О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 465
гр. София, 16 май 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като изслуша докладваното от съдия Керелска гр. дело № 647/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е за проверка допустимостта на касационното обжалване на решение № 233/03.11.2015 г. по въз. дело №492/2015 г. на Шуменския окръжен съд, по касационната жалба на К. Н. Х. от [населено място] чрез адв. Б. Г. , в частта, в която е потвърдено решението по гр.д. №116/2015 г. на Районен съд , [населено място] ,с което са отхвърлени предявените от касатора искове по чл. 344,ал.1,т.1,2и 3 КТ .
Ответникът по жалбата ТП „ДСГ В.”, [населено място] на „Североизточно държавно предприятие” [населено място] изразява становище, че не са налице законовите предпоставки, обуславящи допускането на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване. Претендира разноски в размер на 700 лв. адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, за да бъде разгледана по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания на закона, регламентирани в чл. 280 ГПК.
Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който за да има такава характеристика следва да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано изпълнението на допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /виж ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г./
В представеното Изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси:1. Какви характеристики следва да има договора за управление, сключен на осн. чл. 173,ал.3 от Закона за горите /ЗГ/ за да обоснове приложение на чл. 328,ал.2 КТ и следва ли да се разглежда като договор за управление по смисъла на чл. 328,ал.2 КТ договор сключен на осн. чл. 173,ал.3 ЗГ с директора на държавно горско стопанство , когато възнаграждението по договора не е определено като резултативно , а в зависимост от постигнатите резултати съгласно Наредба №22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работната заплата в държавните предприятия и с договора не са поставени пред директора на стопанството някакви предварително определени бизнес/ стопански / финансови цели за реализация?
2. Какъв е приложимият ред за изчисляване на давностните срокове по чл. 358 КТ?
3. За да се счете надлежно връчването на заповед за прекратяване на трудово правоотношение , в случаите когато тя се връчва на работника при отказ от негова страна, удостоверен с подписите на свидетели, по какъв начин и какви възприятия трябва да са формирали те отношение на връчваните документи? Необходимо ли е самите свидетели да са запознати със заповедта и с основанието за нейното издаване? Необходимо ли е свидетелите да са присъствали по време на цялата процедура по връчването и да са формирали собствени, преки възприятия за да могат валидно да удостоверят с подписите си събитията и по –точно достигането на ясно и конкретно волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение до работника ?
Касаторът счита , че и по трите въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС, което е относимо към допълнителното основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280,ал.1т.1 ГПК . Досежно първият въпрос се сочи , че с въззивното рeшение същият е разрешен в противоречие с неговото разрешаване в решение № 718/21.10.2010 г. на ВКС по гр.д. №67/2010 г.,ІІІ г.о., и в решение №481/13.12.2011 г. на ВКС по гр.д. № 168/2011, ІV г.о.,постановени при условията на чл. 290 ГПК.Посочено е, че в противоречие цитираната практика въззивният съд е приел, че е налице договор за управление , въпреки, че възнаграждението на касатора не се определя въз основа на постигнатите стопански резултати и съгласно методиката на Наредба №22/14.12.2012 г., а като твърда непроменлива сума, а в представения договор за управление не са поставени конкретни стопански цели за изпълнение пред директора на предприятието.
По отношение на втория въпрос се сочи противоречие с неговото разрешаване в решение №664/21.10.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1896/2009 г. ІІІ ГО.
Счита, че разрешаването на третия въпрос е направено в противоречие с неговото разрешаване в решение №873/18.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1757/2009 г. ІV г.о. и решение №22/04.02.2014 г. на ВКС по гр.д. №3146/2013 г., ІІІ г.о.
С обжалваното решение е прието, че законосъобразността на процесното уволнение, извършено на осн. чл. 328,ал.2 КТ е обусловена от изпълнението на фактическия състав на тази разпоредба. В тази връзка на първо място следва да се докаже наличието на сключен договор за управление. Прието е, че цитирания в заповедта и представен по делото договор за управление №35/12.11.2014 г., сключен между „Североизточно държавно предприятие „ ДП [населено място] представлявано от директора на предприятието и инж. Хълми А. А., представлява такъв договор за управление. За да стигне до този извод въззивният съд е съобразил , че с договора е възложено на инж.Хълми А. да ръководи и представлява ТД Държавно горско стопанство – В. , съгл. чл. 173,ал.3 ЗГ.Посочено е, че ТД, съставлява държавно предприятие с определен район на дейност, която се изразява в управление и стопанисването на горските територии в съответния район, както и обстоятелството, че възнаграждението на директора е договорено в зависимост от постигнатите стопански резултати.Според съда в случая не се касае до възлагане управлението на търговско дружество, а на държавно предприятие с особен статут, поради което в договора е предвидено изпълнението на определени стопански цели , съобразени със спецификата на ТД като например изпълнение на определен финансов план. Прието е също така, че без значение за възникване правото на управителя за уволнение по чл. 328,ал.2 КТ е дали стопанската програма и цели на договора са идентични с тези по предходните договори за управление.
На второ място е прието, че заеманата от ищеца длъжност „Ръководител счетоводен отдел”, предвид задълженията, въведени за нея с длъжностната характеристика, безспорно се явява ръководна такава , а ищецът – служител от ръководството на предприятието по см. на пар.1, т.3 от ДР на КТ. Прието е също така, че процесното уволнение е извършено в предведения в закона срок от 9 месеца, считано от започване изпълнението на договора за управление.
С оглед на това съдът е формирал извод , че фактическият състав на чл. 328,ал.2 КТ в случая е налице и извършеното уволнение на това основание е законосъобразно. Този извод от своя страна е обусловил и извода за неоснователност на предявените искове по чл. 344,ал.1,т.1,2 и 3 КТ .Исковете са отхвърлени и на основание изтекла погасителна давност. В тази връзка съдът е приел, че заповедта е връчена на ищеца при отказ на 29.12.2014 г., а исковата молба е подадена по пощата на 04.03.2015 г. т.е. след изтичането на двумесечния срок – изтекъл на 29.02.2015 г.
При тези решаващи мотиви по първия въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираното задължителна практика ,а в съответствие с нея. В съответствие с тази практика е прието, че представения договор за управление №35/12.11.2014 г. , сключен на осн. чл. 173 ЗГ , представлява договор за управление по смисъла на чл. 328,ал.2 КТ.
С решение №718/03.11.2010 г. на ВКС, по гр.д. №67/2010 г. ІІІ ГК , на което касаторът се позовава е прието, че основанието на уволнението по чл. 328,ал.2 КТ е наличието на сключен договор за управление на предприятието, с който на управителя са възложени задачи за успешно управление на стопанската дейност и за изпълнение на определената с него бизнес програма. Затова под предприятие се разбира организация , която развива стопанска дейност. Безспорно е установено и съдът изрично е посочил , че ТП „Държавно горско стопанство” В., явяващо се работодател на ищеца, осъществява стопанска дейност, макар и да задоволява и някаква обществена потребност.Вярно , че по делото не е представена отделна бизнес програма , включваща постигане на нови цели . Това само по себе си не прави сключения договор , различен от договора за управление по см. на чл. 328,ал.2 ГПК. В тази връзка с въззивното решение правилно е прието , че е без значение дали стопанската програма и цели на договора са идентични с тези на предходни договори за управление. Дори задачите да са идентични не се налага извод, че същите са еднакви с тези на досегашния управител, доколкото се изпълняват по различно време , условия и конюктура. Това е и общия смисъл на решение №481/13.12.2011 г. на ВКС, по гр.д. № 168/2011 г. ІV г.о., което касаторът е цитирал извадково . Относно начина на формиране на възнаграждението на управителя като белег на договора за управление по см. на чл. 328,ал.2 КТ, невярно е твърдението на касатора, че в процесния договор възнаграждението не е обвързано с резултатите от дейността, доколкото е предвидена работна заплата в твърд размер от 1064 лв. Както е посочено и в самото решение, видно от договора,това договаряне на работната заплата е само временно до приемане на съответната наредба , която поставя възнаграждението на директора в зависимост от постигнатите резултати/ /чл. 3 от договора/ . Нещо повече договорът предвижда гаранция за качествено изпълнение на задълженията по него в размер на едно месечно възнаграждение / което в решение №481/13.12.2011 г. на ВКС, по гр.д. № 168/2011 г. ІV г.о.,се сочи като обичаен белег на договора за управление/ както и неустойка при неизпълнение на задълженията по него. Следователно по първия поставен въпрос не е изпълнено посоченото допълнително основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Останалите два въпроса касаят направеното възражение за давност, което е уважено от съда. Тези въпроси обаче сами по себе си не са обуславящи по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по ТД №1/2009 г. ОСГТК , доколкото изхода на делото е обусловен при разглеждането на спора по същество. С оглед на това същите нямат характеристиката на правни въпроси,според възприетото задължително тълкуване в цитираното тълкувателно решение.
По изложените съображения не са налице изискванията, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване и такова не следва да се допусне. С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски в размер на 700 лв. адвокатско възнаграждение.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 233/03.11.2015 г. по въз. дело №492/2015 г. на Шуменския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Н. Х. от [населено място] да заплати на ТП „Д. В.”, [населено място] на „Североизточно държавно предприятие „ [населено място], адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: