О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 558
София, 23.06.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2044 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Столична община, чрез процесуален представител адв.Д., против решение от 18.12.2015г., постановено по гр.д.№2903/2015г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 03.06.2015г. по гр.д.№12390/2013г. на Софийски градски съд, с което Столична Община е осъдена да заплати на основание чл.49 ЗЗД на А. Т. Н., род. 2011г., действаща чрез своята майка и законен представител Т. А. Н., сумата 5000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Т. Н., действаща чрез своята майка и законен представител Т. А. Н., чрез процесуален представител адв.Г., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор. Адв.Г. моли за й бъде присъден адвокатски хонорар на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗА.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Столична Община е осъдена да заплати на основание чл.49 ЗЗД на А. Т. Н., действаща чрез своята майка и законен представител Т. А. Н. сумата 5000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане – ухапване на куче, станало на 25.07.2013г. , ведно със законната лихва , считано от датата на увреждането.
Установено е от събраните по делото доказателства, че ищцата, е претъпяла неимуществени вреди, изразяващи се болки и страдания от получените в следствие на ухапване от куче рани. Малолетната ищца, която към този момент е била на около 2 години, е била със своята майка Т. А. Н., когато едро рунтаво куче с черна козина нахапало детето по главата, в резултат на което същото получило множество кървящи рани; майката веднага го завела в УМБСАЛМ, където раните са били почистени и обработени и е поставена противобясна ваксина; по-късно същия ден детето е вдигнало висока температура, а раните започнали да секретират, поради което и същото е хоспитализирано в УМБСАЛМ на 30.07.2013г.; престоят е продължил до 08.08.2013г. Допуснати са съдебно- медицинска и съдебно- психиатрична експертиза. От заключението по първата от тях е установено, че в резултата на ухапването детето е получило четири на брой разкъсно-контузни рани по главата и една на дясната буза; пострадалата е търпяла болки и страдания в продължение на 30 дни, като първите 15.-20 дни те са били с по-голям интензитет; не са останали трайни последици за здравето й, но има белези с траен характер, които представляват козметични дефекти и ще останат до края на живота й.
От съдебно- психиатричната експертиза е установено, че няма трайни последици за психиката на детето от процесния инцидент; не е констатирано същото да има страх от животни; наличните трайни белези по главата могат да окажат влияние по време на юношеството.
По делото са събрани и показанията на свидетел, който е очевидец на инцидента, от които е установено, че на 25.06.2013г. черно куче ухапало детето по главата; от раните потекла кръв. Свидетелят прогонил кучето, но то се върнало. Съдът е приел, че от гласните доказателства се установява, че кучето е било бездомно – същото не е имало каишка и видът му е бил неподдържан–кално и мръсно. Прието е, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че Столична община е предприела действия в изпълнение на задълженията си по ЗЗЖ и ЗВМД. Приета е програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и са извършени дейности по настаняване на същите в приюти, кастриране, обезпаразитяване и ваксиниране. От приложените справки е установено, че повече от половината от временно настанените в приюти кучета са били върнати по местата, от които са били взети. Последното действие е в съответствие с разпоредбата на чл.47 от ЗЗЖ. Съгласно ал.3 на същия текст кучетата, за които не се явят лица, които са съгласни да ги осиновят, се маркират и се настаняват във временни приюти, определени от съответния общински съвет, или се връщат по местата, от които са взети, като остават под надзора и грижите на общините, организациите за защита на животните или други лица, които отговарят на изискванията на закона. При осъществяване на този надзор следва да бъдат извършване определени дейности по чл.49 и чл.50 ЗЗЖ, които включват и предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хората и животните/чл.50,ал.2 /. По делото не са представени доказателства, че са предприети мерки в изпълнение на така посоченото задължение. Отделно от това са изложени съображения, че самият факт на настъпването на инцидента ,при положение, че не се навеждат твърдения и не са ангажирани доказателства да е налице случайно събитие, също дава основание да се приеме,че взетите мерки като цяло мерки за изпълнение на законовите задължения не са били достатъчни.
С оглед на това е прието за установено възлагането на работа от общината на физически лица във връзка с така посочените задължения и противоправно бездействие на тези лица. Изложени са съображения, че именно във връзка с него са претърпени вредите, чието обезщетяване се иска, тъй като ако са били взети адекватни мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата, то е нямало да се стигне до увреждане на здравето на пострадалото дете,което не е представлявало заплаха за него. Вината на длъжностните лица се предполага съгласно нормата на чл.45,ал.2 от ЗЗД, като в случая ответникът Столична община не е ангажирала доказателства, които да оборват така установената презумпция.
За да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът поддържа, че въпросът: „Предприемането от Столична община на действия в изпълнение на задълженията си по ЗЗЖ и ЗВМД и инцидентът сам по себе си могат ли да обосноват извод за противоправно бездействие, което да обоснове ангажирането на отговорността на ответника Столична община” е разрешен с въззивното решение в противоречие с решение №488/2012г. по гр.д.№899/2010г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че при деликта когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши; предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат; в противоречие с ППВС №7/1958г., ППВС №9/1966г. и решение №488/2012г. на ВКС, ІVг.о., по съображения, че в тях ангажирането на отговорността на възложителя на работата не е обвързана от постигането на конкретна цел; в противоречие с решение №368/2015г. по гр.д.№2045/2015г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието, че само по себе си обстоятелството, че безстопанствените кучета са проявили непредизивикана агресия и са наранили човек, не означава бездействие на общината и неизвършване на предписаните от закона действия по овладяване на популацията на безстопанствените кучета. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен с въззивното решение. Въззивният съд е приел, че Столична община е предприела действия в изпълнение на задълженията си по ЗЗЖ и ЗВМД /приета е програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и са извършени дейности по настаняване на същите в приюти, кастриране, обезпаразитяване и ваксиниране/, но не е установила по делото, че са предприети мерки в изпълнение на задължението й по чл.50, ал.2 ЗЗЖ по предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хората и животните. Тези решаващи изводи на въззивното решение не са в противоречие, а са в съответствие посоченото от касатора решение №488/2012г. на ВКС, ІVг.о., в което е прието, че в случаите на ухапване от безстопанствено куче в тежест на общината е да докаже, какви мерки за ограничаване на агресивното поведение на безстопанствени кучета е предприела до 08.02.2008г. в изпълнение на общото си задължение да полага грижа за опазване живота и здравето на гражданите, какви действия в изпълнението на задълженията си по чл. 35, т. 4 и чл.70 от ЗВМД е предприела във времето от 12.05.1999г. до 08.02.2008 г. и какви действия в изпълнението на задълженията си по чл. 40, 41, 47 и 48 ЗЗЖ/2008г. е предприела в периода от 08.02. до 17.04.2008 г., както и как тези действия са координирани с действията на организациите за защита на животните. Поради наличие на съдебна практика, вкл. цитирана от касатора не е налице и соченото от него основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя въпрос: „задължението на въззивния съд при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да приложи принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди”, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №4/1968г. и решение №88/2014г. на ВКС, ІІг.о. относно обстоятелствата, които следва да се вземат под внимание при определяне на размера на неимуществените вреди. Касаторът счита, че въззивният съд не е взел предвид обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението: „икономическата конюнктура в страната, една от проявните форми на която е официалната статистика за средната работна заплата, нивото на инфлация и др.”, „общественото и социално положение на пострадалото лице”, „че от твърдяния инцидент за ищцата няма никакво отражение върху социалния й живот както в лично качество, така и на нейната майка – от инцидента не са произтекли никакви социални или битови неудобства”, „ че за лечение на ищцата и за лекарства не са направени никакви разходи, не са проведени никакви лечебни и възстановителни процедури”. Съгласно ППВС № 4/1968г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Съгласно ППВС № 4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения, вкл. посоченото от касатора, размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, а към основанията за неправилност на решението по чл.281, т.3 от ГПК, поради което не могат да бъдат разглеждани в производството по допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на обжалваното решение. С оглед изхода на делото касаторът Столична община следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответника по касация адв. Г. на основание чл.38, ал.2 ЗА, вр. с чл.36, ал.2 ЗА, вр. чл.9, ал.3 от наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатско възнаграждение в размер на 500лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение 18.12.2015г., постановено по гр.д.№2903/2015г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на адвокат Т. Х. Г., член на САК, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата сумата 500лв. – адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: