О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
София , 07.03.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №6126 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. Н. Ч., чрез процесуален представител адв.С., срещу решение от 21.07.2015г., постановено по в.гр.д.№318/2015г. на Пловдивско апелативен съд, с което е потвърдено решение от 26.02.2015г. по гр.д.№1382/2013г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на предявения от В. Н. Ч. срещу Е. М. Б. иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Е. М. Б. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от В. Н. Ч. срещу Е. М. Б. иск за сумата 34 000лв., претендирана като част от общо дължима сума в размер на 62 160лв., представляваща уговорено и незаплатено възнаграждение за възложена по сключен на 02.10.2010г. между същите страни устен договор за изработка, представляващ: „изработване на цялостен анализ и решение за конструктицята, включително и отределяне на усилията и армировка на конструкцията” на търговски комплек „Л.” в [населено място],[жк].
Въззивният съд е приел, че при доказателствена тежест на ищеца, той не е установил при условията на пълно главно доказване, че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по сключен договор за изработка, според който В. Ч. в качеството си на подизпълнител е поел задължение спрямо Е. Б. да изготви цялостен анализ и решение за конструкцията на сградата на Търговски център „Л.“, [населено място] и да подготви чертежите на конструкцията, срещу заплащане на възнаграждение от 62 160 лв., поради което съдът е приел тези обстоятелства за недоказани и поради това искът за реално изпълнение на този договор за неоснователен.
Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителна практика на ВКС и при противоречива съдебна практика по въпросите: „възможно ли е лице, което няма договор по чл.160, ал.2 ЗУТ да има качество на участник в процеса по строителство – по реда на чл.160, ал.1 ЗУТ”; „възможно ли е при положение, че в рамките на строителния процес има ангажиран проектант по реда на чл.160, ал.1 ЗУТ, с който е сключен договор по чл.160, ал.2 ЗУТ, да бъде ангажирано друго лице, което да изготвя официални проекти за строителството”; „кой следва да носи отговорност за недостатъци на изработените проекти – официалният проектант, който има договор по реда на чл.160, ал.1 ЗУТ и чл.29 ЗКАИИП или друго лице, което няма такова качество”. В обжалваното решение не е проведено тълкуване на разпоредбата на чл.160,ал.2 ЗУТ, поради което поставянето на първите два от въпросите от касатора е хипотетично. Извън изложеното, в съществуващата казуална практика на ВКС, като например: решение № 349/16.05.2005 г. по т. д. № 349/2004 г. на І т. о., решение № 69/13.02.2004 г. по гр. д. № 647/2003 г. на І т. о., решение № 395/21.06.2004 г. по гр. д. № 1565/2003 г. на ІІ т. о. и решение № 1661/06.12.1999 г. по гр. д. № 972/1999 г. на V г. о. е прието, че договорът за изработка, чиято разновидност е договорът за строителство, е неформален и че писмената форма не е условие за неговата действителност, а само за доказването му. Третият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд и не е стоял за разрешаване по конкретното дело. Страната не обосновава и допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване – определенията по чл.288 ГПК, каквото е представеното от касатора, не формират практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, както и съдебни решения, за които касаторът не представя доказателства да са влезли в сила, каквото е представеното от касатора решение на РС-Сливен, не представляват доказателство за наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация не представя доказателства за направени разноски за касационното производство, поради което такива не следва да му се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.07.2015г., постановено по в.гр.д.№318/2015г. на Пловдивско апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: