1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 623
04.10.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2478 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по обща касационна жалба на Т. Т. Б. и Р. Д. Б., чрез процесуалния им представител адв.Г., срещу решение от 15.01.2016г. по в.гр.д.№3915/2015г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на осъдителното решение от 10.06.2015г. по гр.д.№13811/2013г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от Т. Т. Б. и Р. Д. Б. срещу Агенция „Пътна инфраструктура” искове с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди за разликата над сумата от по 130 00 лв. до уважените от по 300 000лв. за всеки ищец, ведно със законната лихва от датата на събитието – 24. 01. 2009г. до окончателното им изплащане.
Ответникът по касационната жалба Агенция „Пътна инфраструктура”, чрез процесуални представители юрисконсулти Б. и Н., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице – помагач [фирма] не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С обжалваните части на въззивното решение след частична отмяна на осъдителното първоинстанционно решение за размерите над 130 000лв. до присъдените размери от по 300 000лв. – обезщетения за неимуществени вреди на основание чл.49 ЗЗД, са отхвърлени предявените от Т. Т. Б. и Р. Д. Б. срещу Агенция „Пътна инфраструктура” искове с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на малолетното им дете Д., причинена от неправилно изпълнена предпазна ограда, за разликата над сумата от по 130 00 лв. до уважените от по 300 000лв. за всеки ищец, ведно със законната лихва от датата на събитието – 24. 01. 2009г. до окончателното им изплащане.
Въззивният съд е намирил, че определените от състава на първоинстанционния съд размери на обезщетенията от по 300 000лв. на ищец са завишени и несъобразени с практиката на съда за сходни случаи към процесния период, а именно – м.януари, 2009г. От показанията на разпи- таната свидетелка Е. – майка на ищцата, са установени нестихващите болка и страдание по загубеното, много обичано дете. Изложени са съображения, че воден от нормалните си човешки емоции всеки от нас изпитва уважение и съпричастност към огромната човешка мъка по загубата на дете, която няма паричен еквивалент; че тук е ролята на съда да прецени обезщетението по справедливост, като изхожда и от обективни предпоставки, а именно – социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната ни към момента на ПТП, и най-вече практиката на съда, която основно и в изобилие е по исковете по чл.226, ал.1 КЗ. Посочено е, че присъжданите в полза на двама родители обезщетения при загинало при ПТП в началото на 2009г. малолетно дете и когато то не е единственото им / по делото има данни, че имат и по-голямо дете/ са средно около по 100 000 лв. на родител, и около 150 000 лв., ако родителят-ищец е единствен. Въззивният състав е приел, че обезщетения от по 130 000 лв. на всеки от ищците е справедливото в случая обезщетение по чл.52 ЗЗД, като са изложени съображения, че за да определи по-висок размер от горепосочения, съдът е съобразил обстоятелството, че и двамата родители, най-вече майката, са непосредствени очевидци на механизма на ПТП и този на последвалата смърт на детето.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателите сочат, че въззивният съд се е произнесъл „в противоречие с установената от ВС практика” по въпросите: „кои обстоятелства следва да преценява съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер /чл.52 ЗЗД/ обезщетение за неимуществени вреди”; „следва ли да се преценяват и други обстоятелства, извън изрично посочените в ППВС №4/1968г. или изчерпателно ли е посочването в раздел II на ППВС №4/1968г.”; „достатъчно ли е решаващият орган формално да съпостави практиката на съдилищата по сходни случаи към процесния период или следва да отчете и тежестта на останалите обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди”; „следва ли решаващият съд да преценява при определяне на страведливо по размер обезщетение, наличието на имуществени вреди, за които по делото са налице безспорни данни, че ищците са претърпели, но не са се позовали на тях в исковата молба”. Жалбоподателите считат, че въззивният съд се е произнесъл „в противоречие с установената от ВС практика”, но не сочат съдебна практика, освен посочената в самите въпроси – ППВС №4/1968г., на която считат, че решението на въззивния съд противоречи. За съдържанието на понятието „справедливост” като критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД, с ППВС №4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС се дават разяснения по тълкуването на чл.52 от ЗЗД относно понятието „справедливост”, което не е дефинирано в закона. По приложението на чл.52 ЗЗД практиката на ВС и ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Съгласно т.11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За всеки отделен случай съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
Поставеният от касаторите въпрос: „следва ли решаващият съд да преценява при определяне на страведливо по размер обезщетение, наличието на имуществени вреди, за които по делото са налице безспорни данни, че ищците са претърпели, но не са се позовали на тях в исковата молба”, не е разрешен в обжалваното решение, а и не кореспондира с посоченото в касационната жалба, че „при постановяване на обжалвания съдебен акт провилно решаващият съсстав на въззивния съд е очертал обема на релевантните за определянето на обезщетението обстоятелства”.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК, вр. чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация Агенция „Пътна инфраструктура” следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на общо 8 047,50лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.01.2016г. по в.гр.д.№3915/2015г. на Софийски апелативен съд, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Т. Т. Б. и Р. Д. Б. да заплатят на Агенция „Пътна инфраструктура” сумата 8 047,50лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: