1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1203
ГР. С., 24.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 17.11.2014 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №5149/14 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Столична община /СО/ срещу въззивното решение на Апелативен съд С./АС/ по гр.д. №158/14 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение са уважени до размер от 35 000 и 6 096 лв. предявените от В. М. срещу общината искове по чл.49 от ЗЗД, за обезщетяване съответно на неимуществени и на имуществени вреди, причинени на ищцата с травматично увреждане / при падане в дупка на тротоара/ по вина на ответника.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната и приложена практика на ВКС и съдилищата са решени от въззивния съд процесуалните въпроси за прилагане на забраната по чл.266, ал.1 ГПК и за настъпване на преклузията по чл.143, ал.2 ГПК. Противоречиво се решава от съдилищата въпросът за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като в случая то е завишено с оглед характера и тежестта на увреждането и данните за съпричиняването му от страна на ищцата. За обосноваване на противоречието по т.2 са цитирани и приложени окночателни решения на ВКС, въззивни и първоинстанционни съдилища, както е указано в ТР №1/19.02.10 г.
Сочените противоречия не се установяват: В. съд е допуснал нови доказателства на осн. чл.266, ал.2 и 3 ГПК, след като по оплаквания във въззивната жалба на ищцата е констатирал, че първоинстанционният съд не е задал на страните въпроси за изясняване на фактите за местонахождението на дупката, в която ищцата твърди, че е паднала / чл.145 ГПК / и не е изготвил надлежен доклад по чл.146 от ГПК. Така въззивният съд в случая е спазил указанията, дадени в задължителната практика на ВКС – ТР №1/13 г., т.2, където е посочено: Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
Изводите на въззивния съд за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по чл.145 и 146 ГПК, като предпоставка за събиране на доказателствата по чл.266, ал.3 ГПК съответстват на задължителната на въззивните съдилища практика на ВКС – напр. р. по гр.д. №6229/13 г. и по гр.д. №621/10 г. на четвърто г.о., както и приложените към отговора на ответницата. Там е прието, че в доклада по делото първоинстанционният съд трябва да посочи съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 от ГПК обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните (списък на правно релевантните факти). Когато някое от претендираните права или някое от направените възражения произтича от факт, който не се твърди в исковата молба или отговора и не е допълнен съгласно чл. 143, ал. 2 от ГПК, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 от ГПК да постави на заинтересованата страна въпрос по този факт, като укаже значението му за претендираното право или направеното възражение. Заинтересована е страната, която черпи изгодни за себе си правни последици от този факт и чиято е тежестта да го докаже или опровергае. Когато заинтересованата страна заяви становището си по факта (осъществил се е или не се е осъществил), съдът записва нейното изявление в протокола и дава указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на факта. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т. н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника. След като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада, съдът им указва съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Н. на доклад от първоинстанционния съд, както и непълнотите и грешките в него имат значение за правилността на първоинстанционното решение. Погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон, а всички останали пропуски и грешки във връзка с доклада и указанията са съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Не се установява противоречиво решаване и на последният въпрос – за начина, по който се прилага критерият за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди / чл.52 ЗЗД/. В обжалваното решение при определяне на обезщетението са установени и преценени всички конкретни обстоятелства на случая – броят, видът и характерът на уврежданията, оперативната интервенция за поставяне на изкуствена раменна става, интензитетът на болките и страданията през първите 4 месеца, трайното затруднение в движението на горния десен крайник и претърпените във връзка с това битови неудобства, нуждата от чужда помощ, трайно намаленият обем в движението на ръката, определената на ищцата вследствие на травмата и други нейни заболявания 72 процентна пожизнена нетрудоспособност / за увреждането от травмата са определени 50 %/, необходимостта от рехабилитация за раздвижване на ръката, негативните психични изживявания от болката и ограниченията, възрастта й – 62 години и обществено – икономическите условия към момента на увреждането – 2.12.11 г. Изложени са подробни съображения и по възражението на ответника по иска – сега касатора, за съпричиняване на увреждането, като при данните по делото е прието, че съпричиняване няма.
В приложените към изложението решения обезщетението за неимуществени вреди също е определяно след преценка на конкретните за случая обстоятелства / ППВС №4/68 г./. Различието на тези обстоятелства във всеки от случаите / различна възраст, момент на увреждането, характер, тежест и последици от травмата/ води до различие в размера на обезщетението, без това да е противоречиво решаване на правния въпрос за определяне на обезщетението по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД.
В изложението са наведени и оплаквания за неправилност и необоснованост на изводите на съда по съществото на спора. Тези оплаквания сочат на касационни основания по чл.281,т.3 ГПК и ВКС не ги разглежда в това производство. В ТР №1/10 г. е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 са различни по цел и предпоставки от тези по чл.281, т.3 ГПК. Различни са и производствата, в които ВКС се произнася за наличието на двете групи основания. Сочените от касатора основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК не се установяват и затова ВКС на РБ, трето гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №158/14 г. от 27.05.14 г. в обжалваната част, с която исковете са уважени.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: