О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
ГР. София, 17.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 6.06.2016 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №2367/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. П. срещу въззивното решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д. №2744/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касаторката против Национална агенция по приходите, [населено място] иск с пр. осн. чл.439 ГПК – за установяване, че ищцата като длъжник по посоченото изпълнително дело, не дължи сумата от 7 561 лв., представляваща присъдени с влязлото в сила решение на ОС Пловдив по ахд №779/04 г. разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Намира, че по въпросите от предмета на спора: 1. Какъв вид вземане са разноските по водене на едно дело – гражданско, търговско или административно, и дали те са главно или произтичащо от него акцесорно вземане по см. на чл.119 ЗЗД?, 2.При определяне на едно вземане като главно или акцесорно има ли значение дали то е публично или частно? Има ли значение редът, по който се събира вземането – по ГПК или по ДОПК, за определянето му като главно или акцесорно? – липсва практика на ВКС.
Соченото основание за допускане на обжалването не е налице: За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че с разпореждане на публичния изпълнител при ТД на НАП, П. от 18.03.13 г. е разпоредено погасяване по давност на посочените в разпореждането публични задължения на ищцата по РА №824/04 г. По молба на ответника от 5.02.15 г .с приложен изпълнителен лист за сумата 7 561 лв. – присъдени разноски по посоченото по-горе а.х.дело, е образувано изпълнително дело по описа на ДСИ при РС – Пловдив. Вземането за разноски няма характер на публично държавно вземане, по арг. от чл.162, ал.2 ДОПК, а е частно държавно вземане по ал.4 от с.р. Частното държавно вземане за разноски се събира по предвидения в ГПК ред, съгл. чл.269 АПК, и за него е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която не е изтекла към образуване на изпълнителното дело. Вземането за разноски е самостоятелно вземане, основава се на процесуалния закон и няма връзка със съществуването /респ. погасяването/ на дълга на длъжника, произтичащ от неизпълнени задължения по ЗОДФЛ. Вземането за разноски поради самостоятелния си характер и регламентация в процесуалния закон не попада в обхвата на произтичащите от главното вземане допълнителните вземания по чл.119 ЗЗД, поради което доводът за погасяването му на това основание, направен от ищцата е приет за неоснователен.
Изводите на въззивния съд за характера на вземането за разноски, присъдени по административното дело, съответства на практиката на ВКС и съдилищата. Така в р. по гр.д. №2944/13 г. на четвърто г.о. на ВКС е посочено, че отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение, което е уредено от процесуалния закон. Тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото (за останалите вреди отговорността е виновна и се носи при злоупотреба с процесуални права – чл. 3 ГПК) и може да бъде реализирана само във висящия исков процес. Вън от него може да бъде реализирана само отговорността при злоупотреба с процесуални права. Страната, която е получила неблагоприятно за нея решение или е прекратено производството по предявен от нея иск, дължи съгласно чл. 78 ГПК на насрещната страна всички направени от нея разноски по делото. От материалноправната отговорност на едната страна пред насрещната страна за разноски по делото, не може да има освобождаване, дори със закон, освен ако държавата поеме изплащането на дължимото обезщетение от бюджета на съда.
Вземането за съдебни разноски има самостоятелен характер и не съставлява част от спорното право. Поради самостоятелния характер на вземането за разноски законодателят е уредил специален процесуален ред за защита срещу решението в частта за разноските – чл. 248 ГПК, който не се припокрива с реда за защита срещу решението по съществото на спора /опр. по ч.тд. №943/12 г. на ВКС, второ г.о., ТР №6/14 г. ОСГТК, т.1/
Вземането за съдебни разноски се урежда в процесуалния закон и не е допълнително вземане, което произтича от главното по см. на чл.119 ЗЗД. Теорията и съдебната практика / както сочи и касаторът/ са изяснили кои са произтичащите от главното вземане допълнителни вземания / права/ по чл.119 ЗЗД – за лихва, за неустойка, задатък и обезпечителните права: залог, ипотека и поръчителство.
Сочените от касатора въпроси за характера на вземането за деловодни разноски и респ. – погасява ли се то като допълнително вземане на осн. чл.119 ЗЗД, са от значение за спора, но са застъпени в практиката на ВКС и съдилищата, на която въззивното решение съответства. Затова не е налице основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д. №2744/15 г. от 1.02.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: