4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 286
[населено място] 20. 03. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №6495 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба на Г. И. Б. от [населено място], чрез процесуален представител адв.М., срещу решение от 11.06.2014г., постановено по в.гр.д.№119/2014г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение от 06.11.2013г. по гр.д.№3345/2012г. на Районен съд – Пловдив в обжалваната част за отхвърляне на предявения от Г. И. Б. срещу Д. К. Д. и К. Д. Д. иск с правно основание чл.92 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците Д. К. Д. и К. Д. Д. не вземат становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Г. И. Б. срещу Д. К. Д. и К. Д. Д. иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата от още 20 000лв. неустойка по чл.7, ал.1 , изр.второ от предварителен договор от 16.01.2008г. за продажба на ид.части от недвижим имот-магазин в [населено място], ведно със законната лихва от завеждане на иска.
С въззивното решение е прието, че: не се касае до заплащане на обезщетение, което да е предвидено за заплащане наред с двойния размер на задатъка, а къщата има функцията на санкционен характер по своята същност и при хипотезата на неизпълнение, същата се уеднаквява със санкционната функция на заплащането на двойния размер на задатъка, поради което може да се приеме, че ако такава неустойка бъде присъдена, би се стигнало до неоснователно обогатяване.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „допустимо ли е на изправната страна, направила отказ от сключения между страните по делото предварителен договор, да й бъдат присъдени задатък в двоен размер заедно с неустойката по договора”. От посочената от касатора практика на ВКС, поставеният от него въпрос е разрешен в решение №137 от 20.04.2011г. по гр.д.№1161/2010г. на ВКС, ІІІг.о., което касае предварителен договор и прецизира в кои случаи задържането на задатъка или връщането му в двоен размер в полза на изправната страна, лишава от основание иска за неустойка, ако такава е санкционно уговорена за същото неизпълнение от страна на получилия задатъка.В решението на ВКС е прието, че задържането на задатъка или връщането му в двоен размер в полза на изправната страна, лишава от основание иска за неустойка, ако такава е санкционно уговорена за същото неизпълнение от страна на получилия задатъка. С приемането на капарото в двоен размер договорът се разваля, но не поради неизпълнение, а заради отказа от него, на основата на съгласие относно правното положение същият да не поражда други свързани с конкретното неизпълнение последици, освен тези по чл. 93 ал.2, предложение второ от ЗЗД. Това правно положение произтича от закона, когато страните са уговорили задатък. Практиката на ВКС – решение №474 от 13.07. 2010г по гр. д.№457/2009г. на ВКС,ІVг.о., изяснява, че функцията на задатъка е да обезпечи изпълнението на договора, а при неизпълнение, изправната страна, дала задатъка, може да иска изпълнение, ведно с обезщетение за действително претърпени вреди или при отказ от договора да иска връщане на задатъка в двоен размер.
Касаторът поставя въпроси: ”длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания”. Касаторът сочи, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС, но доводите, които излага са за неправилност на въззивното решение поради това, че според касатора с въззивното решение не е отговорено на доводите му в жалбата, че само половината от двойния размер на задатъка има санкционен характер спрямо ответниците и тя не е достатъчна да бъде обезщетен ищеца за вредите от неизпълнението, като такива сочи разходите си по делата по отхвърлените искове по чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.135 ЗЗД, разноски по изпълнението, данъци за имота, такси. Тези доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Не е налице соченото от касатора противоречие. Въззивният съд, съобразно приложимия процесуален ред и съгласно възможността, дадена му от чл.272 ГПК, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Отделно от това, по спора от фактическа и правна страна и по доводите на страните във въззивното производство, са изложени и изводите на съда. По правилността на тези изводи касационната инстанция се произнася при разглеждане на касационната жалба, а не при допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя въпрос: ”при тълкуване на договорни клаузи следва ли съдът да изследва уговорката за неустойка във връзка с останалите договорни клаузи, смисъла и целта на целия договор с обичаите, практиката и добросъвестността”, който счита, че е разрешен в противоречие с ППВС №:/1065г., с което е прието, че решението е необосновано когато има грешки в тълкуване на правните сделки и др. подобни грешки и на решения на ВКС, с които по конкретните дела е прието, че въззивният съд не е спазил задължителното изискване на чл.20а ЗЗД отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Касаторът е основал въпроса по приложението на чл.20а ЗЗД с твърдения за неправилно приложение на материалния закон, което е недопустимо. В този смисъл са задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на обжалването и основанията по чл.281 т.3 ГПК и изрично е посочено, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, следва да са обусловили решаващите изводи на съда по спорното право, а не да са релевантни към правилността на обжалвания съдебен акт, както и, че в производството по селектиране на касационните жалби не може да се преценява правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.06.2014г., постановено по в.гр.д.№119/2014г. на Окръжен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: