О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 868
София, 19.12.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2569 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. И., чрез процесуален представител адв.Д.М., срещу решение от 10.12.2015г. по в.гр.д.№3886/2015г. на Софийски градски съд в частта за потвърждаване на решение от 07.08.2014г. по гр.д.№29399/2007г. на Софийски районен съд, в частта, с която са уважени предявените от М. Л. В., И. Л. В. и М. Х. В. срещу И. С. И. искове с правно основание чл.45 ЗЗД – за обезщетения за неимуществени вреди до размер на по 2 500лв. на всеки от тях, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумите.
Ответниците по касационната жалба М. Л. В., И. Л. В. и М. Х. В., чрез процесуален представител адв.С.П., в общ писмен отговор оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Евентуалният ответник по исковете Т. П. А., чрез процесуален представител адв.Д.М., заявява становище, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и за основателност на касационната жалба.
Третото лице – помагач на страната на ответниците, [фирма] не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С обжалваната част на въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от М. Л. В., И. Л. В. и М. Х. В. срещу И. С. И. искове с правно основание чл.45 ЗЗД – за обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща Л. И. В., настъпила при пресичане на пътното платно в резултат на пътно-транспортно произшествие, причинено от И. С. И. при управление на лек автомобил на 05.12.2002г. в [населено място], ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумите.
Въззивният съд е приел, че предвид нормата на чл.300 ГПК, съгласно която влязлата в сила осъдителна присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, в случая е налице причинна връзка между противоправното поведение на ответника И. С. И., който е осъществил състава на престъплението по чл.343, ал.3, предл.I, вр. чл.343, ал.1, б„в“, вр. чл.342, ал.1, предл.III НК, и неимуществените вреди, претърпени от ищците от смъртта на техния съпруг и баща, настъпила в резултат от причиненото от ответника пътно-транспортно произшествие. Изложени са съображенията на съда с оглед на обстоятелствата по делото за определяне по справедливост съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД на размера на неимуществените вреди „в пълния предявен размер“ от по 25 000 лв., от които след приспадане на приетия процент на съпричиняване от 10 % и изплатеното от застрахователя обезщетение, е прието, че исковете са основателни за сумата от по 2500 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че въпросът: „относно допустимостта на съдебните актове, с които се дава решение по същество на искове, чийто размер е увеличен и поради това са подсъдни на по-горен по степен съд с оглед правилото на чл.80, ал.1, б.“б“ ГПК /отм./, както и на въпроса относно приложимия процесуален закон при увеличение иск след влизане в сила на нов процесуален закон с оглед разпоредбата на §2, ал.1 ПЗР ГПК – в сила от 2008г.“, е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №220 от 18.07.2012г. по гр.д.№1180/2010г. на ВКС, ІІІг.о. По настоящото дело въззивният съд е изложил съображения, че в случая „в пълния предявен размер“ е включено и изплатеното от застрахователя обезщетение от по 20 000лв. и с оглед на тези решаващи мотиви на въззивното решение относно размера на претендираните като нерепарирани със заплатеното застрахователно обезщетение размери на обезщетенията за неимуществени вреди, които не надвишават размерите на исковете, които по досегашния ред са родово подсъдни на районния съд с оглед разпоредбата на §2, ал.1 ПЗР ГПК. С оглед на изложеното настоящият касационен състав не намира да е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване и не намира вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, за да го допусне до касационен контрол на това основание.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „за значимите за изхода на делото предпоставки за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди поради принос на пострадалия“. Според касатора данните по делото обосноват извод за по-голям принос на пострадалия за вредоносния резултат. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика – решение №159 от 24.11.2010г. по т.д.№1117/2009г. на ВКС, ІІт.о. и решение №58 от 29.04.2011г. по т.д.№623/2010г. на ВКС, ІІт.о. /относно прието с тях, че приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпването на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между неговите действия или бездействия и вредоносния резултат/ и на ППВС №17/1963г., т.7. Въззивният съд не е приел нещо различно от приетото в посочената съдебна практика, а правилността на изводите му относно фактическата обстановка и преценката му в каква степен с противоправното си поведение пострадалият е съпричинил вредоносния резултат, не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд оитносно приетия размер на съпричиняване не може да обоснове достъп до касационно обжалване.
Касаторът счита, че с въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС е разрешен въпросът: „относно задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съобразно предвиденото в чл.189, ал.2 и чл.188, ал.1 ГПК-отм.“. Сочи, че въззивният съд не се е произнесъл по развитите във въззивната жалба доводи относно фактите и обстоятелствата, които е следвало да бъдат обсъдени за определяне на правилния размер на приноса пострадалия съобразно правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД и да разгледа възражението за изтекла погасителна давност. Във въззивното решение са обсъдени доказателствата по делото относно поведението на пострадалия, изложени са изводите на съда относно противоправността и връзката на поведението на пострадалия с вредоносния резултат. Проверка за правилността на въззивното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, обсъждането на събраните по делото не би могла да се извършва в производството по допускане на касационно обжалване. Видно от съдържанието на въззивната жалба и от данните в първоинстанционното производство, възражението за погасяване по давност касае „повторно увеличение на цената на исковете“, какъвто размер не е уважен и не е предмет на осъдителното въззивно решение, което се обжалва с касационната жалба. Поради това не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът сочи, че с въззивното решение в противоречие с ППВС №4/1968г. съдът се е произнесъл по въпроса: „относно обстоятелствата, които са от значение за формиране съдържанието на понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички факти, релевантни за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, респективно да посочи значението на тези факти за увеличаването, съответно намаляването на обезщетението“. За съдържанието на понятието „справедливост” като критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД, с ППВС №4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС се дават разяснения по тълкуването на чл.52 от ЗЗД относно понятието „справедливост”, което не е дефинирано в закона. По приложението на чл.52 ЗЗД практиката на ВС и ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Съгласно т.11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
Касаторът сочи, че въпросът: „доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити по застраховка гражданска отговорност“ е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение№1 от 26.03.2012г. по т.д.№299/2011г. на ВКС, ІІт.о. Поставеният от касатора въпрос е разрешен в приложеното решение по отношение на застрахователно обезщетение, докато спорът, по който е постановено решението на въззивния съд е друг – по иск за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане, по който нивата на застрахователното покритие са правно ирелевантни за определяне на размера на обезщетението. Поради това не е налице соченото от касаттора основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Постъпила е частна касационна жалба от М. Х. В., И. Л. В. и М. Л. В. чрез адв. С. П. против определение от 10.12.2015 г., постановено по гр.д. № 3886/2015 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба от 12.01.2015 г. срещу определение от 02.12.2014 г., постановено по гр.д. № 29399/2007 г. по описа на Софийски районен съд. С последното в производството по чл. 248 ГПК е допълнено решение № I-49-156/07.08.2014 г. по гр.д. № 29399/2007 г. по описа на Софийски районен съд, като М. Л. В., И. Л. В. и М. Х. В. са осъдени да заплатят на Т. П. А. сумата в размер от 1 200 лв. – разноски в първоинстанционното производство.
Ответните страни по частната жалба И. С. И. и Т. П. А. чрез процесуалния им представител, излагат становище за неоснователност на частната касационна жалба.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател не сочи правен въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд /ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС, т.1/, като общо основание за допускане на касационно обжалване, което е изискуемо и за касационното обжалване на определенията по чл.274, ал.3 ГПК. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС.
Предвид изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.12.2015г. по в.гр.д.№3886/2015г. на Софийски градски съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение от 10.12.2015г. по в.гр.д. № 3886/2015г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: