О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1084
София, 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2871 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. В. Иванова, чрез процесуален представител адв.М., срещу решение от 23.02.2015г., постановено по в.гр.д.№15865/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 29.08.2014г. по гр.д.№19782/2014г. на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявения от М. В. Иванова срещу В. Н. И. иск за издръжка с правно основание чл.144 СК и чл.149 СК.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба В. Н. И., чрез процесуални представители адвокати С. и Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и с цена на иска над 5000лв.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения иск за заплащане на издръжка от пълнолетно учащо се дете от родител, предявен от М. В. Иванова срещу В. Н. И. в размер на 500 лв. месечно на основание чл.144 СК и за минало време на основание чл.149 СК.
Въззивният съд е приел за установено, че претендиращата издръжка М. Иванова е имала средства за своята издръжка, въз основа на доказателствата по делото, от които е установено, че тя притежава недвижим имот и до м.май 2014г. е била член на съвета на директорите в [фирма], като е притежавала и 103 поименни акции с номинална стойност 206 лв. всяка от тях и че през м.май 2014г. по време на висящия процес по делото пред първата инстанция, е подала молба да бъде освободена от съвета на директорите на дружеството. По отношение на бащата В. И. въззивният съд е приел за установено, че е изплащал два кредита, поради което заплатата му се е намалявала значително; препратил е към мотивите на първоинстанционното решение и изводите му от фактическа страна и е приел, че бащата не може да дава търсената му издръжка, без това да е особено затруднение за него, по смисъла на чл.144 СК.
Касаторът сочи в изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите: „допустимо ли е въззивният съд без самостоятелно да изследва възможността за даване на издръжка, която е винаги обективна и конкретна, да постанови решение като изобщо не изложи мотиви относно фактите, които приема за установени от първоинстанционния съд, а само на база житейски допускания на същия за наличие не на факти, а възможности за осъществяване на факти”; ”следва ли второинстанционният съд да изложи свои решаващи мотиви с оглед на два различни фактически състава, включени чрез една искова молба в предмета на спора, които попадат в приложното поле на една и съща правна норма – чл.144 СК, след като първоинстанционният съд в нарушение на процесуалния закон не е изложил такива”. Касаторът счита, че по поставените въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС №5/16.11.1970г., ТР №1/2001г. ОСГК на ВКС, решение №469/26.10.2011г. по гр.д.№2/2011г. на ВКС, четвърто г.о., а по втория въпрос счита, че е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Задължителната съдебна практика, отразена в решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК, приема, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени доводи във връзка както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба; че процесуалната възможност за препращането към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд да се произнесе и да формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени от въззивника във въззивната жалба. Във въззивната жалба доводите за неправилност на съдебното решение във връзка с възможността на бащата да дава издръжка са, че не са обсъдени доказателствата за наличие на трудови доходи от страна на ответника в размер над средния за страната и притежаването на друго имущество, от което той би могъл да получава допълнителни доходи. По отношение на доходите от трудово възнаграждение на бащата въззивният съд е приел за установено, че същият е изплащал два кредита, поради което заплатата му се е намалявала значително. По отношение доводите във връзка с имущество на ответника не са изложени мотиви, но по делото няма твърдения и данни за доходи на бащата от имуществото му, а това е от значение за спора, тъй като задължението по чл.144 СК не е безусловно, а се обуславя от възможността на родителя да дава без особено затруднение издръжката от наличните, а не от възможните си доходи – в този смисъл е задължителната съдебна практика, вкл. посоченото от касатора решение по гр.д.№2/2011г. на ВКС, четвърто г.о. и посочените там решения по сходни казуси. Вторият от поставените от касатора въпроси не е от значение за конкретното дело, тъй като видно от съдържанието на въззивната жалба, в нея не се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение, каквито се съдържат в поставения от касатора втори въпрос. Отделно от това, предпоставките за издръжка на пълнолетни учащи се деца по чл.144 СК са: детето да учи редовно /в средно или висше учебно заведение/, да не може да се издържа то доходите си или от използването на имуществото си и издръжката да не създава особено затруднение на родителя, и в случая те са обсъдени.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си не с оглед на доказателствата, а единствено с оглед на житейски допускания и предположения за наличие на възможност за работа от страна на пълнолетен ученик и/или студент в хипотезата на чл.144 СК”; „допустимо ли е въззивният съд да постанови решение без да обсъжда конкретните доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, при което правните му изводи са изключително формални и не почиват на конкретните доказателства по делото”. Първият от тези въпроси, видно от касационната жалба, се отнася до възможностите детето да се издържа, като съдържащите се в поставения въпрос твърдения за съображения на въззивното решение не кореспондират със съдържанието на въззивното решение, в което въззивният съд е изложил мотивите си относно възможността на пълнолетното учащо се дете да се издържа то доходите си и от използването на имуществото си. Правилността на изводите на съда не може да бъде проверявана при допускане на касационното обжалване, а при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Следващият от посочените въпроси на касатора не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК – материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /мотиви към т.1 на ТР 1/2009г. ОСГТК на ВКС/.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация претендира разноски, но не представя доказателства за извършването им, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.02.2015г., постановено по в.гр.д.№15865/2014г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: