О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1098
ГР. София, 18.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 9.11.15 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4338/15 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на М. И. и Мария Г. и на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество / КОНПИ/ срещу въззивното решение на Апелативен съд П. /АС/ по гр.д. №103/15 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен искът на КОНПИ срещу М. Г. и М. И. по чл.28 от ЗОПДИППД, отм. за отнемане в полза на държавата на пазарната цена на продадените от ответниците/ бивши съпрузи/ автомобили; искът е отхвърлен в частта, с която се иска отнемането на апартамент №32 в гр. Ст. З., на посочения адрес, поставен в дял на отв. Г. с одобреното със съдебно решение от 16.06.2006 г. споразумение по чл.100 СК, отм. От ответника М. И. и отв. Н. Иванова е отнета продажната цена на ап.№2 на посочения адрес в гр. Ст. З., по договор, скл. с нот. акт №196/07 г. и в тази част решението на АС не се обжалва.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
За допускане на обжалването на решението на АС в отхвърлителната му за иска част касаторът – ищец КОНПИ се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че въпросите от предмета на спора: Следва ли договорът за банков кредит безусловно да се приема за законен източник на доход по см. на ЗОПДИППД и следва ли да се преценява законността на средствата, с които е погасен кредитът? са решени от въззивния съд в противоречие с р. по гр.д. №848/11 г. и по гр.д. №1324/12 г. на ВКС, четвърто г.о. и р. по гр.д. №35/10 г. на Вн АС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото/последното е посочено само като законова квалификация, без да се обосновават специфичните допълнителни предпоставки на това основание, съобр. разясненото в ТР №1/19.02.10 г./.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: За да отхвърли искането за отнемане на ап.№32 в гр. Ст. З. въззивният съд е приел, че апартаментът е придобит с ипотечен кредит в размер на 31 000 лв., отпуснат на отв. Г. от Банка [фирма], със срок за издължаване 240 месеца, като учредената с нот. акт №136/06 г. върху имота ипотека е вписана и към момента, според заключението на вещото лице. Имотът е поставен в дял на отв. Г. с одобреното от съда споразумение по чл.100 СК, отм., сключено с отв. И., като страните са се съгласили тя да поеме изплащането на кредита към Банка „Д.”, с който е закупен апартаментът. Въззивният съд е кредитирал св. показания на роднини на отв. Г. само относно сумата за закупуване на апартамента, а именно: първоначалният кредит / за който ипотеката върху имота е заличена/ е погасен със средства, дадени от роднина /сестра/ на тази ответница. Затова отв. И. при развода не е имал претенции за апартамента, в който останали да живеят ответницата Г. и трите им деца. Ответницата след развода ипотекирала отново апартамента, за да върне парите на сестра си. При тези кореспондиращи си данни в писмените и гласните доказателства въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че имотът е закупен със средства от законен източник, като изтегленият от ответницата след развода кредит продължава да се изплаща от нея след проверявания период.
Изложеното не сочи на противоречие с цитираната практика на ВКС и съдилищата – изследван е произходът на средствата, с които се изплаща банковият кредит за закупуване на жилището и е прието, че източникът им е законен. Разработването на въпроса за банковия кредит като източник на доход по ЗОПДИППД в цитираната практика по чл.290 ГПК и в ТР №7/14 г. ОСГК изключва наличието на допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен, касаторите – ответници по иска М. И. и М. Г. се позовават на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намират, че въпросите от предмета на спора / конкретизирани и уточнени, за да се избегнат неясноти и повторения/: Следва ли в производството по искане по чл.28 ЗОПДИППД да се вземе предвид материалният принос на лицето, в което осъденият за престъпление по чл.3 от закона живее в брак или на фактически начала. Следва ли в това производство да се вземат предвид и показанията на роднините на тези лица, които са им помагали финансово, а не това да се отказва, поради близките родствени отношения на свидетелите с ответниците? Следва ли в това производство изрично в мотивираното искане да се уточни дали равностойността на имуществото се дължи солидарно от лицата – съпрузи към отправяне на искането или може да се посочи размерът на общата сума, за отнемане на която е направено искането? Следва ли при проверка на източниците на доходи началният период винаги да е 25 г. назад от датата на осъждането или следва да е съобразен с датата на началото на престъпната дейност, посочена в присъдата? – са решени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. ТР №7/14 г. ОСГК, а първият е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото/ тези посочени с квалификацията им предпоставки, не са обосновани в изложението със специфичното им съдържание, разяснено в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: Въззивният съд е приел, че ответникът И. е осъден с вл. в сила присъда за престъпление по чл.159а, ал.2, вр. с ал.1 от НК, като естеството на престъпната дейност – трафик на жени с цел проституция, предполага извличане на облага от тази дейност. С оглед на това и установения неоправдано висок /при съпоставка на приходите с разходите/ стандарт на живот на семейството на ответника, според въззивния съд може да се направи обосновано предположение, че процесното имущество е придобито именно като облага или чрез трансформация на средства от установената престъпна дейност, извършена за периода 2005 -2006 г.
Въззивният съд е обсъдил направените възражения от отв. Г. за лично неин принос в придобиването на процесното имущество, като част от тях е уважил / според посоченото по първата жалба/, а друга – отхвърлил с обосновани съображения от съществото на спора, след преценка на събраните доказателства, вкл. свидетелските показания , сочени във втория от въпросите. Солидарната отговорност е по- тежка по вид отговорност и липсата на искане, респ. – на осъждане в условията на солидарност е в интерес, а не в ущърб на ответниците.
В цитираното от касаторите ТР №7/14 г., за периода на проверката по чл.11 от ЗОПДИППД е прието следното:
„Въпросът към кой момент се установява дали имуществото е придобито от престъпната дейност, няма еднозначен отговор. Във всяка конкретна хипотеза този отговор зависи от вида на конкретното престъпление и от установената или предполагаема връзка с облагодетелствуването на извършителя (придобиването на имуществото), както и от начина на придобиване (сделка, придобивна давност, осъществено строителство, награда, печалба от лотария или друг вид игра и пр. ). Преценката за доходите на извършителя и евентуално на неговото семейство, разходите, съответно влагането на средства от законен източник в конкретното придобиване, се извършва също към момент, който се определя от горните обстоятелства.
При преценката за връзката между конкретното престъпно деяние и дадено имущество, следва да се изхожда не само от произхода на средствата, вложени към момента на юридическото придобиване, а от това дали притежанието на съответното имуществено благо е опосредено от установеното престъпление. Така напр., в обхвата на чл. 3 ЗОПДИППД (отм.), попада и имущество, заплатено с кредити и заеми, които са върнати със средствата, придобити от престъпната дейност.
В тази връзка, допустимо е основателно да се предположи придобиване на имущество във връзка с престъпна дейност и назад във времето – преди извършване на престъпното деяние, в срока по чл. 11 ЗОПДИППД (отм.). Не е възможно всички варианти да бъдат предварително предвидени дори като хипотези, а още по-малко, изчерпателно изброени – от законодателя или от съда.
Срокът по чл. 11 ЗОПДИППД (отм.) е възможният, в който може да се извърши проверката от Комисията, но конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположение за връзката с придобиването на имуществото са тези, които определят релевантния период. С изтичането на 25-годишният срок от датата на придобиване на имуществото, се погасява правото на държавата да иска отнемане по ЗОПДИППД (отм.)”.
В случая въззивният съд е обосновал преценката си за връзка между конкретната престъпна дейност и отнетото имущество, като е преценил вида му, момента и обстоятелствата на придобиването му. Затова въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС и по последния поставен въпрос. Не се установява осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение в уважителната му за иска част, а осн. по т.3 не е обосновано откъм специфичните му допълнителни предпоставки, според констатираното по-горе.
Не са налице основания за допускане на обжалване на въззивното решение и по двете жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд П. по гр.д. №103/15 г. от 5.05.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: