О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
София , 16.06.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №1950 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. М. Руда, гражданин на Република Полша, подадена чрез процесуален представител адв.Д., срещу въззивно решение от 10.12.2015г., постановено по в.гр.д.№306/2015г. на Апелативен съд – Б., в частта, с която е отменено решение от 18.06.2015г. по гр.д.№449/2014г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Е. М. Руда сумата от сумата от 12 000 евро/ разликата над 10 150 евро до 22 150 евро/ като дадена по развален предварителен договор от 18.08.2008г., както и в частта му, с която е отхвърлен насрещния иск на [фирма] за заплащане на сумата от 12 000 евро, предявен като частичен от 14 099 евро – неустойка по чл.17 от същия договор и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от Е. М. Руда срещу [фирма] иск за сумата от 12 000 евро/ разликата над 10 150 евро до 22 150 евро/ поради извършено прихващане.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата [фирма], чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение в обжалваната част е отменено първоинстанционното решение в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Е. М. Руда сумата от сумата от 12 000 евро/ разликата над 10 150 евро до 22 150 евро/ като дадена по развален предварителен договор от 18.08.2008г., както и в частта му, с която е отхвърлен насрещния иск на [фирма] за заплащане на сумата от 12 000 евро, предявен като частичен от 14 099 евро – неустойка по чл.17 от същия договор и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от Е. М. Руда срещу [фирма] иск за сумата от 12 000 евро/ разликата над 10 150 евро до 22 150 евро/ поради извършено прихващане.
Въззивният съд е намерил за основателна насрещната претенция на дружеството – за заплащане на договорената в чл.17 от предварителния договор неустойка. Съобразно тази клауза купувачът по този договор дължи неустойка ако изрази желание да прекрати едностранно договора и не е в състояние да осигури друго лице, на което да прехвърли правата и задълженията си по този договор. От приложената по делото електронна кореспонденция между страните е установено, че купувачът Е. М. Рода на няколко пъти е заявила, че не може да заплати продажната цена за имота и е изразила желание имотът, предмет на предварителния договор да бъде продаден. Съдът е приел, че това нейно изявление сочи, че същата се е отказала от сключване на окончателен договор и желае предварителният договор за бъде прекратен, но наред с това тя не е изпълнила кумулативно даденото условие в чл.17 от договора – да осигури друго лице, на което да прехвърли правата и задълженията си по договора, поради което въззивният съд е приел, че дължи уговорената в тази клауза неустойка. Размерът на неустойката възлиза на 14 099 евро, представляващ 20% от продажната цена на имота, така както е договорено в чл.17 от договора. Предвид, че тази си претенция дружеството е предявило в частичен размер от 12 000 евро, същата е приета за основателна до този размер. Въззивният съд е приел, че за ищцата като неизправна страна по предварителния договор не е възникнало преобразуващото право на едностранно разваляне на договора по реда на чл.87 ЗЗД. Съдът е приел, че все пак действието на процесния предварителен договор към момента на предявяване на иска е прекратено и облигационната връзка между страните е отпаднала, тъй като и двете страни не са поискали изпълнение на договора чрез иск по чл.19, ал.3 ЗЗД каквато възможност е била налице както за продавача, който би получил присъждане на остатъка от цената в това производство, така и за купувача, който е спрял плащането на цената, но при готовност за изпълнение също е имал на разположение искът по чл.19, ал.3 ЗЗД в немалък период преди продажбата на имота на трето лице, а след тази продажба е могъл да предяви отменителния иск по чл.135 ЗЗД. Прието е за неоснователно възражението на ответницата по насрещния иск за погасяване по давност на претенцията за неустойка. Въззивнитя съд е приел, че липсва надлежно направено от дружеството волеизявление за разваляне на сключения между страните предварителен договор, и че договорната връзка между страните е прекратена с предявяване на исковата молба на ищцата Е. М. Рода и до предявяване на насрещния иск за неустойка тригодишния срок давностен срок не е изтекъл.
Касаторът сочи, че решението е недопустимо в обжалваната част, като счита, че с нея съдът служебно извършва прихващане. Доводите на касатора са, че волеизявление за прихващане по смисъла на чл.104 ЗЗД липсва, като искане за прихващане е отправено към съда с въззивната жалба, но не и към страната, както изисква ЗЗД. Настоящият съдебен сътав не намира вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. Утвърдено е в съдебната практи и в доктрината разбирането, че когато вземанията или едно от тях не са ликвидни, компенсацията се осъществява чрез съдебното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: „от кой момент започва да тече погасителната давност за вземане за неустойка”; ”кога настъпва моментът на прекратяване на облигационната връзка по предварителен договор – в момента на възникване на обективна невъзможност за неизпълнение, в момента на изричното писмено волеизявление, отправено от едната страна и получено от другата, или с подаване на исковата молба, или с конклудентни действия, които обективират волята за прекратяване”; ”допустимо ли е да се прилагат кумулативно санкцията за задържане на задатъка и за неустойка за неизпълнение по договор”; ”възможно ли е да се уговарят от страните в договора начини за прекратяване на облигационната връзка, различни от тези, изброени в чл.87 ЗЗД”.
Първият от поставените въпроси касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №103 от 08.10.2009г. по т.д.№68/2009г. на ВКС, ТК, Іт.о. и решение №205 от 11.02.2000г. по гр.д.№1263/1999г. на ВКС, в първото от които е прието, че: „Давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо /чл.114, ал.1 ЗЗД/ и че това правило се прилага като се зачитат конкретните уговорки в договора, свързани с настъпването на изискуемостта, както и с възможността неустойката да е с модалитети – условие, срок и пр. В тези хипотези, изискуемостта на неустойката настъпва в съответствие с модалитета.”; а във второто от посочените решения е прието, че: „вземането за неустойка става изискуемо не от поканата да бъде заплатена, а от момента, в който е изтекъл срокът за изпълнение”. В случая вземането за сумата по чл.14 от процесния предварителен договор става изискуемо с възникването му – когато Е. М. Руда упражнява правото за отмятане от договора, уговорено в същата договорна клауза, в която също така е предвидено, че при реализиране правото на отмятане от договора от нейна страна уговорената сума ще бъде приспадната от заплатените от нея суми от продажната цена. Погасени по давност вземания могат да се прихващат, стига прихващането да е могло да бъде извършено преди изтичането на давността /чл.103, ал.2 ЗЗД/. Възможността да се извършва прихващане с погасено по давност вземане се обосновава с положението, че лицето, което има право да извърши прихващане, често смята, че вече е освободено от насрещното си задължение поради наличието на право да извърши прихващане, и не прихваща, докато не бъде предявен срещу него иск за изпълнение на задължението /решение №933/1059г. на ВС, Іг.о., решение №1793/1963г. на ВС, Іг.о. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че не е салице соченото противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС.
Вторият от поставените въпроси касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, приемаща, че израз на прекратен договор се дава и чрез конклудентни действия – решение №474/2010г. по гр.д.№457/2009г. на ВКС, ІVг.о. и решение №39/2014г. по т.д.№1061/2013г. на ВКС, Іт.о., а четвъртия от поставените въпроси счита, че е разрешен в противоречие с решение по т.д.№1002/2011г. на ВКС, ІІт.о. Не е наце соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС. Въззивният със е приел, че Е. М. Рода се е отказала от договора. Отметнината е уредена в чл.308 ТЗ – прилага се за търговски сделки, но няма пречка да бъде уговорена и в други случаи /чл.9 ЗЗД/. Съгласно чл.308 ТЗ отмятането от договора е допустимо, ако още не е започнало изпълнеите му. Правилото е диспозитивно и страните могат да уговарят нещо различно, какъвто е настоящият случай. По силата на такава уговорка длъжникът може да се откаже от договора като загуби обещаното или даденото. В полза на длъжника се поражда преобразуващо право на прекратяване на договора. След упражняване правото на отмятане договорът се прекратява. Третият от поставените от касатора въпроси не е от значение за конкретното дело, по което не е задържан задатък.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 800лв. – за давокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от от 10.12.2015г., постановено по в.гр.д.№306/2015г. на Апелативен съд – Б..
ОСЪЖДА Е. М. Руда да заплати на [фирма] сумата 800лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: