4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
[населено място] 27. 05. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №1328 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. Р. А., чрез процесуален представител адв.Н., срещу решение от 14.10.2014г., постановено по в.гр.д.№10468/2012г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 23.03.2012г. по гр.д.№21457/2010г. на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявения от А. Р. А. срещу М. В. К. иск с правно основание чл.45 ЗЗД.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба М. В. К., чрез процесуален представител адв.И., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и с цена на иска над 5000лв.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от А. Р. А. срещу М. В. К. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 15000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за това, че на 25, 26.02 и 05.03.2009г. М. В. К., в качеството си на длъжностно лице – народен представител и председател на Единна народна партия, е разгласила неистински позорни факти и обстоятелства за А. Р. А. и му е приписала неизвършени от него престъпления – участие в организирана престъпна група и кражба /длъжностно присвояване/ на 4 000 000лв. в престъпен сговор с трети лица, които е извършил по време на дейността си като служебно лице в ДФ”Земеделие”.
Касаторът счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл на непредявено основание – по иск с правно основание чл.124, ал.5 ГПК, вместо по предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД. Поради това касаторът счита, че и въззивно решение за потвърждаване на първоинстанстанционното решение е недопустимо. Настоящият съдебен състав не намира вероятност въззивното решение да се окаже недопустимо. Доводите на касатора, че с първоинстанционното решение е разгледан иск по чл.124, ал.5 ГПК не кореспондират със съдържанието на постановения съдебен акт, видно от който е разгледан предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД въз основа на обстоятелствата, на които е основан в исковата молба.
Касаторът сочи в изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: „как следва да се тълкуват правомощията на въззивния съд в случай, че първоинстанционният съд се е произнесъл по незаявени от ищеца факти и обстоятелства, но които са оформили вътрешното убеждение на съда при постановяване на съдебния акт”, ”какви са правомощията на въззивния съд когато установи, че решението на първоинстанционния съд е постановено по непредявен иск /съобразно фактите и обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба и отправеното от съда искане/”, ”в случай когато нито една от страните не е направила искане по чл.124, ал.5 ГПК съдът следва ли да се произнесе по въпроси, свързани с наказателната отговорност на ответника като липсата на данни за престъпление е основание за отхвърляне на иска”, ”в случай, че съдът е установил въз основа на фактическите обстоятелства, изложени в исковата молба, че е налице искане по чл.124, ал.5 ГПК, следва ли съдът в съответствие с чл.7 ГПК да укаже на ищеца, че е необходимо уточнение на иска – предявен ли е иск по чл.124, ал.5 ГПК, при условие на евентуалност ли е предявен, и кота е следвало да бъде извършено това действие – при проверяване редовността на исковата молба съгласно чл.129 ГПК или при проверка по реда на чл.140, вр. чл.146 ГПК”, ”следва ли, в случай, че в хода на съдебното производство въз основа на събраните доказателства, се разкрият престъпни обстоятелства да даде указания на страните в съответствие с чл.7 ГПК в тази насока”, ”в случай, че съдът самостоятелно установи наличие на престъпни обстоятелства, следва ли да спре делото по смисъла на чл.229, ал.1, т.5 ГПК”, ”следва ли съдът, с оглед установяване противоправността на деянието във връзка с правната квалификация на иска, да укаже на страните съгласно чл.7 ГПК, че с оглед изясняване фактическата и правна обстановка, е необходимо уточняване използваната от ответника по делото дума „източване”, чийто смисъл в обществото се доближава до разбирането за „кражба на публични държавни парични средства” или за „длъжностно присвояване”, но в правната доктрина липсва легално определение”. Първият от поставените от касатора въпроси предпоставя да е налице посочения във въпроса случай: „първоинстанционният съд да се е произнесъл по незаявени от ищеца факти и обстоятелства, които да са оформили вътрешното убеждение на съда при постановяване на съдебния акт”, какъвто случай не е налице по конкретното дело. Поради това поставеният въпрос не е от значение за конкретното дело и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото се отнася и до втория от поставените от касатора въпроси. Останалите поставени от касатора въпроси не са разрешени с обжалваното въззивно решение, поради което не представляват въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.45 ЗЗД е неоснователен поради това, че по делото не е доказано, че ответника по иска е извършила твърдените от ищеца действия в исковата молба: че ответницата Мария В. К. е употребила изрази в смисъл, че А. Р. А. в „престъпен сговор с трети лица” е участвал в „организирана престъпна група” като е извършил „кражба” /длъжностно присвояване/ на 4 000 000лв., които твърдения съдът е приел, че се опровергават от анализа на официалния препис на стенограма на заседание на народното събрание, както и от неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза, в което вещото лице е направило запис на съдържанието на хартиен носител, което е снето от магнитни носители на процесните пресконференция и предаване на Б. „Тази сутрин” на посочената дата. Въззивният съд е приел за установено въз основа на заключението на вещото лице, че както на проведената пресконференция, така и в телевизионното предаване на въпроси на водещия ответницата изрично уточнява използваните от нея изрази, като посочва, че никога не е казвала думата „откраднал” по отношение на ищеца, а използваният от нея израз „източване” е във връзка с възникнали съмнения относно изразходване на средства от държавния бюджет, които съмнения са породени от сключени договори от страна на ДФ ”Земеделие”, които са на значителна стойност, без да бъдат проведени задължителните по закон процедури по обществени поръчки. В тази връзка въззивният съд е приел, че твърдените от ищеца в исковата молба изрази, които е използвала ответницата, не са казани от същата на посочените дати и поради това е приел, че по делото не е доказано за направени от ответницата изказвания в твърдения от ищеца смисъл, в резултат на които на последния са му причинени неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че по делото при условията на пълно и главно доказване въззивникът-ищец не е доказал наличието на противоправно поведение, поради което не следва да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на нормата на чл.45 ЗЗД. Последният от поставените въпроси не е разрешен с обжалваното въззивно решение и не е бил поставен за разрешаване във въззивната жалба. Останалите въпроси /от трети до шести/ са поставени хипотетично, но в случая посочените в тях хипотези не са се осъществили, и въззивният съд не се е произнесъл по такива въпроси.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация претендира разноски, но не представя доказателства за извършването им, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 14.10.2014г., постановено по в.гр.д.№10468/2012г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: