О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
ГР. София, 28.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България , трето гр. отделение, в закрито заседание на 7.03.16 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №892/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Я. К. срещу въззивното решение на Апелативен съд В./АС/ по гр.д. №563/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен за размера над 700 лв. до 25 001 лв. предявеният от касатора срещу Прокуратура на РБ иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ – за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.345 НК, за периода 25.08.14 г. – 22.10.14 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Намира, че въпросът: при определяне на обезщетение за неимуществени вреди следва ли да се взема предвид и прилага разпоредбата на чл.52 ЗЗД и какъв следва да е размерът на обезщетението, е решен в противоречие с р. по гр.д. №591/13 г. и р. по гр.д. №273/09 г. на Варненски АС.
Соченото противоречие не се установява: В цитираното от касатора ППВС №4/68 г. е посочено, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В ТР №3/04 г. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ се определя от съда по справедливост, на осн. чл.52 ЗЗД.
Не се установява противоречие между въззивното решение и соченото от касатора р. по гр.д. №591/13 г. на АС Варна, което е отменено частично с р. на ВКС по гр.д. №3435/14 г. на трето г.о. и присъденото на ищцата обезщетение е завишено от 1000 на 4 000 лв., при отчитане на конкретните обстоятелства на случая. Като такива са преценени обвинението в тежко умишлено престъпление по чл.202, ал.2 , вр. с чл.26 НК и повдигнатите й още обвинения за продължавани престъпления по чл. 311 ал.1 НК във вр. чл. 26 ал.1 НК и чл.319 НК вр. чл. 26 ал.1 НК, извършени в длъжностно качество. Отчетен е и злепоставящият характер на обвинението и общото му негативно за ищцата въздействие, с оглед на социалната й среда и обществена дейност.
Не се установява противоречие и с р. по гр.д. №273/09 г. на Варненски апелативен съд / недопуснато до обжалване с опр. на ВКС, трето г.о. по гр.д. №307/10 г./. По това дело е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от 7 000 лв., определено при следните конкретни обстоятелства: неоснователно водено наказателно производство, продължило 10 години и 7 месеца /от 02.03.1996 г. до 03.10.2007 г./, през който период в продължение на 10 дни ищецът е бил задържан от следствените органи с мярка за неотклонение „задържане под стража“, а през останалото време – с мярка за неотклонение „подписка“.
По настоящото дело е установено и безспорно, че срещу ищеца е образувано досъдебно производство за престъпление по чл.345 НК. Производството е прекратено след по –малко от два месеца. Срещу ищеца е упражнена мярка за полицейска принуда 24 часово задържане, след това е взета мярка за неотклонение „подписка”. Вследствие на незаконното обвинение ищецът е претърпял негативни преживявания – огорчение, унижение, душевен дискомфорт, бил изнервен и ядосан на цялата система. Отчетено е подчертано негативното въздействие на обвинението за ищеца, като неосъждан млад човек, който живее постоянно в чужбина – Л. и е извършвал пътуването в РБ, по повод на което бил задържан, за кратко време с цел да посети приятели и близки. От друга страна е прието, че повдигнатото обвинение е за престъпление, което не е тежко по см. на чл.93, т.7 НК, взета е най-леката мярка за неотклонение, досъдебното производство е приключило в разумен срок, не са установени други негативни за ищеца последици / като влошени отношения с близки или здравословни проблеми/. Не е претърпял и ограничения, вкл. на правото да напусне страната.
Цитираната от касатора практика на ВКС приема, че неимуществените вреди от задържането под стража, като мярка за неотклонение във връзка с незаконното обвинение, подлежат на обезщетяване по чл.2, т.3 ЗОДОВ. Ищецът претендира обезщетение да му се присъди и за вредите от задържането му за 24 ч. от полицейските органи. Въззивният съд е приел, че по делото няма писмени доказателства за полицейско задържане на ищеца, а и то има характер на принудителна административна мярка, при налагането на която полицейският орган действа в условията на оперативна самостоятелност; затова не може да бъде ангажирана отговорността на прокуратурата за вредите от тази мярка.
Тези изводи не противоречат на практиката на ВКС.
Така в р. по гр.д. №185/09 г. на ВКС, четвърто г.о. е прието, че задържането от органите на МВР в случай по чл.63 ЗМВР, съставлява административна дейност на държавен орган по опазване на обществения ред. Когато действията на полицейските органи по задържането на лице са извършени при отсъствие на законните предпоставки, отговорността на държавата се осъществява по чл. 1, ал. 1 ЗМВР срещу съответния полицейски орган.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд В. по гр.д. №563/15 г. от 25.11.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: