О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 754
София, 02 ноември 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1344 по описа на трето гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Т. Поповска, против решение № 41 от 9 януари 2017 г., постановено по в.гр.д. № 4378/2016 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която е отменено решение № 2936 от 12 април 2016 г., постановено по гр.д. № 20311/2014 г. в частта му за отхвърляне на иска на С. Д. К. от [населено място] против Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 9000 лева, и вместо това прокуратурата е осъдена да заплати на К. още 9000 лева на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗОДОВ – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от задържане под стража и повдигане на обвинение в извършване на престъпление подкуп в качеството му на полицейски орган.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди; уважената част от иска е завишена и несъответна на доказаните реално претърпени вреди, на принципа на справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД и на съдебната практика по аналогични случаи. Оспорва се изводът на съда, че доказателствата по делото установяват професионалния авторитет и достойнството на ищеца да са засегнати от обвинението, след като и към този момент той работи като полицай, което не би било възможно при сриване на професионалната му репутация, а и ищецът не акцентира върху такива вреди; твърдените от него вреди не е установено да са настъпили. Подчертава се, че не е налагана постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража”, а паричната гаранция е отменена тринадесет месеца преди приключването на наказателното производство. Накрая се изтъква, че за претендирания период социално-икономическите условия са били различни, с по-нисък стандарт на живот и по-ограничени покупателни възможности. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди разрешаването на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и противоречиво от съдилищата.
Ответникът С. Д. К., с адрес в [населено място], не взема становище по касационната жалба.
Предвид прекратяването на наказателното производство за извършено престъпление по чл. 302, т. 1, предл. предпоследно, вр. чл. 301, ал. 1, предл. второ, алт. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК, поради недоказаност на обвинението след над три години наказателно преследване, е прието, че отговорността на държавата следва да се ангажира. Кредитирани са събраните свидетелски показания за претърпени промени в емоционалната сфера на ищеца и в социалната му сфера, и е подчертано, че уволнението на ищеца е било отменено по съдебен ред. За да определи точния размер на справедливото обезщетение, съдът се е обосновал с взетите мерки за неотклонение, за характера на престъплението, в извършването на което ищецът е бил обвинен и качеството му на орган на реда, а от друга страна – с липсата на установени специфични и трайни тежки последици от повдигането на конкретното обвинение.
Поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се сочи проблемът за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, който е поставен според касатора и в процесуалноправен и в материалноправен аспект, като се твърди противоречие с постановките на т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. Като обстоятелства, които са погрешно оценени от съда, се сочат липса на засегнат професионален авторитет и достойнство на ищеца, работещ и понастоящем като полицай, неустановяване на твърденията му за невъзможност да се грижи за майка си и да отглежда дъщеря си и прекратяване на брака поради обвинението, не е прилагана най-тежката мярка за неотклонение, а по-леката такава е била отменена дълго време преди приключването на наказателното производство. Твърди се и неправилен прочит на доказателствата, които не установяват понасянето на вреди извън присъщите за наказателен процес. Действително, ищецът е заявява в исковата си молба, че съпругата му го е напуснала и че имал дете на три години, което било отглеждано от болната му майка. Основание за определяне на по-голямо като сума обезщетение обаче въззивният съд е намерил в друго – счетено е, че ищецът е бил задържан под стража за 72 часа, и е акцентирано, че ищецът работи в правоохранителните органи, което злепоставя авторитета и професионалното му достойнство, в противовес с неустановените специфични и трайни тежки последици от повдигането на конкретното обвинение. Въззивният съд не е вземал предвид сочените сега от касатора обстоятелства – за провал в семейството, невъзможност за грижа за дъщеря и болна майка, като понасянето на вреди вследствие на осъществяването на съответните обстоятелства, е отречено още в първата инстанция. Отречено обаче е твърдението на прокуратурата, че професионалният авторитет на ищеца не бил пострадал, след като той и понастоящем работи като полицай, защото това е станало след проведен процес за отмяна на уволнението му. Ето защо не може да се приеме, че съдът не е оценил всички релевантни за случая обстоятелства, поради което не е нарушена сочената обвързваща съдебна практика. Що се отнася до правилността на преценката на фактите, тази дейност може да бъде предмет на разглеждане от касационния съд едва в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не и във фазата по селекция на касационните жалби за допускането им до касационно обжалване.
По твърдението, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, касационният съд не може да извърши съпоставка на даденото от въззивния съд разрешение с разясненията, дадени от ВКС в ТР № 3/2004 г., т. 3 и т. 11, ОСГК, тъй като не е ясно кои вреди са визирани. Поддържа се и липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, което било нарушение на разясненията в т. 11 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Макар да е вярно, че изрично заключение за наличие на причинно-следствена връзка съдът не е извел, то от цялостното му мотивиране на изводите по спора е ясно, че такава връзка е установена.
Накрая, не обосновава допускането на касационното обжалване и твърдението, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е налице противоречиво разрешаване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Сочат се решение № 62 по гр.д. № 3714/2015 г., ІІІ г.о., по което е прието, че решението на въззивния съд е неправилно, тъй като евентуалната погрешна правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, не е довела до нарушаване на принципа на диспозитивното начало чрез произнасяне извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената защита, което е въпрос по неговата правилност, а не по допустимостта му; решение № 236 по гр.д. № 1543/2016 г., ІV г.о., в което обезщетението е определено за наказателно преследване за тежко умишлено престъпление (чл. 116, ал. 1, т. 3, предл. второ и т. 7, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК), като наказателното производство е приключило с оправдателна присъда след 2 г. и 6 м., взета най-тежка мярка за неотклонение за 1 г. и 5 м., като е прието, че наказателният съд е постановил оправдателна присъда поради несъставомерност на деянието от субективна страна – поради липсата на пряк умисъл, и извършеното деяние е прието за морално укоримо; решение № 489 по гр.д. № 1405/2011 г., ІV г.о., в който спор срещу ищеца не е водено дисциплинарно производство, но той се е притеснявал за бъдещата си работа като полицай, приел е тежко обвинението, но не е стигнал до разстройство на телесното и психическото си здраве, като наложените мерки за процесуална принуда не са били черезмерни както по характер, така и по интензитет и продължителност (решение № 489 по в.гр.д. № 4269/2012 . по описа на апелативния съд в [населено място] не е отразено като влязло в сила). За да определи справедливия размер на обезщетението за понесени неимуществени вреди, съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване. Затова и не съществува единна скала за измерване на справедливото възмездяване за претърпени вреди, основана например само на продължителността на наказателното преследване, или на засягането на здравето, или психиката, или броя и вида негативни изживявания на засегнатия, и пр. Така, дори и в други решения съдът да е обсъждал сходни с процесните обстоятелства (а при цитираните от касатора решения това не се установява), не може да се твърди противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедлив размер на обезщетението.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41 от 9 януари 2017 г., постановено по в.гр.д. № 4378/2016 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: