидарно с [фирма] суми по акт за начет № 11040054/17.12.2008 г. на АДФИ-гр. В. и разноски в заповедното производство в размер на 488.67лв.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [община], чрез процесуален представител адв.П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която по отношение на Й. С. Й. е признато за установено на основание чл.422 ГПК, вр. чл.21, ал.1, т.1, вр. с ал.3 и ал.4 от Закон за държавната финансова инспекция, че дължи на [община] солидарно с [фирма] суми по акт за начет № 11040054/17.12.2008 г. на АДФИ-гр. В. както следва: главница в размер на 18813,55лв., лихва за периода 05.12.2006 г. – 17.12.2008 г. в размер на 5619.69лв., законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение на 16.09.2010г. до окончателното й изплащане, и разноски в заповедното производство в размер на 488.67 лв., за които суми е издадена Заповед № 872/17.09.2010 г. за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 871/2010 г. на РС-Козлодуй.
Установено е, че с решение № СБ-9/07.11.2006г. Постоянната комисия за защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи при Министерски съвет е отпуснала на [община] целеви средства в размер на 24 870лв. за преодоляване на последиците от наводнение през месец март 2006г. – за ремонт на отводнителен канал в [населено място] .След отпускане на средствата и на основание чл. 2, ал.2, т.1 от тогава действалата Наредба за възлагане на малки обществени поръчки на 23.11.2006 г. е сключен договор №44, по силата на който [община] е възложила на [фирма]-гр.София извършването на ремонтни работи на горепосочения обект при договорено възнаграждение от 24870лв. и срок за изпълнение 20 календарни дни. Със заповед № 247/05.12.2006 г. на кмета на [община] е назначена комисия с председател Й. С. Й.-главен експерт в дирекция „СА и УС“, която комисия да извърши оглед на обект „Ремонт на отводнителен канал в [населено място]“ и да състави протокол за това. На същата дата 05.12.2006 г. между възложителя [община], представлявана от комисията и изпълнителя [фирма]-гр.София е съставен и подписан констативен протокол относно фактическа проверка и приемане на изпълнените СМР, съгласно К. на обекта. В протокола е описано, че са изпълнени СМР съгласно К. по 7 пункта, посочени като видове и стойност в самия протокол и възлизащи на обща стойност 24870.26 лв. Между страните не е било спорно, а е прието за установено и от представените по делото копия от фактури и платежни нареждания, че на изпълнителя [фирма]-гр.София са били изплатени от [община] общо 24870.26 лв., като половината от сумата е изплатена авансово. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на Й. Й., че той не е отчетник по смисъла на чл.23 ЗДФИ /с доводи, че функции по смисъла на чл.23 ЗДФИ не са му били вменени както по силата на заеманата длъжност „главен експерт в сектор „СА и УС“ – с длъжностната характеристика, така и по силата на изричен нарочен акт на кмета на [община] като негов работодател, в случая със заповед № 247/05.12.2006г./. Въззивният съд е изложил съображения, че
от представената по делото заповед № 247/05.12.2006 г. за включване на Й. в комисията, е видно, че длъжността му е съществувала към сектор „Стопанска администрация и управление на собствеността“ при [община] и че безспорно Й. притежава необходимото образование, знания и умения в областта на строителството, доколкото има и квалификация строителен техник, придобита в специализирано училище по строителство и архитектура. Поради това и предвид установеното по делото, че в длъжностната характеристика на Й. са включени както ръководни функции в областта на строителството и инвестиционната политика, така и конкретни задължения, предполагащи компетентност в областта на строителството, въззивният съд е намерил, че към датата на съставянето на протокол обр.19 ответникът по иска е бил субект на специална имуществена отговорност по смисъла на ЗДФИ и е изпълнявал функциите на лице по чл.23 ЗДФИ и именно в това си качество е подписал протокола от 05.12.2006г., давайки основание да се пристъпи към окончателно плащане на сумата по договора за ремонт. Приети са за неоснователни и възраженията, че актът за начет се базира на необоснована и необективна експертиза. Въззивният съд е приел, че изготвената в хода на финансовата инспекция експертиза отговаря на изискванията на чл.18 ППЗДФИ. Изложени са съображения, че предметът на инспекцията се свежда до материална проверка на извършените СМР, поради което е прието, че назначената от финансовия инспектор експертиза е достатъчно и надеждно доказателство, въз основа на което финансовият инспектор да може да направи обективно заключение относно фактическото извършване на ремонтните работи. Намерени са за неоснователни доводите на ответника Й., че не му е дадена възможност да присъства при огледа и да се запознае със заключението на експертизата, по съображения, че нито ЗДФИ, нито ППЗДФИ съдържат изискване било за присъствие на субектите на имуществена отговорност при извършването на експертизата, било за тяхното предварително запознаване с нея. Съгласно разпоредбите на чл.17 ЗДФИ, за резултатите от извършената финансова инспекция се съставя доклад, подкрепен с доказателствата, събрани в хода на проверката, като именно този доклад се връчва на проверяваните лица с възможност за становище и възражения /чл.17, ал.3 ЗДФИ/, което ответникът по иска Й. не оспорва, че е било направено. По тези съображения е прието, че в доказателствена тежест на ответника по иска е да докаже направеното от него оспорване на извършената в хода на финансовата инспекция експертиза, като поиска изслушване на съдебно-техническа и оценителна експертиза. Прието е, че фактическите констатации в акта за начет, включително и тези за вредата и нейния размер, се ползват с обвързваща доказателствена сила, поради което и тъй като обратно доказване от страна на ответника по иска Й. не е проведено /допуснатата съдебна експертиза е заличена поради невнасяне на депозита за вещото лице от ответника по иска/, тези констатации са приети за верни. Доводите на ответника по иска Й., че
заключението е изготвено много след приемането на обекта, са приети за относими към надеждността на доказателството /експертиза, назначена от инспектиращия орган/, което по безпристрастен начин установява състоянието на обекта към момента на извършването на огледа. Посочено е от съда, че в случай, че страната твърди, че СМР са извършени, но в изтеклия период от време до извършване на огледа от страна на вещото лице са настъпили обстоятелства, които са заличили ремонтните дейности, то в нейна тежест е било да докаже тези обстоятелства.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: „какво е правното значение на документа „протокол обр.19” за приемане на извършени строително-монтажни работи, ползва ли се със същата материална доказателствена сила, както актовете по чл.7 от Наредба №3/2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителснтвото и годно основание ли е за приемане на извършените по договор за строителство строителни работи, по силата на което основание да се удостовери изпълнението и да се извърши плащането”; ”представляват ли субект на отговорността по чл.23, т.3 и т.4 ЗДФИ лицата, работещи по трудово или служебно правоотношение в проверяваната организация или лице, в чиято длъжностна характеристика не са вменени изрични задължения по събиране, получаване, разходване, отчитане или контрол и управление върху имущество и задължения по контрол върху бюджетната, финансово-стопанската и отчетната дейност на проверяваната организация или лице и необходимо ли е издаване на изричен акт за вменяване на отчетнически задължения ако такива не са посочение в длъжностната характеристика на работника/служителя/”; ”как следва да се прилага чл.21, ал.1, т.1 ЗДФИ – кога вредата е пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица, кога е причинена умишлено, подписването на „протокол обр.19” следва ли да се счита за пряка причина за настъпване на имуществена вреда и налице ли е пряка причинна връзка между действията по съставянето на „протокол обр.19” и настъпването на имуществени вреди”.
Първият от поставените въпроси касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд при противоречива съдебна практика. Като противоречива съдебна практика сочи решение от 04.12.2014г. по в.гр.д.№554/2014г. на Окръжен съд – Враца, без да има данни да е влязло в законна сила. Съгласно приетото в т.3 на ТР №1/2009г. по пълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решеине на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по отменения ГПК по същия правен въпрос. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК когато касаторът не е представил доказателства за наличето на противоречива съдебна практика – влезли в сила съдебни актове.
Вторият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд и не е стоял за разрешаване, тъй като не е поставен и не е от значение за конкретния спор – ответникът Й. не е привлечен към имуществена отговорност по ЗДФИ като лице по чл.23, т.1 ЗДФИ /което получава, събира, съхранява или отчита имущество/ и не е прието Й. да е изпълнявал отчетническа длъжност по получаване, събиране, съхраняване или отчитане на имущество /да му е поверено имущество и/или да му е дадена възможност да се разпорежда с него/ по трудово правоотношение или със заповед № 247/05.12.2006 г. на кмета на [община] да са му възложени такива фунции на пряко боравене с поверени публични парични средства и материални ценности. Имуществената отговорност на Й. е ангажирана по чл.23 ЗДФИ като лице, което упражнява контрол върху финансово-стопанската и отчетната дейност на проверяваната организация, възложена му за конкретния обект от ръководителя на проверяваната организация със заповед № 247/05.12.2006г.
Третият от поставените въпроси касаторът счита, че е разрешен в противоречие с решение №69 от 21.05.2012г.
по гр. дело № 516/2011г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че: „Вредата е причинена умишлено, когато работникът или служителят осъзнава, че поведението му е противоправно, осъзнава вредните последици, които ще настъпят от него и иска или допуска тяхното обективиране чрез поведението си. Тъй като деецът във волевия си акт може пряко да цели увреждането или да допуска настъпването му, умисълът може да бъде пряк или евентуален, като законодателят в чл. 21 ЗДФИ не поставя ограничение за формата на умисъла. Не е нужно деянието да е и престъпление, за да е допустимо реализиране на пълна имуществена отговорност за отчетнически риск по реда на начетното производство”. Законът изисква вредата да е причинена умишлено /чл.21, ал.1, т.1 ЗДФИ/. Вината на лицето по чл.23 ЗДФИ се предполага до доказване на противното /чл.45, ал.2 ЗЗД/, като върху него тежи тежестта да докаже, че няма вина за настъпването на вредоносния резултат и че следва да бъде освободен от отговорност. Лицето по чл.23 ЗДФИ може да бъде освободен от отговорност ако докаже, че вредата се дължи на изпълнение на незаконно или неправилно разпореждане на ръководител, в случаите, когато е възразил писмено срещу това разпореждане, когато причинените вреди са настъпили в резултат на естествени фири, непреодобима сила или случайно събитие, нормален производствено-стопански риск, неизбежна отбрана или констатирани по надлежния ред вредоносни действия на трети лица /чл.28 и 29 ЗДФИ/. В случая във въззивната жалба няма оплаквания в тази насока и във въззивното решение въззивния съд не се е занимал с въпроса за вината като елемент от фактическия състав на имуществената отговорност и в частност дали в конкретния случай е установена липсата й. Служебният контрол по отношение на преценката на правилността на първоинстанционното решение по правило е отречен предвид изричната разпоредба на чл.269, изр.2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, както и когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, каквито изключения от забрана за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт в случая не са били налице. Касаторът счита, че по третия от поставените въпроси въззивното решение е постановено при противоречива съдебна практика. Като противоречива съдебна практика сочи решение от 04.12.2014г. по в.гр.д.№554/2014г. на Окръжен съд – Враца, без да има данни да е влязло в законна сила. Поради това не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирали поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от от 30.06.2015г., постановено по в.гр.д.№691/2014г. на Врачански окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: