1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1121
гр.София, 03.10.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3767 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. М., представлявани от адв. П. И. и насрещна касационна жалба на Р. И. К., представляван от настойника си Р. К. и адв.В. Н., срещу въззивно решение №2203/29.11.2013г., постановено по възз.гр.д. № 1937/2013г. на Апелативен съд – София, с което частично е отменено и потвърдено в другата му част Решение от 05.02.2013г. по гр.д.№715/2011г. на СГС. С последното съдът е уважил предявения от ищеца, в условията на евентуално съединяване, иск с правно основание чл.31 ал.1 ЗЗД и е унищожил сключения с ответника договор за покупко-продажба на недвижим имот, като е постановил на осн.чл.537 ал.2 ГПК отмяна на нотариалния акт; отхвърлил е като неоснователен главния иск по чл.26 ал.2, предл.4-то ЗЗД за обявяване на сделката за нищожна, поради липса на основание.
В касационната жалба се поддържа, че решението на апелативния съд, в частта му, с която е уважена претенцията по чл.31 ал.1 ЗЗД, е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
Представено е изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, в което допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по следните въпроси: 1/ „По какъв начин следва да се установи в гражданското производство“ твърдението на страната, че е била включена в програма за защита по чл.123 НПК, когато „органът, постановил защитата и единствено компетентен да удостовери това, отказва да даде информация“; респ. „длъжен ли е въззивният съд, предвид служебното начало в гражданския процес, да задължи прокуратурата да удостовери това обстоятелство“; 2/ Следва ли да се счете, че с назначаването на особен представител, представляваната страна е участвала пълноценно в съдебния процес, при положение, че „особеният представител е в обективна невъзможност да ангажира доказателства и да установява факти и обстоятелства, за които няма информация“; 3/ Може ли да се приеме, че са налице изключенията по чл.266 ГПК за сочене и събиране на доказателства във въззивното производство, когато в първата инстанция страната е била представлявана от назначен особен представител, който по „обективни причини и поради липса на връзка с представлявания“ не е могъл да ангажира съответните доказателства. По тези въпроси касаторът счита, че липсва формирана съдебна практика и е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за селектиране на жалбата.
С насрещната касационна жалба въззивното решение се атакува в частта му, с която е отхвърлен главния иск с правно основание чл.26 ал.2 предл.4-то ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси за процесуалните задължения на съда по чл.12 и чл.235 ал.2 ГПК; и относно доказателствената сила на удостовереното в нотариалния акт от нотариуса, че продажната цена по сделката е заплатена от купувача на продавача.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба и насрещната касационна жалба са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в законоустановените срокове и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът с правно основание чл.26 ал.2 предл.4-то ЗЗД е отхвърлен, но е уважен искът по чл.31 ал.1 ЗЗД за унищожаване на договора за покупко-продажба на жилище, въззивният съд е приел, че продавачът Р. И. К., към момента на сключване на сделката – 22.12.2009г. не е бил в състояние да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи, поради констатирано психично заболяване. Този извод е направен след обстоен анализ и оценка на събраните по делото писмени, гласни доказателства и експертни заключения. Констатирано е, че заболяването при ищеца / „параноидна шизофрения“/ е с голяма давност, че същият многократно е настаняван за лечение в стационари, но провежданата терапия е повлиявала само временно състоянието му. Медицинската експертиза е дала заключение, че стадия на заболяването се характеризира с продължително разстройство на съзнанието, с промяна на личността по шизофренен тип, като съществуването на тези факти, респ. проявлението на кризата в болестта, е установено към 2009г. и конкретно към датата на сключване на атакуваната сделка. Не е било спорно, че К. е поставен под пълно запрещение през 2010г., но обстоятелствата, касаещи психичното му състояние и невъзможността адекватно да възприема заобикалящата го действителност, да разбира действията си и да ги ръководи, са констатирани и към 22.12.2009г. С оглед на това въззивната инстанция е приела, че волята на продавача по договора за покупко-продажба е била опорочена, което е основание по чл.31 ал.1 ЗЗД да се признае унищожаемостта на сделката. Евентуално съединената претенция за обявяване на сделката за нищожна на осн.чл.26 ал.2 предл.4-то ЗЗД /поради липса на основание за сключването й/ е счетена за недоказана. Съдът е посочил, че твърдението на ищеца, че не е получил насрещна престация от купувача /продажната цена/, се опровергава от записаното в нотариалния акт и от представената писмена декларация. С оглед на това е направен извод, че сделката не е нищожна поради липса на основание за сключването й.
Във връзка с твърдението на ответника, че по време на първоинстанционното производство, поради включването му в програма за защита по чл.123 НПК – „защитен свидетел“ – не е пребивавал на адреса си и не е успял да се информира своевременно за заведеното срещу него дело, въззивната инстанция е уважила искането на М. за събиране на доказателства за този факт. Поради липса на надлежни доказателства за твърдяното от ответника обстоятелство, въззивният съд е отказал събирането на поисканите с въззивната жалба доказателства, като се е позовал на нормата на чл.266 ГПК.
С оглед на тези решаващи изводи на въззивната инстанция, настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – София решение.
Допускането на касационното обжалване е обвързано с предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. За да се допусне обжалването, въззивното решение трябва да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил изхода на делото /чл. 280 ал. 1 ГПК/ и е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС /чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК/, решаван е противоречиво от съдилищата /чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК/, или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК/. Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос по чл. 280 ал.1 ГПК не е тъждествен с касационните основания по чл. 281 т. 3 ГПК, тъй като те имат отношение само към правилността на решението и не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В т.1 от цитираното тълкувателно решение е указано изрично, че с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес Върховният касационен съд може само да уточни поставения от касатора правен въпрос, но няма правомощия да го извежда и формулира, ако не е посочен в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК.
В случая, касаторът е изпълнил задължението си за представяне на изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК, но в него не се съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос с характеристиките по чл. 280 ал.1 ГПК.
Поставеният въпрос №2 в изложението – следва ли да се счете, че с назначаването на особен представител, представляваната страна е участвала пълноценно в съдебния процес, при положение, че „особеният представител е в обективна невъзможност да ангажира доказателства и да установява факти и обстоятелства, за които няма информация“ – е общо теоретичен, а не правен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на съда. Доколкото поставения проблем би могъл да се свърже с конкретния казус, той има отношение към преценката и анализа на събраните по делото доказателства, която не може да е предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. Отделно от това, по такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял въобще. Подобно оплакване не е било въведено с въззивната жалба, поради което и в рамките на проверката по чл.269 ГПК, съдът не е дължал произнасяне и не го е направил. В пределите на правораздавателната си компетентност въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, анализирал е събраните в хода на конкретното дело доказателства и е направил свои собствени фактически констатации и правни изводи. Произнасянето му е в рамките на спора, очертан от основанието и предмета на търсената защита и в границите на проверката по чл.269 ГПК.
Въпрос №1 – „по какъв начин следва да се установи в гражданското производство“ твърдението на страната, че е била включена в програма за защита по чл.123 НПК; и въпрос №3 – „може ли да се приеме, че са налице изключенията по чл.266 ГПК за сочене и събиране на доказателства във въззивното производство, когато в първата инстанция страната е била представлявана от назначен особен представител“ – по същността си представляват оплаквания за процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Като такива, те са относими към касационните основания по чл. 281 т.3 ГПК, а не към подлежащите на преценка в производството по чл. 288 ГПК основания за допускане на касационно обжалване. Въпросите отразяват несъгласието на жалбоподателя с изградените фактически и правни изводи на решаващия съд и с разпределението на доказателствената тежест за всяка от страните, относно фактите и обстоятелствата, които се твърдят и следва да се установят в процеса. Въпрос №2 е фактически, а не правен въпрос; а въпрос №3, дори да се приеме, че е от значение за приложното поле на касационното обжалване, същият не е обуславящ за изхода на конкретното дело и поради това не отговаря на общото изискване на чл. 280 ал.1 ГПК. Априори не би могло да се приеме, че във всеки случай, когато една страна в първата инстанция е представлявана от назначен особен представител, за нея няма да настъпват процесуалните преклузии по чл.266 ГПК, респ., че винаги в тези случаи ще е налице изключение от правилото и процесуалната забрана ще е преодолима. Подобно общо разрешение или възможност за неприлагане във въззивното производство на процесуалната преклузия по чл.266 ал.1 ГПК за страна, представлявана от особен представител, би могъл да уреди само законодателя, което той не е сторил.
Предвид изложеното, не са налице основания за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение по подадената касационна жалба от Р. М..
При това положение, съгласно разпоредбата на чл.287 ал.4 ГПК, съдът не дължи произнасяне по подадената насрещна касационна жалба.
Мотивиран така и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2203 от 29.11.2013г., постановено по възз.гр.д. № 1937/2013г. на Апелативен съд- София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.